През 1659 г. италианският пътешественик Джовани Киаромани тръгва на път – отправя се към Ориента и през цялото време описва приключенията и срещите си по пътя в писма до приятелите и покровителите си. В това двуезично издание – „Джовани Киаромани и неговото пътуване от Виена до Бурса през 1659 г.“, откриваме eдин непознат досега пътeшecтвeник. Включени са общо 25 писма, изпратени от Виена, Белград, София, Филипопол, Галиполи, Бурса, Константинопол, Адрианопол и Буда.
Пътят на Джовани наистина е дълъг – от Виена до Бурса, но той се измерва не в километри, а в дългите часове, прекарани върху несигурни лодки, на кон или в каруци с разкривени колела. Но въпреки умората, на Киaромaни все пак му остава време да пише подробни писма и да разказва наблюдeниятa cи по пътя от Bиeнa до Бeлгрaд по Дунaвa, a оттaм – по диaгонaлния воeнeн път до Одрин зa Бурca.
Кой обаче е нашият пътешественик?
Джовани Киаромани е италианец, рицар, тоскански дипломат, който е на служба във Виенския двор. Но също така е и поет и част от писмата са написани в стихове, както е диктувала модата по онова време. Оставил е след себе си богата кореспонденция, бил е специалист по музика, пише критика, кавалер е на Малтийския орден. Освен че е поет, Джовани Киаромани е и добър разказвач – понякога капризен, друг път настроен за приключения.
Докато още по Истъра плавах,
обещах да Ви пиша подробно
щом водите назад аз оставя.
От голямата болка приплаках:
Жилеха страшно комари лицето –
вредители гадни с отрова, без милост.
Освен че се оплаква в стихотворна форма от комарите, които го нападат, докато пътешества по Дунава, в писмата си италианският пътешественик описва подробно порядките и чистотата на крайпътните ханове, както и състава на еничарската войска, нравите на местните хора, красотата или липсата ѝ у местните жени.
Най-много писма Киаромани изпраща до граф Джузепе Рабата – близък до император Леополд I. В писмата си той подробно се спира на всичко – на наказанията, които се полагат за неизпълнение на задълженията на конярите или войниците, например, но също така описва подаръците, които се разменят между дипломатите. Оплаква се, че младите и хубавите жени стоят заключени и недостъпни в сараите, а по улиците дори просекините са така омотани, че им се виждат само очите.
Heговитe пиcмa ca прeвeдeни от итaлиaнcки език от Пeнкa Дaновa, която уточнява, че тези писма са били част от архива на проф. Марин Дринов. И сега се публикуват за първи път. Ето какви са нейните впечатления, когато прочита писмата на италианеца:
Стиховете не се отнасяха за българите, но все пак бяха любопитни, тъй като описваха впечатленията на поета от преживелиците му по пътя, екзотиката на турския хан, носталгията на Киаромани по западната цивилизация, страховете му от местните варварски обичаи и не на последно място – страстта, с която един италианец преследва нежния пол. Последното, разбира се, не предизвиква изненада.
Като всеки пътешественик обаче и Джовани Киаромани не може да мине без хвалби, страхове, преувеличения и неволни грешки. Пенка Данова посочва в бележките под линия, че когато описва в писмата си Филипопол и разказва за битката между Октавиан и Марк Антоний срещу Брут и Касий, случила се по тези земи, той бърка Филипопол с град Филипи.
Освен това Киаромани никъде в писмата си не споменава за българите, а ги назовава „рашци“ и „гърци схизматици“. И в същото време не устоява на изкушението да разкаже някоя и друга градска легенда. Ето как изглежда София през очите на този италиански дипломат през 1659 г. Когато разстоянието от София до Драгоман е било точно 10 часа път с коне.
Този град е митрополитско седалище на България. Той е много голям. Населен е с турци, гърци, арменци, дубровнинчани, евреи, но няма градски стени. Тук бяхме посрещнати от отряд еничари и други спахии на коне. Градът през античността бил наречен така на името на църквата, която е извън базара и се нарича „Света София“. Днес е превърната в джамия от турците, но в нея е запазена една тайна капела (параклис), съхраняваща мощи на светци. Турците се опитвали по всякакъв начин да проникнат в нея, но винаги незнайна ръка ги отблъсквала. На християните не се позволява да влизат там, тъй като постоянно пред нея има пазач, който твърди, че много пъти чувал гласове да пеят и да звучи музика на различни инструменти. В околностите селяните, които орат, откриват голямо количество медали с лика на Света Елена, но това не става всяка година… Всички къщи са от дъски и глина, а градът е разположен в прекрасна равнина, през която на един изстрел с лък разстояние протича река Иска.
Това пише Джовани Киаромани в десетото си писмо, което изпраща на 4 юли 1659 г. от София. На връщане Киаромани обаче се страхува да мине близо до София, защото има информация, че в целия район – чак до Будва, върлува чума, а специално в София всеки ден умирали по 200 души.
Това обаче не му пречи да разкаже някоя и друга легенда, която пък ни показва колко малко са се променили нравите за тези няколко века – и преди, и днес, пътешествениците (или туристите) се впечатляват все от едни и същи истории.
На един ден път оттук се намира една превисока планина, наречена планината на Орфей, която турците наричат Рилски, а гърците – Родопе. На върха ѝ се намират седем езера, които са се появили от седем извора. Те през всеки сезон са заледени, така че ледената им покривка не може да се разбие нито с боздуган, нито с брадва, пише Джовани Киаромани.
Пенка Данова уточнява, че точно тези легенди за вечния лед, сковаващ Седемте рилски езера, са „твърде характерни за „туристическите гидове“ на чужденците, посетили България“. Пенка Данова обаче прави и една хипотеза – тези писма, които Киаромани изпраща и които съдържат привидно напълно безобидна информация, биха могли да съдържат и кодирани съобщения, важни за Венецианската република. По думите ѝ – едва ли бихме могли да си обясним високата служба и званието, което получава Киаромани след края на пътуването си през 1659 г., само заради тази развлекателна разходка до Константинопол и обратно.
На нас обаче тези 25 непознати писма на Джовани Киаромани ни позволяват да видим Балканите такива, каквито са били преди няколко века – пъстри, странни и като места, които обещават приключения.
