0
3138

Един филм, разказан като приказка

„Пред портите на вечността“

Ще се опитам да разкажа фабулата на филма „Пред портите на вечността“ на режисьора Джулиън Шнабел като вълшебна приказка. Защо?

Вълшебната приказка борави с фантазното и фантастичното и откровено се изправя срещу разделението на света на сакрално и профанно пространство и време. Във филма на Шнабел Ван Гог обитава паралелно световете на сенките и демоните, които се крият в него, света на хората, където е странник и маргинал, но и мисления свят на вдъхновението и ангелогласните. Вертикалата на усещанията и въодушевлението на Винсент е стремителна и непостоянна, след депресивните състояния следват светкавични избухвания от творчески кипеж, които граничат с маниакалната обсесия на душевноболен. Вдъхновение, което има нарцистично-агресивни импулси и същевременно приливи на усамотение и по детски наивни и мили отношения с близките. Образът на Ван Гог е буквално „обсебен“ и „притежаван“ от величавата актьорска персона на Уилям Дефо, а всеки негов жест и мимика, всяка сълза и въздишка са толкова автентични, че ти идва да заплачеш или да разтвориш устни в усмивка заедно с героя. Дефо живее и чувства толкова пълнокръвно в този филм, че той постепенно си го присвоява. Неговите бръчки и рижави коси, походката и възслабото телосложение не оставят място за съмнение, че именно така е било, така е говорил, мислил и изглеждал големият художник. Очите на Дефо не лъжат, в тях наистина можеш да видиш трите свята на изтерзаното тяло, на колебаещата се душа и на неизтощимия дух на Винсент ван Гог.

„Пред портите на вечността“

Както казва културологът Мирча Елиаде, десакрализацията на космоса и света е скорошно, модерно откритие, на което се противопоставя античният светоглед. В „Илиада“ и особено „Одисея“ всички герои участват в свещения култ и дори разговарят очи в очи с боговете. Тези близки срещи създават усещането, че безсмъртното и благородното начало у героя могат да вземат връх. А в следващата сцена ставаме свидетели на ехтящата и кръвожадна мощ на войната, на подлостта и нищожната цена на човешкия живот, на взаимното предателство и убийствата между човеците. Каква е тази жестока участ, която тласка човекът към такава противоестествена и гибелна развръзка?
Аз чувам възможния отговор, изречен от Ван Гог/Уилям Дефо в края на филма: „Толкова много исках да споделя това, което имам да кажа, а сега мисля само за моята връзка с вечността…“

„Пред портите на вечността“

Нека сега към този MYTHOS (разказ) привнесем и един интертекстуален каламбур за повече цвят и да добавим стрък от Набоков и щипка от Екзюпери, за да придадем на този приказен свят LOGOS (слово) от нашето съвремие. Ето и моята вълшебна приказка за Ван Гог.
Имало едно време един принц. Той бил чистосърдечно и смело момче и искал повече от всичко да се научи да рисува. Принцът напуснал двореца на своя баща, за да търси най-красивото кътче, където необезпокояван да постави статива си и да рисува, докато съвсем отмалее. Така обикалял ден и нощ, година след година, учейки се от различни майстори на четката в различни краища по света, търсейки своето вълшебно място. Най-накрая го открил. Tам сякаш слънцето светело с по-различна светлина. И когато седнал да рисува, принцът с неудоволствие разбрал, че боите му били на свършване. В тубичките имало съвсем малко боя, нямало да му стигне да завърши и една картина. Принцът седнал и заплакал. Братът на принца, който се казвал Тео и имал чувствително и добро сърце, чул риданията му и бързо се отзовал. Яхнал най-бързия кон в кралството и полетял. Донесъл му бои, четки, наел стая в една страноприемница за принца художник.

