0
2517

Един писател с характер на поет

Разговор със словашкия писател Петер Били по време на гостуването му на Софийския литературен фестивал 2017.

„Светият демон“ (изд. „Ерго“, превод от словашки Димана Иванова) е първият от трите романа на словашкия поет и прозаик Петер Били. Роман, който няма да остави безразличен читателя, търсещ нетрадиционния сюжет, оригиналното писане, съвременната гледна точка към събития и герои.

Млад мъж се запознава с жена в самолет. Ред обстоятелства ги водят до брак и платонично съжителство. После нещата рязко се променят. А връщането по-назад във времето на героя ни въвежда в средата на една затворена мъжка монашеска общност. После отново – сред светския свят в търсене на себе си, на още разкрития за живота и живеенето.

Романът на Петер Били лесно може да ни подведе да търсим в него само автобиографичното, да решим, че ето тук става дума за моменти от автобиографията на един младеж. Той всъщност обаче е една много добра автофикционална проза, в която чрез смяната на различни гледни точки и повествователни позиции се разгръщат важни теми като отношението към Бог, към Любовта, връзката между религиозния и любовния екстаз, теми за монашеството, за вярата… Динамика в разказването, а и избягване на крайните заключения и изводи писателят постига чрез умелото придвижване от едно „по-ангажирано“ аз-повествование към дистанцираното и уж само наблюдаващо третолично разказване. Темпът, ритъмът на разказа, движението на сюжета се променят – едни са те, когато героят води светско съществуване, други – когато е в манастира. Но като цяло стилът на Били е стегнат, неразточителен, небавен, някак отговарящ на природата на съвременния човек. Специфичното иронично отношение към всичко, разбира се, и към себе си, също поставят романа в полето на днешното. Отвореният финал допринася за предоставената на читателя възможност сам да даде свой отговор на това какво е вярата, какво са сексът, любовта, какви са днешните приятелства, кое ни прави „подвластни“ на човек или идея. Една книга, която ще провокира, ще изненада, ще предложи на читателя си едно хубаво литературно приключение.

„Светият демон“, Петер Били, изд. „Ерго“, превод от словашки Димана Иванова, С., 2011 г.

@sofialiteraryfest

За първи път ли идвате в България, или вече сте били тук?

О, да. Веднъж вече съм бил в България. Когато бях три годишен – на „Златните пясъци“.
За първи път съм в София, градът много ми харесва, един прекрасен, голям, столичен град. Столицата на Словакия е по-малка, а аз предпочитам по-големите градове като Рим, Мадрид и т.н.

А познавате ли някои български писатели, творчеството им?

В Мадрид се запознах с поетесата Живка Балтаджиева, срещали сме се няколко пъти с нея. Познавам някои стихове на Димана Иванова (това е преводачката на Петер Били и на това интервю, бел.авт.), които съм чел на словашки. В Словакия, на поетичния фестивал в Банска Щявница, се запознах с Аксиния Михайлова, която, знаете има и много престижна френска награда.

Познавате само поети, може би защото и вие сте поет, имате четири стихосбирки. Но вече публикувахте и първия си роман, който излезе и на български. Как се случи преходът от поезия към проза при вас?

В поезията бях по-смел, тъй като още отначало имах обратна връзка, получих няколко награди. Затова и с издаването на романа изчаках малко, но започнах да пиша проза още когато започвах и в поезията.

А чували ли сте това разпространено мнение, че всъщност ставаш писател, когато напишеш роман? Вие чувствахте ли се писател, когато бяхте четен само като поет?

Аз и сега се чувствам като поет. Моят характер е като на поет.

А какво значи това да имаш характер на поет?

Ами аз имам едни приятелки от консерваторията, музикантки, и те все ми казваха, че е жалко, че не съм музикант, защото като поет приличам на такъв – завеян, разсеян, повърхностен, непрактичен, бохем…
Така получих „сертификат“, че съм поет… Но аз наистина се чувствам по-добре в кожата си на поет, това съм аз…

Да, разбирам, но нека сега да поговорим с писателя Петер Били и неговия роман „Светият демон“. Оксиморон е това заглавие?

Аз по принцип обичам оксимороните и парадоксите. В случая, в моя роман една част от действието се развива в манастир, другата – извън него. Затова и заглавието, от една страна използвайки „демона“, символизира изкушението….

Ами при толкова жени в романа…

Да, а от друга страна, в манастира, теософията е да постигнеш съвършенство, святост. От теб се очаква да си чист, неопетнен. Но това съвършенство може да бъде и нещо като златен идол, златна статуя, към него се върви със сляпа вяра… прекалено амбициозно…

Вие иронизирате това в романа, да. А до каква степен той може да бъде възприет като автобиографичен? Вие самият сте живели известно време в манастир в Италия?

