0
743

Един диван в пет действия и епилог

Йозеф Тратнер, Диван България

Австрийският художник Йозеф Тратнер, пътува две години с един диван из България. На 19 юни той трябваше да представи в София своя проект „Диван България“, но събитието беше отложено. Публикуваме текста на Митко Новков, написан като предговор към албума на тратнер.

Това пътешествие не е кратко. Не е и спонтанно, напълно обмислено е. За разлика от Одисей, който дълго-дълго, цели двайсет години, се връща към своята Итака, и отново за разлика от Одисей, който никак, ама никак не е желаел едно тъй дълго завръщане, художникът Josef Trattner съзнателно пътешества в разстояние на две години (2014/15) из градовете на България, за да я опознае такава, каквато е; с хората ѝ такива, каквито са. Страната опознава чрез местата, които посещава, хората ѝ опознава чрез писателите, с които разговаря. А прониква и в двете чрез музикантите, които слуша. Естествено, че чрез музиката, та нали тя е универсалният език!…

Не е сам в тези свои експедиции художникът, води със себе си и един диван (SOFA). Диванът е важен елемент от пътешествието, той е мястото, където стават срещите. Да, Josef Trattner е предвидлив пътешественик, носи със себе си всичко необходимо, за да е сигурен, че контактът му и с мястото, и с местните ще се осъществи. За да се случи успешно един контакт, обстановката трябва да е уютна. Но няма нищо по-уютно от дивана: мебел, предназначена за почивка, за следработна отмора, за освобождаване от накамарените пластове градски шум и суматоха. Насред скоростта, в центъра на припряното живеене се оформя територия на тишина, на прекъсване на бързината, за да се обърне тя в бавност и общуване. В този смисъл Josef Trattner може да го провидим като сталкер – човек, даряващ щастие, мир и покой. Но също и като антифутурист – залага на бавността и покоя, не на скоростта и препускането.    

Пет са обходените български градове – Бургас, Варна, Русе, Пловдив, София. София е посетена цели три пъти – дали пък не е заради сходствата в звученето между SOFA и Sof(i)a? Защото къде най-добре би се чувствала свръхудобно една SOFA, ако не в Sof(i)a? Нашата Sofia препраща към Sophia, Σοφία, древногръцката мъдрост. Знаем, че за нахождението в мъдростта е нужна безметежност, пространство&състояние за несмутим размисъл – Платон създава Академията, Аристотел пък Лицея. И кой най-добре може да осигури такъв душевен мир, ако не един уютен, гостоприемен диван?!  Така, още със самото си появяване, диванът SOFA, предразполага и към отмора, и към мъдрост; нещо като градината на Епикур, но в умалени размери. Като, от една страна, диванът конструира, съгражда тази градина, но от друга – приканва местните да му сътрудничат, за да я съгради. Защото едва когато бива приет, едва когато е посрещнат с „Добре дошъл!“, едва тогава Градината на Дивана, където философия и умиротворение съжителстват, където цари философско умиротворение, може да избуи. Един вид двойно подсигуряване, поне на първо време: не само хората трябва да се чувстват добре върху дивана, но и диванът SOFA трябва да се чувства добре сред хората. Полиуретановата пяна приема, но настоява и да бъде приета. Сядаш и диванът те обгръща приветливо; преди неговата приветливост обаче задължителното условие, conditio sine qua non, е да му се довериш, тоест към него също да си приветлив. Доверяваш му се, кредитираш го с вяра: наблюдаваме тук взаимно протичане на доброжелателни токове – за да си върху дивана, трябва да си благоразположен към дивана. Към дивана и към неговия спътник и собственик, художника Josef Trattner.

Това е началото. Диванът е началото. След него идват действия, които са разнообразни и преплитат в себе си взаимоотношения между различни субекти: художникът Josef Trattner, приемащият диван SOFA, приетите от дивана SOFA поканени, средата, в която се случват срещите. А накрая е краят на всичко това, защото краят също е част от пътешествието. Пенталог: петима участници, въвлечени от един диван в пет действия.    