„Пред портите на вечността“

Принцът съзерцавал омайната красота на местността и постоянно рисувал. Той бил щастлив и доволен. Но дяволът му завидял за неговата безметежна радост и сипал в питието му отрова. Тази отрова бавно и постепенно променила принца и той понякога бивал обхванат от смут и болка, чувствал сърцето си по-студено от камък, ставал агресивен и лош. Карал се с поданиците от царството Арл, там, където слънцето светело тъй хубаво. Принцът чувствал заразата в кръвта си и лека-полека отровата повредила зрението му. Той пак виждал слънцето, планините, полята и птиците, но те не му носели предишната наслада. Братът на принца отново чул риданията и въздишките му и веднага пристигнал в царството Арл. Донесъл му вълшебни очила. Когато младият принц нахлузвал очилата на лицето си, отново виждал блестящата кехлибарена местност, огряна от вълшебна светлина, по онзи чист и невинен начин, както се случвало преди отварата на дявола да порази очите му. Един ден дяволът издебнал принца, докато спял в полето, взел вълшебните му очила и ги счупил. Принцът художник се събудил и видял до себе си разпръснати стъкълцата на магическите лупи. Погледът му се реел безутешно в полето. Слънчогледите го гледали безмълвно. Внезапно един от тях проговорил с човешки глас:
– Не тъжи, принце! Ние, полските цветя и растения, сме благодарни, че отдели толкова време, за да откриеш нашата красота и да я запечаташ за вековете. Имаме един дар за теб. Ето нашата малка тайна: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.
В това време дяволът обикалял по кръчми и друмища, мегдани и сборища и насъсквал хората срещу принца художник. Разказвал на всички приказката за мравката и щуреца, за недоимъка на селяните и за безхаберното отношение на принца към утилитарните принципи. Така хората разбрали, че художникът принц не принася нищо към общото стопанство, и го обвинили в тунеядство.
Бил издигнат специален подиум, на който било решено да вземат главата на принца. Хванали принца и го повели към ешафода. Там палачът лъскал острието на брадвата си. Принцът бил обвинен публично от дявола, приел образа едновременно на кмета и на лице с духовен сан, в неспазване на каноните за художественото изкуство. Художникът слагал прекалено много и дебели мазки върху платното и това приличало повече на скулптура, отколкото на рисуване. Освен това цветовете били прекалено ярки и плашещи. Заключението било, че принцът пропагандира грозното и абстрактното като тукашна истина. А тук не е там. Тук времето не се нуждае от вечност.

„Пред портите на вечността“

Присъдата била прочетена. Всичко било готово. Проехтяли ръкопляскания и възгласи. И тогава станало чудо. Принцът погледнал към небето и дори без да му поникнат крила се издигнал във въздуха. Бавно. На леки тласъци с ръцете и краката. Трибуната като картонено изчадие била пометена от маховете на принца, хората, които ръкопляскали, заприличали на макети от детски домашен театър, хартиените им глави се плъзнали по мократа кал на спарения площад. Във въздуха се носели отломки, плакати за зрелищната екзекуция и всякакви парцали и подобия на кукли. Кметът викал „стой“ и „не може“, „върнете се“ на литналия принц, но напразно. Той летял натам, където, ако съдим по гласовете, имало същества, подобни на него.

Ще допълня приказката с няколко детайли и случки, които могат да бъдат погледнати през лупа и предлагат интересен прочит на вече познати биографични факти и фикционални интерпретации във филма „Пред портите на вечността“. Те превръщат приказката в кинематографичен мит за едно същество, подобно на античните герои, но не самодоволно в своя пурпур и блясък на супермен, а сломено и силно чупливо създание, което бива презряно приживе и превъзнасяно и напомадено като египетска мумия след смъртта му. Чрез филма на Шнабел Ван Гог възкръсва за живота със своя временен обитател Уилям Дефо, за да ни проговори за непосилната лекота на битието, което носят творческите гении. Те отварят пролуки от светлина и обагрят света ни с техните пеперудени и цветни крила. Ето няколко ярки щрихи и докосвания на четката, запазени в моето съзнание.

„Пред портите на вечността“

Първо. Отчайващата всеки леденостуден пуритан или алфа мъжкар прегръдка между Тео Ван Гог и Винсент. Жилестите ръце на Винсент/Уилям Дефо, които имат нужда да погалят единствения човек, който може са разбере самотата на художника. Сцената в бялата болничната стая е толкова нежна, белезникаво-синкава и оловна от нажежената безутешност на Винсент. „Нямам си човек“, крещят очите на Винсент. Сините топчета блестят като лимки и се търкалят наляво-надясно в орбитите си. Клепките се затварят успокоени, усещайки допира до челото на любимия брат Тео.