Използвал съм някои елементи от реалността, защото съм живял в манастир, да, но по-скоро романът е фикционален. Същото важи и за героите – има и реални, има и измислени.

Образът на монашеството в някои глави от романа е доста неординерен. Особено ми харесаха някои образи – на млади мъже, които живеят нормален живот, не им са чужди светските моменти. Това ваши наблюдения ли са, или сте вложили по-общ смисъл?

Бих казал, че това е моето възприемане на монашеството. Но също така знаем, че всяко възприемане е субективно. То е и мое, но признавам, че бях инспириран от филмите на Алмодовар, също и от „Младият папа“ на Паоло Сорентино. Много ми хареса този филм и представянето на Ватикана. Но в тези мои образи са вложени и някои реални наблюдения. Като цяло са хиперболизирани. Трябва да кажа обаче, че има и различни степени на монашество, както и различни общности – по-светски и по-религиозни.

Казвате на едно място в романа, че отношението към Бог на героя е като отношението към любовта. „Страхувам се от любовта и това е проблем в отношението ми към Бог“. Кажете повече за тази връзка между земната любов и любовта към Бога?

Когато пишех романа, бях млад, леко затворен, асоциален, комплексиран дори, имах своите фобии. Смятам, че религията може да е и манипулация. Същото важи и за любовта. Когато човек се влюби, другият може да го манипулира. Моят протагонист, Педро, живеейки монашески живот, се страхува от това, че може да бъде манипулиран от религията, а също така и от жените. Обича ги, но в същото време се страхува от тях.

О, да, доста ги обича, това се забелязва. Но бих искала да ви попитам за четенето. То е важно в романа ви. Каква е ролята му  – като заместител на нещо липсващо за героя, или като начин на съществуване?

Като възможност да се живее чрез четене. Да се изживеят други, чужди животи, чужди сюжети. Това е възможността да живееш като някой друг.
Когато бях малък, четох една книжка от словашки автор, в която ставаше дума за едно момче в Бразилия. Четох я десет пъти. По-късно имах приятелка, бразилка, разказах ѝ за книгата и тя каза: „Да, точно така е“. И ето, аз не бях ходил в Бразилия, но тази книга ми бе изградила правдоподобен образ. Понякога се случва и това, че някой е чел много книги за една страна, да кажем за Франция, и се оказва, че знае повече за нея, отколкото някой французин.

Можем ли да кажем, че „Светият демон“ е любовен роман? Или пък е роман за секса?

По-скоро е роман за съзряването на един младеж. За експериментирането с различни избори, в различни ситуации. За желанието да опиташ всичко – и това са и сексът, и любовта, и приятелствата. Това е роман, в който има и известна доза любопитство.

В поезията сте получили веднага обратна връзка. Имахте ли такава и за романа. Какво казаха читателите, критиците?

Аз бях в Испания, когато романът излезе в Словакия, и не очаквах оценка, не бях го и писал за това. Но той предизвика скандал, особено сред католическата общност. Обществото в Словакия е твърде консервативно. Романът беше много четен, определен беше като бестселър, но имаше и негативни реакции. Архиепископът в моя роден град изпрати протестно писмо до министъра на културата, родителите ми получаваха анонимни писма, някои от приятелите ми от детинство се дистанцираха от мен. Когато например срещнах приятел от средното училище, след толкова години, той се държа доста резервирано… Чувствах се малко като „персона нон грата“…

А какво мислите за литературата днес, за мястото ѝ в живота на хората?

Що се отнася до обществения живот, мисля, че е по-скоро маргинална. Но в личния живот на някои хора тя е много важна. Чрез нея, както казах и преди, човек преживява, съпреживява друг живот, формира се, научава нови неща.

А до каква степен т.нар. „малки“ литератури като нашата, като вашата, са познати в Европа и света. И трябва ли писателите да съхраняват локалния облик, да пазят националните особености на литературата си или да се стремят към по-общи теми и мотиви?

Мисля, че пътят на малките литератури към света е по-труден. Например испанската литература в Словакия е много позната, известна, а словашката в Испания е непозната. Освен това се случва извън страната да са известни не толкова добри писатели. Познават се само тези, които повече пътуват, представят себе си и произведенията си. Може аз да харесвам някой писател, да говоря за него, да препоръчвам книгите му, но това не помага особено. Така че да, пътят на малките литератури е по-труден.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияОктомври 1917 (II)
Следваща статияУкрайна: руската намеса и необходимият отпор