Действие I: Приютяване

Изнасяне на уют, така накратко можем да квалифицираме вързания и вероятно поклащащ се върху покрива на автомобила полиуретанов диван. Той е напуснал дома си (но имал ли е изобщо дом?), за да се втурне в непознати земи, да ги усвои и приюти. Това приютяване е особено наложително тук, на Балканите, където и в началото, и в края на ХХ век не уютът на стопления дом, колкото ужасът на изгарящите войни оформи тяхната неотменна същност. Печалната им слава дотам се е врязала в съзнанието на народите, че дори днешните бежанци, бежанците от началото на XXI век, – спасяващи се от не по-малко страховити и изпепеляващи зверщини, настояват през Балканите да преминат само транзит; колкото се може по-бързо и неусетно. Не ги искат, защото не им вярват. Диванът на Josef Trattner върши от гледна точка на бежанците напълно безумно и неразбираемо действие; неоправдано и необмислено. Защото напуска уюта, към който те толкова неистово се стремят, за да навлезе в неуютните балкански места, в тези места, тъй негостоприемни. Но пък в това е смисълът на дивното диванно пътешествие: то иска да покаже и докаже, че уютът може да бъде навсякъде, стига да се пътува без предубеждения, без предварителни негативни нагласи, без предразсъдъци. Диванът изнася своя уют, за да направи уютен света. Всеки свят, дори балканския. Най-малкото поне да го обозначи като уютен.

И да, във всяка точка, в която се установи, диванът стои подканящ, разполага се в уют и предоставя уют. И няма значение дали върху него някой седи, или пък е празен – ей-тъй вместил се свойски в междублоковото пространство, върху античните пейки в амфитеатъра или цопнал се насред плажа; навсякъде се чувства уютно, всяко от тези места превръща в свое място. Това е крайно важно: защото този създаващ уют диван пътува не само из България, нито само из Балканите; той е посетил цяла Европа и – редно е да предположим – по същия начин създава уют във всяка една от страните, в които е пребивавал. Пребиваването му обаче не означава уеднаквяване на различните места, диванът не ги унифицира и униформира; със своето пребиваване той ги свързва. Ако се видят на картата точките, които е посетил, ще установим една гъстота на присъствието, една плътност на престояването, една близост на пространствата. Диванът пътува из Европа, за да уютни Европа: и той да се приюти в нея, и нея да приюти в себе си. Просто със своето пристигане и тук, и там, и у нас, и при другите извършва един акт на обединение, на сцепление: разликите се стопяват в интимния диванен уют, който преобразява разделените точки в общ дом, където всички еднакво удобно и с истинско демократично равноправие се вплитат в дивана, за да усетят топлината и радостта от това, че ги е приел, че ги е приютил. SOFA като място, където отделните идентичности стават неразделни идентичности; идентичности, определени от едно сговарящо ги и разговарящо ги пространство – пространството на общия дом, на общия диван, на тяхната/наша обща обединена Европа. Резултатът е:

Преустройство на частния къщен диван в общностен континентален уют. Приютяване…           

Действие II: Опознаване

Дали пък – въз основа на резултата от първо действие – да не кажем, че това е един „западно-източен диван“? Не, мисля, че не. Ако го сторим, ще пренавием пружината на интерпретацията, ще пропаднем в режим на свръхинтерпретация, както би се изразил Умберто Еко. И ще заприличаме на някои мюсюлмански проповедници, наши съвременници, според които – щом като Гьоте е автор на „Западно-източен диван“, това било безупречно доказателство, че той е приел исляма. Само че „Западно-източен диван“ е не толкова произведение на конфесионално дирене, колкото на поетическо откриване. Олимпиеца изрично посочва в пространното си допълнение: най би се радвал на похвалата, че е пътешественик, „усвоил“ навиците на чуждата земя; употребата на езика, тукашните обичаи и убеждения. Иде, тоест, реч за познание, за любопитство: Гьоте е повече археолог и антрополог, отколкото пророк и пилигрим. И тук вече без страх от свръхинтерпретация можем да присъединим ваймареца към виенския пътешестващ диван на Josef Trattner, който, без съмнение, също най ликува, когато опознае чуждата земя. Просто защото е свръхлюбопитен. Не случайно виждаме Неапол и другите градове, където е бил, през неговия оптичен ъгъл, който никога не затваря очи, а гледа, гледа, гледа… Диванът (ги) гледа, за да (ги) виждаме ние.