Второ. Приликата на биографичния Ван Гог на Джулиан Снабел с фикционалния Лужин на Набоков. В „Защита Лужин“ имаме гениален шахматист, който не може да живее извън света на черно-белите квадратчета. Във филма виждаме Ван Гог, който е изгубен без рисуването. Всъщност колко са картините му от периода в Арл и Сен Реми? 300 или може би 400? В последните 10 години от живота си той създава над 900 картини и 1100 рисунки, това май си е доста бясно темпо за времето, прекарано от художника в Париж и Прованс.
И Лужин не издържа на гросмайсторския крос и побягва в митичните лабиринти на въображението, а там го чакат лудостта или самоубийственият страх от нищото, празният сън наяве, без играта. Същото донякъде, без да знаем всичките му медицински диагнози, сполетява и Ван Гог.

Трето. Разфокусираното зрение на Ван Гог особено в началото и края на филма. Камерата играе танц и на моменти е непосилно да оставиш погледа си „в очите на Винсент“. Появяват се петна и наситени ленти като пухкав памук, които обгарят картината. Очите на Ван Гог виждат света като през палав телескоп. Това създава налудничаво усещане за приближаващ метеорит, който разклаща земните пластове.

„Пред портите на вечността“

Четвърто. Спомнете си „Покана за екзекуция“ и главния герой Цинцинат на Набоков.
Цинцинат е твърде плътен за прозрачните хора, описани в антиутопията. А пък мазките на Ван Гог според Гоген са твърде много и твърде тежки. Те превръщат рисуването в скулптиране. Тази плътност на Ван Гог, неговата глинена природа, която наслоява целия му профил на човек и артист, го доближават до непропускливия за светлината Цинцинат. В това е тяхната сила, защото са непроницаеми за хорските очи. Трудни са за разгадаване. Погледът само следи очертанията им, а не прониква през тях. Те двамата – и Цинцинат, и Ван Гог, са характерни, имат ясни и твърди граници, а това отблъсква повърхностния зрител, свикнал с прозрачните величини и лесните умозаключения.

Пето. Лудостта може да бъде разглеждана като нарцистичен страх, като дълбока депресия или като реакция на социопат към обкръжаващата го враждебна среда. Нежността и съчувствието към отхвърлените и маргинализираните могат да ни напомнят, че всички сме отговорни за провалените или неслучили се прояви на симпатия и привързаност, които биха превърнали антисоциалните и потиснати натури в живи и топли личности.

„Пред портите на вечността“

Шесто. Лудостта като бягство от логоса. Повторението като нестихваща жарка вълна на мислите. Думите, които искат да бъдат изговорени напук на чувствата, съчетанията от звуци, загнездили се в паметта, които плачат да бъдат повтаряни, докато са забравени и изоставени от собствения си смисъл. Сцената с караницата е силна и патетична заради ентусиазма и непримиримостта на Ван Гог и неангажираността и хладната премереност на Гоген.

Седмо. Един-единствен кадър. Ван Гог рисува дърветата. Камерата поглежда към върховете им, които са леко облизани от слънцето и лъскави, и червенеят или оранжевеят като прясно боядисани великденски яйца. Този кадър си струва да бъде празнуван.

„Пред портите на вечността“

Осмо. Надеждата, която расте като розов, слюнчен балон от ароматна дъвка, провесен от устата на дете. Надеждата на детскостта и наивността. Тя, наивността, може да изглежда банална, но кой може да отсъди? Винсент потрива нервно ръце и бърчи вежди, докато говори със свещеника в двора на лудницата в Сан Реми. Разпит, изпит или изповед е това? Бог не е строг съдия, а този, който раздава дарове и после бяга, за да не открием даруващия и да припаднем в краката му. Бог е скромен като неизвестен художник, който чука от врата на врата с цветни платна и изстисква като лимон намачкания си каскет. Единственият дар на Винсент е рисуването. Дали занаятът на художника е игра, или е сериозно занимание? Има ли някой нужда от картините му? Може би.
Винсент се надява на прага на вечността.

Димитър Радев е завършил актьорско майсторство в класа на проф. Димитрина Гюрова в НАТФИЗ Кръстьо Сарафов“. След това прави специализация по кино и телевизионна режисура при акад. Людмил Стайков в НАТФИЗ Кръстьо Сарафов. Учил е кинорежисура и е посещавал курс по сценарно писане в New York Film Academy в Ню Йорк. Има 4 студентски късометражни филма като режисьор и сценарист. През 2017 г. печели първо място в сесията на Националния филмов център за дебютен игрален пълнометражен филм с проекта „Рая на Данте“, на който е сценарист и режисьор.