0
2627

Един закъснял репортаж

В памет на Боби

Лятото беше бедно откъм новини. Онова лято преди толкова години, не това. Нищо не се случваше. Ние, журналистите, се разхождахме в голямата нажежена зала на вестника като мухи без глави.

Извика ме шефката. Гледаше ме с онзи неин прочут въпросителен поглед и мълчеше. Имаше красиви кръгли очи, като на керкенез. И аз мълчах. Поиграхме си на гоненица в мълчанието.
– Така ли ще я караш? – попита накрая.
Вдигнах рамене.
– Вземаш един фотограф и тръгвате. И без хубав репортаж да не се връщаш. Имаш ли някаква идея?

Нещо ми се въртеше в главата. Бях чул за някакъв отшелник в планината Верила. Но това бяха само приказки. Нищо сигурно.
Така и така, казах ѝ. Имало някакъв отшелник…
Тя ме прекъсна.
– Добре. Идеално. Отивате, намирате го, снимате.
Отидох при фотографите.
– Боби, хайде – казах.
– А кола?
– Няма. С твойта кола – казах.
Боби беше свикнал с мерките за икономии във вестника. Отидохме на паркинга, качихме се в колата и потеглихме.

Тогава магистралата още я нямаше. Пътят красиво се виеше, изкачваше се и се спускаше по хълмовете. Отстрани жълтееха стърнищата. Сламата лежеше на огромни четвъртити бали сред тях. Зеленото наоколо се беше уморило, сега преобладаваше жълтото и кафявото.

Стигнахме до мостчето с чешмата, свърнахме навътре по едно тясно пътче. Боби остави колата под сянката на едно дърво и продължихме пеш.

Поляната под краката ни бавно започна да се надига, да се изпълва с каменни гърбици. На 200–300 метра пред нас стърчеше една скална грамада. Вървяхме право към нея.
– Откъде знаеш за отшелника? – попита ме Боби.
– Ами, знам… Нали си ходим на село събота–неделя. И хората там миналата седмица нещо говореха. И понеже нямаше какво друго, изтърсих пред шефката това. Ама откъде да знам. Може просто да е някой, избягал от жена си. Или пък да е пастир без стадо.

Стигнахме скалната грамада. Тя се извисяваше на трийсет метра височина. Основата ѝ беше голяма колкото къща, нагоре се стесняваше. Обиколихме от всички страни. Ако имаше въжена стълба и малка пещеричка на върха, това можеше да е идеалното място за един отшелник. И щеше да стане чуден репортаж.

Но нямаше нито стълба, нито пещера, нито отшелник.

Седнахме на едно естествено каменно стъпало да хапнем. Бяхме си взели от ханчето по пътя кебапчета и хляб. Наоколо по тревата пъплеха буболечки.
– Боби – казах по едно време, – забелязваш ли колко е тихо?
Той се заслуша. И само кимна, с дълбоко отсечено движение, сякаш правеше поклон – за да не разруши тихото.
Такъв беше Боби.

Но по едно време изведнъж се засмя с глас. И започна трескаво да снима. Той имаше един маниер на снимане, който не съм виждал у никой друг негов колега. Снимаше, сякаш стреляше с автомат. Толкова бързо. После ме извика да видя какво снима.
Беше един голям бръмбар рогач със златни доспехи. Красив. Достолепен. Истински цар на своето царство.
– Можеш ли да напишеш репортаж за него? – засмя се като дете Боби.
– Мога – отвърнах съвсем сериозно.
Тогава наистина можех.

На другия ден шефката беше забравила за нашия репортаж. И аз не я подсетих. И той си остана ненаписан толкова години.

Боби вече го няма. Погребението му беше на вчерашния ден преди три години.

И аз изведнъж се сетих за онази тишина.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКлепалка
Следваща статияТалант, всеотдайност и работа