0
1905

Един непочтителен реверанс

„Изключителният: Моят Годар“

Независимо дали харесвате, или не символа на френската Нова вълна, „Изключителният: Моят Годар“ е филм, който всеки киноман би трябвало да гледа. Политически, революционен, поетичен, с богато въображение, този непочтителен реверанс към Жан-Люк Годар не се съизмерва с киното на своя прототип, а създава грубоват портрет, „изсечен“ от подигравка и привързаност. Добре поддържан ритъм, изпъстрен със закачливи формули, хапливи сарказми и реторични изненади, за които Азанависиюс явно притежава рецептата.

Мишел Азанависиюс („Артистът“) открива в мита за Годар идеален материал, за да продължи с мистификациите и шегите, които се превърнаха в запазена марка на режисьорския му стил. В резултат се получава сатирична и политически ангажирана комедия, чудесен пастиш на 60-те години на ХХ век. Въоръжен с няколко препратки към култовите произведения на Годар, филмът открито декларира страстта си към творческия процес, към киното и неговата власт (над хората, техните взаимоотношения, политиците…), иронизирайки компромисите, които често се изискват от продуцентите или които човек сам си налага.

Париж 1967 г. Жан-Люк Годар, най-видният кинематографист от своето поколение, снима „Китайката“ с почти 20 години по-младата Ан Вяземски, по която е увлечен. Те са щастливи, влюбени, привлекателни и в крайна сметка се женят. Но реакцията на публиката след премиерата на филма потапя Жан-Люк в дълбоки съмнения. Събитията от май 1968 г. засилват процеса и кризата, през която преминава Годар, го променя из основи: трансформация от „младеж“ във „възрастен“, от звезда – в творец маоист, пренебрегнат както от системата, така и от онези, които искат да я разрушат; едновременно неразбран и неразбираем.

„Изключителният: Моят Годар“

„Изключителният…“ е създаден по книгата на Ан Вяземски „Година по-късно“ и обхваща важни събития от политическия живот във Франция, които рефлектират върху гражданската позиция и творческата концепция на Годар и „минират“ сложната му връзка с Ан. Конфликтът по улиците на Париж се превръща в метафора на терзанията на героя, който изглежда объркан, изпълнен с противоречия, раздразнителен, понякога отчаян, друг път екзалтиран. Мишел  Азанависиюс не изоставя нито за миг и мелодраматична струна на своя персонаж, тласкайки анализа на романтичната му връзка с Ан до самия опит за самоубийство, който Жан-Люк извършва преди окончателната им раздяла.

Проследяваме Годар по време на многобройните протестни действия срещу управлението на Дьо Гол. Наред с нахалния му тон и безочливите шеги, които се навързват с луда енергия, желанието да революционизира света го гризе, обсебва го и го тласка да спре фестивала в Кан, в знак на протест. Един вечно неразбран, самовлюбен артист, който си е самодостатъчен. Изглежда промяната е неизбежна, както и раздялата с Ан, на която той сякаш изсмуква цялата жизнена енергия. Чарът и същността на филма се състоят в начина, по който режисьорът подхожда към своя митичен персонаж, а основната гледна точка е тази на Ан Вяземски – никой не може да диктува на Жан-Люк как да се държи и младата му съпруга го научава по трудния начин.

Мишел Азанависиюс използва визуални мотиви и елементи от киноезика на Годар (от „До последен дъх“, 1960, до „Китайката“, 1967), които се вписват добре в собствения му кинематографичния подход и едновременно с това позволяват на фикцията да остане максимално близо до личността на култовия френски режисьор, пародирайки клишетата и символите, наслоени както за Годар, така и за епохата. Тази форма на „оскверняване“ вместо да се превърне във фарс звучи като своеобразна реабилитация. Вулгаризацията крие риск феновете да останат обидени, но същевременно е провокация, достойна за чувството за хумор на самия Жан-Люк Годар (според когото „актьорът е толкова глупав, че режисьорът може буквално да го накара да признае това пред камерата“).

Новатор и бунтар, който не се разпознава в нито един етикет, Годар всячески опитва да се предпази от „неприличността“ на консенсуса, търсейки разрив и конфликт на всяка цена. За да алегоризира 1968 г., когато Жан-Люк се осмелява да постави под въпрос всичките си идеи и филми, създадени до този момент – символична смърт според някои, ренесанс според други – Азанависиюс избира гега със системното чупене на очилата на режисьора. И това е възможност да предаде едновременно загубата на опора и неистовото желание за възприемане на нова гледна точка.

Режисурата е динамична и изобретателна, наситена с агресивни идеи и формална дързост в осъществяване на геговете. Преобразен и удивителен, Луи Гарел излиза от обичайните си рамки и убедено пресъздава ролята на режисьора. Въпреки че имитира мимиките и говорния дефект на Годар, изпълнението му не изпада в карикатура или гротеска дори и в най-абсурдните ситуации.

Под пародийната си повърхност „Изключителният: Моят Годар“ е изпълнен с респект към твореца и по любопитен начин разкрива слабостите и съмненията на една от иконите на френското кино, поддържайки дистанция спрямо конвенционалните кодове на биографичната драма. Модерен и подривен, дразнещ, закачлив и стилен, дръзкият антибиографичен филм на Азанависиюс е като самия Жан-Люк Годар.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияДраматизмът на безизходицата
Следваща статияСега вече всички търсят Боян