Любопитството предполага среща. Но среща на място. In situ, както казват французите. Най-малкото духом, в случая дори още по-отговорно – телом. Осъществяване на срещата като отелесняване, оплътняване, материализиране. Среща на тела, среща на плът(ности). Диванът залага и предлага тялото си, рискува, за да се извърши срещата и по този начин да удовлетвори любопитството си. Удовлетворява го сетивно: да види, да вкуси, да чуе, да помирише, да докосне. „Око да види, ръка да пипне“ – има такава българска поговорка. И след като всичката тази сетивност се извърши, свършекът ѝ се излива в шестото чувство на вникването, на интуицията, достигащи дълбините на срещнатото нещо, опознаващи го до най-тънките му тънкости. В този смисъл диванът на Josef Trattner е емпирик, не теоретик: разчита на изпитания опит, не на предпоставената представа. Знае, че нещата се опознават най-добре в тяхната естествена среда, затова не се мае и тръгва. Неговото пътешествие е изследователско – реализира се заради познанието, не заради себе си. Един капитан Кук на XXI век, но освободен от колониалистките устреми на XVIII-ия. И напълно в реда на нещата е този съвременен Кук да се обърне към местните жители, тукашните жреци и аеди, чрез които да доведе докрай изследователската си програма. Те са нещо като автохтонни „Зулейки“, към които диванът-Гьоте се обръща призивно: „Към натежалите от иглени шишарки клони, о, мила моя, само погледни! И нека ти покажа аз плода им!“ Показва своя плод диванът на Josef Trattner, за да покажат и те своите плодове. Срещата прераства във взаимност, резултатът е:

Съвместност на познанието – ти познаваш другия, другият познава теб. Опознаване…          

Действие III: Подаряване

За големия Диван, управленския орган на Османската империя, където заседавали най-доверените на султана хора, се разказва следната история: преди да започнат заседанието, на което да обсъждат належащите държавни дела, слугите внасяли голям казан с няколко черпака, с които приближените на падишаха да се нахранят, та да не влияе физическото неразположение на отговорните им решения. Черпаците обаче били с толкова дълги дръжки, че никой не можел да поднесе своя към устата си, единствената възможност да вкусят от благоуханната гозба била с личния си черпак да хранят човека срещу себе си, а той от своя страна – него да храни. Ти на мене, аз на тебе: ето как, заедно с взаимното нахранване, с взаимопомощта, нека кажем малко патетично, се утвърждава идеята, че само обединени действия в посока на общото благо водят до просперитет; обратното би означавало разруха, раздор и падение.

Диванът на Josef Trattner не се разхожда, разбира се, с черпак из българските градове, за да поднася гозба на где когото срещне. То няма и нужда, защото сам той е гозбата; угощението, пирът, симпозиумът, благодарение на които се осъзнава взаимопомощта. SOFA-та се предоставя един вид в дар, което същевременно е изискване отсрещният също нещо да дари. Какво и как? Ами себе си, и то с едно само просто действие – да седне на дивана. Да (се) дари, като се довери: защото дарът, както отбелязва Марсел Мос, не е нито само предоставяне, нито само приемане, той е и задължението да подариш в ответ. Съучастие и съпричастие, това иска диванът, но го иска не с намръщена настоятелност, нито принудително, а самоотвержено себе си подлагайки и предлагайки се като първичен дар. Почти като потлач. Така той задвижва една верига на взаимни размени и обмени, на даване-приемане-даване-приемане, която с всяка нова брънка става все по-здрава и все по-устойчива. В този смисъл диванът скрепява общуването, скрепява общности: от едната страна са хората, които са се съприкосновили с него по време на пътешествието му без значение как – било чрез докосване, било само визуално; а от другата са онези, които, за тяхно съжаление, не са имали шанса да сторят това. Но тук вече идва едно наистина раздаване докрай, едно цялостно предоставяне, до дъно предоставяне: диванът не се успокоява с акта на пътуването, не себедоволства с идеята, че е свършил вече своята работа – бил е там, върнал се, всичко е изпълнено; неговото пътуване бива регистрирано, фотографирано, филмирано от художника, неговия собственик и спътник. И качено във виртуалното пространство, достъпно за всекиго, абсолютно за всекиго. От частично споделено пътуването на Josef Trattner става изцяло споделено; той го подарява като сувенир на всеки един, съгласен да го приеме. Диванът е „отворена творба“: този, който го гледа в мрежата, го досъздава. И с това досъздаване, с това възприемане на дивана като сувенир пътешествието бива извършено отново: post-пътуването става nunc-пътуване. Диванът е непрестанно в сегашно време, hic et nunc, защото се възобновя всеки път, когато някой го гледа. Е, не е чак perpetuum mobile, но прилича. Подарявайки се, оживява; всъщност той постоянно се движи, защото постоянно се (само)подарява. И получава в замяна може би най-големият подарък – да е винаги актуален, да е всеки път свежо-дишащ. Резултатът е:

