Остап Сливински не е съвсем непознат за читателите. Негови стихове са публикувани в „Литературен вестник“ и други периодични издания. Но „Закуска на тревата“ е по-цялостно представяне на поезията му. Включените в това издание произведения преводачката Райна Камберова е подбрала от книгите „Топка в мрака“, „Адам“ и „Зимният крал.
Украинският писател е и преводач от български, полски, английски и др. Благодарение на него украинските читатели се срещат с прозата на Георги Господинов и Алек Попов, с поезията на Николай Кънчев, Иван Радоев, Силвия Чолева, Марин Бодаков.
Сливински е и доктор на хуманитарните науки с дисертация, изследваща мълчанието в съвременната българска проза. Той е есеист и публицист.
„Закуска на тревата“ е книга, в която проличава защо авторът нарича своята поезия „наративна“. Не само заглавията на някои стихотворения подсказват това – „Истории“, „Баба разказва и др. По-голяма част от стиховете са именно своеобразни истории („Баща“, „Влюбени на велосипед“, „Малкия“, „Найля“ и др.) Но те не са от тези, познатите – с начало, среда и край. Сюжетът им не е плавен и логичен. И това е толкова нормално за поезията. Тези стихотворения, начевайки история, изведнъж я спират, гласът замълчава, после ни отпраща другаде, без връзка с това, което вече ни е казал, пак спира, представя ни картина, пресъздава ни емоция. За читателя поезията на Остап Сливински със сигурност ще се различава доста от „по-класическия“ тип, с който може би е по-привикнал. Но важното тук е, че тя е разнообразна като теми и мотиви, но и като движение на чувството, като отношение между казано и премълчано. Жанрово стиховете също са много различни помежду си – от съвършено кратки форми, тип хайку до своеобразни разкази. Повечето меланхолични, с преобладаващ елегичен тон. Сякаш за да предадат „тежестта“ на достигнатото знание и опита от преживяното.
В стихосбирката има изразено както много, много лично преживяване, усещане за нещата, спомен за детството, така и отразяване на исторически моменти, важни за автора – той е участник в революцията в Украйна. Също и завръщане много, много по-назад във времето, в далечното минало.
Това, което впечатлява в поезията на Остап Сливински, е нейната многопластовост. Винаги можем да потърсим и открием още зад изреченото. Можем да почувстваме още зад „видяното“. „Закуска на тревата“ е книга, която читателят заслужава да срещне. И с която ще има своите хубави часове за поезия.
Баба разказва
Едва сега, когато почти я напусна слуха.
Когато никакъв шум не може да проникне в стаята
на нейната история.
Тя преминава с тях сама в полумрака и
ни позволява да надникнем през ключалката.
Отваря шкафа, вади избелели дрехи,
слага ги до себе си.
Ходи с гласа си, опипва като слепец
площада, огрян от слънце.
С кого ли говори? Ние вече нищо
не разбираме,
опитваме се нещо да изясним,
сякаш викаме отдолу на въжеиграч,
на когото следва да се наложи само да дойде и да
стане въздишка.
Дразним се, искаме бележки
и веднага спираме,
когато каже:
Винаги съм си имала място,
където да отида да поплача.
