Случаят с починалия от Covid-19 лекар в Спешна помощ е съвсем скорошен и да се говори за него е трудно. Но разкрилите се подробности подсказват много важен извод, който трябва да бъде направен своевременно.
Накратко – случаят първо беше употребен пропагандно, за да се подсили чувството за вина у разюзданото население, което не спазва мерките, а после се разбра, че професионални пропуски са увеличили риска, довел до трагичната развръзка. В това число отказаната спешна помощ на оказващия спешна помощ.
Изясняването на детайлите е от компетенцията на медицинските лица и, ако се наложи, на разследващи органи. Споменатият извод е от по-общ характер.
Отношението към пандемията събуди аналогии с практиките на отминали или не съвсем тоталитарни режими. Наложените ограничения, естествено, напомниха за порядките, диктувани от съответните идеологии. Напомниха не защото трябваше да се възприеме необходимата строга дисциплина, а заради един добре познат маниер на управление, в който внушенията, манипулациите и силовите методи подменят разумните аргументи и здравия смисъл.
Но ако някой дадеше глас на това набиващо се на очи сходство, обикновено беше обвиняван в параноя или най-малкото в невежество – няма нищо общо, никой не иска да ти пипа свободата и демокрацията, ти не си добре, дръж се отговорно, не ти ли е жал за жертвите, не уважаваш ли борците на първа линия, моли се заразата да не споходи теб и близките ти, стой си вкъщи, пей, ръкопляскай и спасявай света – сега ти се е паднало.
Тези обвинения впрочем почти едно към едно повтарят обвиненията срещу противниците на диктатурите, изказвани не просто от политическата върхушка, а най-вече от самия народ, убеден, че малката правда е прът в колелото, което се търкаля към голямото светло бъдеще. Ние имаме историческа мисия да достигнем съвършения строй, ти се занимаваш с дребни, егоистични проблеми.
Дребни, егоистични проблеми. Техниката на омаловажаване и подменяне на аргументите, за да не бъде хвърлена сянка върху красивата утопия, която укрепва тоталитарната (народна) власт, работи безотказно.
В настоящата ситуация хората, които изразяват недоволство, са разглеждани от загрижената общественост или като „безсърдечно търсещи лична облага на фона на глобалното човешко страдание”, или пък като „плоскоземци, които не признават вируса, а вярват в неоспоримия факт, че Нострадамус е чипирал Бил Гейтс, за да може розенкройцерите да си продават задължителните ваксини в Гугъл на безбожни цени”.
Не, казват недоволните, друго имаме предвид. Не ни се правете, отговарят правоверните, каквото и да кажете е все едно – ако не последвате вълненията на цивилизованото човечество (успоредно със строгостта на китайските мерки) и не засвирите в хармония с оркестъра на официалните международни институции, вие сте идиотска пречка в световния поход към здраве, висока култура, научен прогрес, солидарност и всеобща доброта.
И все пак – друго имаме предвид.
Аналогията с тоталитарните режими не е толкова плитка, груба и произволна, колкото изглежда. Напротив, тя има съвсем специфично отношение към решението на сложните въпроси, на които трябва да се отговаря в този момент. Нейна цел е лозунгът: „Всеки живот е ценен”, да не остане само куха фраза, а да бъде израз на действителна и действена загриженост.
Масовите планетарни жестове са пленителни, увличат с мащаба си и всички се хващат на голямото солидарно хоро, поведено от тия, дето пускат музиката. Тия, дето пускат музиката, не са непременно конспиративни изчадия, а най-обикновени демократични представители с благородно алиби. Хубаво.
Но насред общия състрадателен ентусиазъм един, който скромно извършва конкретна спасителна работа, не си облича предпазното облекло, защото колегите му не са преценили, че трябва. После, казват, преценили, че и линейка не му е нужна. После, докато хорото продължава своя исторически ход, този един вече го няма.
Тоталитарното (под каквато и маска да е) не се интересува от лични (дребни, егоистични) проблеми, то има по-важни цели и задачи. Единичният случай представлява интерес само ако изпълнява попътна идеологическа роля – тогава се слага портрет на стената и героят вече е „един за всички”.
Голяма част от човечеството в наши дни сякаш беше разбрала, че не портретът на стената, не лозунгът и не манифестираната солидарност правят света по-добър. Доскоро се знаеше от опит, че масовото впрягане във великото дело не дава очаквания резултат, защото подобна всеотдайност е стихийна и фалшива.
Ако наистина трябва да се постигне резултат, по-целесъобразно е да се насърчава персоналната отговорност и професионализъм, а това става не с призиви, а с личен пример, с възпитание, с образование и с достойно възнаграждение за труда. Не с бягане от опасността, а с изправяне срещу нея.
Пандемията върна патоса на колективистичния дух, заговори се отново с гръмки слова и подробностите останаха без значение. Пак се затанцува по хълмовете на времето. С широки крачки и подскоци. И не е случайно, че минутата, която може да спаси един живот, често е фатално пропиляна.
Е, как да не е пропиляна, като никой нищо не спазва? Уж всички подкрепяха мерките, генералските рейтинги удряха в тавана, а виж ги сега хората – само чакаха да се стопли и се разпасаха по най-безобразен начин.
Но нима тези, които имат спомен от комунистическото ни минало, са учудени от наблюдавания ефект? Нима не е ясно, че внушенията, манипулациите и страхът създават само привиден външен ред, чиято вътрешност е компрометирана, деморализирана и подлежащата на неминуем разпад?
Имаше експерти, които предлагаха по-различен подход, и журналисти, които се опитваха да задават конкретни въпроси, да бъдат критични, за да не се изпада в тържествен амок, а да се търсят реалните решения. Тяхната добронамерена амбиция беше прекършена. Даже собствените им колеги ги упрекваха, че вместо да благодарят за усилията, се заяждат пак така – на дребно и егоистично.
Е, щом най-мъдри и хубави са големите приказки и жестове, тогава ценен става не всеки живот, не малките, но важни детайли, а „международното положение”. Навремето с горчива ирония, неофициално, така се скандираше: „Да живее международното положение”. Официално – от химна на Интернационала естествено се минаваше към Дунавското хоро и нататък, ден след ден масово се симулираше каквото беше казано, че трябва да се симулира. А образите на мъртвите герои бяха окичени с венци в знак на признателност.
Д-р Стамов не е мечтал за почести, а за възможност сигурно и качествено да си върши работата, посветена на нуждаещите се от спешна помощ. За съжаление, за да съществува такава възможност, се изисква трезва управленска и обществена нагласа, прецизна мисъл и внимание. А да раздаваш почести, можеш просто ей така.
Светла му памет!