Оживотворяване на пътешествието чрез актуализиране на сувенира. Подаряване…                      

Действие IV: Очудняване

Диванът на Josef Trattner, без съмнение, принадлежи на съвременното изкуство; само припомням, че Сезар е първият, тръгнал да работи с полиуретан. Само че под термина „съвременно изкуство“ се подслоняват най-различни практики, затова може би ще е добре да се опитаме да посочим онези, върху които се опира той, полиуретановият пътешественик. Защото ако в началните си проявление съвременното изкуство е някак си по-диференцирано, работи в по-строги концептуални и жанрови рамки, днес то попива в себе си разнообразни употреби, преливащи една в друга и съставящи цялостен конгломерат – плътен и въздействащ. Както казва българският визуален артист HR-Stamenov, множество са техниките, които използва съвременният художник, не се ограничава само с една, тъй като единствено по този начин той би бил съотговорен на многоликия глобализиран свят, от който енергично черпи вдъхновение.

Една от тези техники е активната намеса. Бих искал да продължа и да кажа „в градска среда“, но няма да съм изцяло точен. Защото диванът на Josef Trattner го срещаме и на плажа, освен това средата, която той избира, за да се ситуира, е по-скоро центробежна на града – междублокови празнини, исторически руини, културни пространства. Вярно, когато върви и гледа, диванът върви и гледа през центъра, но той е само минувач там, регистратор на учудвания и възторгвания. Онова обаче, което е най-характерно за неговите намеси, е иронията и хуморът, с които ги прави. Те приличат на ироничните намеси в хранилищата на изкуството – музеите и галериите, правени включително от българин, Недко Солаков. С тази може би разлика, че намесите на дивана на Josef Trattner са лишени от претенцията да деконструират и да поставят под въпрос. Те не са патетични, не са патологични, не са и моралистични; нямат за цел да изобличават и проповядват, да призовават и осъждат, а гледат на всичко и всички със симпатия и интерес, с доброжелателно внимание. Диванът се носи весел, радостен, закачлив из средата, в която се намесва; предизвиква не укори, а ведро любопитство. Дадаист, но без скандали, а с приветливост. Хвърлят му хората около него крадешком, а понякога и по-директни погледи; събудил е в тях интерес, разбунил е човешкия кошер, но не с агресивно присъствие, а чисто и просто само с присъствие. Събудил е и е разбунил, защото е нетрадиционен, неочакван, непомерен: инсталира се на изненадващи места, на места необичайни. Това инсталиране е втората техника, използвана от Josef Trattner, за да придаде на дивана смисъл на извънредна наличност, на „странна птица“. Именно като странна птица той нарушава обичайния кипеж на всекидневното, прекъсва го, за да го „очудни“, в разбирането на Шкловски. Да го очудни, не да го отчужди: диванът приема различни местни артисти, които – седейки на него – се заразяват, така да се каже, от неговото добродушие, от ведростта и шеговитостта му. И – вече заразени – се отдават на дивана, доверяват му се и изпълняват неговите заръки или, по-скоро, неговите молби. Разказват, свирят, пеят – диванът ги е приобщил, диванът ги е, вече посочих, приютил. И ги слуша внимателно. Приютените се запечатват на видео – и ето я третата техника на съвременното изкуство, видео-арта, – за да може след това и те самите да се видят, и други да ги видят. Да ги видят в тяхната радост, в тяхното леко и ефирно настроение; настроение, освободено от тегобите на сложния и неприветлив глобус. Да ги видят как се разпростират като птици в полет, като „странни птици в полет“, чуруликащи и реещи се с магическа безтегловност. И се състоява реенето, защото и той, диванът, SOFA, също е, както казах, „странна птица“, но не като побеснелите на Алфред Хичкок, а като пружинната на Харуки Мураками. Диванът е долетял и е донесъл тук радост и наслаждение, смях и веселие. Резултатът е:

Елиминиране тежестта на всекидневието с лекотата на ведрото живеене. Очудняване…               

Действие V: Саможертване

В „Невидимите градове“ Итало Калвино описва Леония, първия от „непрекъснатите градове“, където жителите всеки нов ден разопаковат нови вещи за употреба, а старите изхвърлят на боклука. Италианският писател се колебае дали действията на жителите са продиктувани от страст към новото, или от страст към изоставянето. Боклукчиите, продължава той, леонийците почитат „като ангели“, а извозването на боклука е „съпроводено с почтително мълчание като при обред, който вдъхва благочестие“. Формата на град Леония е тази на вчерашната му смет.

Калвино не уточнява дали по бунищата на Леония се разхождат кучешки глутници, но ние веднага се сещаме за неговия „непрекъснат град“, когато видим снимката, направена от Josef Trattner, на бездомното куче, ръфащо неговата SOFA. То е полегнало необезпокоявано, с лявата си лапа е притиснало парчето полиуретан точно върху буквите S и O, чувства се удобно върху каменната плоча, служеща му за легло. SOFA-та не е върху камъка, а върху сухата глинеста напукана почва. Нащърбено е тялото ѝ тук-там от зъбите на кучето. Отскубнати от нея парчета се валят зад лявата плешка на животното заедно с огризан до бяло кокал. Едно ожадняло стъбло трева показва, че дори и в тази неблагоприятна среда животът успява път да си да пробие. Но SOFA-та е умряла, жалките ѝ остатъци не са потребни никому, освен може би на забавляващото се с тях псе; SOFA-та се е превърнала в боклук все едно е била в Калвиновата Леония.

Как да разбираме този край? Като печален ли? На пръв поглед да: от SOFA е останало само името, но и то няма да издържи дълго, след като виждаме с какво настървение кучето го разкъсва с острите си зъби. Настървение, което прилича на настървението, с което римските войници бичуват Христос – един, два, три, четири, пет удара… тридесет и девет! Иисус се жертва за човешкия род, за да го спаси; в дивана едва ли можем да припознаем чак толкова възвишена и всеобхватна саможертвена мисия, но че я има – това е без съмнение. Саможертвата е една от четирите истории, които, според Борхес, човечеството разказва: разказ за това как човечество успява да оцелее и да върви напред. Саможертвени са както саморазрушаващите се скулптури на Жан Тингели, така и полиуретановият диван на Josef Trattner, но по различен начин: ако скулптурите на първия нямат друга цел освен тази – да се саморазрушат, да се саморазпаднат, то диванът, освен че бива разрушен, сиреч разпадащото действие идва отвън – той е, така да се каже, насилен, но това насилие се случва едва след като е осъществил всичко, което се иска от него, а именно – да приюти, да опознае, да подари, да очудни. В този смисъл неговият край не е печален, неговият край е напълно изпълнен. Вярно, диванът е подложен на онова, на което подлагаме нещата – прибори, дрехи, апарати, за които сме решили, че вече са изчерпали своята полезна роля, нищо вече не може да очакваме от тях и затова са ненужни. Оставяме ги до кофите за боклук друг някой да ги прибере – някой, на когото все още ще са необходими. Ето защо кучето, ръфащо името SOFA, ръфа не нещо ненужно, не нещо непотребно, а нещо, което му върши работа, което то счита за своя насъщност, за своя собственост. Диванът е сторил всичко, което е трябвало да стори по отношение на хората, и сега върши същото по отношение на кучето. Той е живял с хората, но възкръсва с кучето: диванът продължава да действа и след смъртта си, продължава да реализира онова, заради което беше поел на път – да приобщава и събира. И е без значение, че кучето, което е приобщил, няма съзнание за това, важното е, че той има. Съзнанието, че – отдавайки се на другите през цялото време на своето пътешествие, на него му предстои една последно отдаване, което полага края, щастливия и благополучен край. Резултатът е:

Сътворяване на общности чрез себеотдаващо се превъплътяване. Саможертване…

Епилог

Какъв в крайна сметка е диванът на Josef Trattner? Бих казал: огледало, но не какво да е, а двойно. В него се оглеждат хората от местата, които диванът посещава, но и той се оглежда в хората от местата, които е посетил. Всъщност, какво е този текст, ако не точно такова оглеждане? Диванът се вижда в него, за да види какво е видял. И така да осъществи чудото на приобщаването, на събирането на различните общности в една, която да се припознае у него, но и него да припознае у себе си. Затова, ако решим да определим жанрово проекта SOFA, бихме могли да речем така: той е miracle, едно чудесно двойно огледало, в което всеки, който погледне, вижда свой друг(ар), свой ближен, свой сродник и разбира, че не е сам, че не е самотен. Най-малкото, защото все ще има на свое разположение един уютен диван, винаги готов за саможертвено общуване. 

SOFA на Josef Trattner – miracle, bi(o)-speculum…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияРейнджър
Следваща статияДжордано Бруно и раждането на модерната философия