Представете си, че вашият баща е известен оператор. Детството ви е преминало по снимачните площадки. Вие пораствате и ставате режисьор. Нищо чудно, нали?! Чудното е, че кисненето по филмовите терени като дете въобще не ви е харесвало. Но когато дошли тийнейджърските години, най-естественото нещо на света се оказало да вземете камера в ръка и да започнете да снимате. Сигурно в следствие на някакъв несъзнателно придобит условен рефлекс. Такъв е случаят на чешкия режисьор и сценарист Давид Ондржичек, син на оператора Мирослав Ондржичек, заснел много от любимите ни филми на Милош Форман, сред които „Любовта на русокосата”, „Коса”, „Амадеус”. Колко ли са щастливците, имали шанса да скучаят на подобни снимачни площадки…
Давид Ондржичек е завършил документалистика, но има зад гърба си равно количество документални и игрални филми – засега по пет. Тъй като в документалното кино, където първият му филм „Ом” е за Далай Лама, полетът на въображението е силно ограничен, а Ондржичек искал да развива своите собствени идеи, игралното надделява. Но в него той се стреми да вкарва елементи от документалистиката – търси непринудена актьорска игра и естествена среда за снимки.
На предишни издания на София Филм Фест сме гледали два от игралните му филми – „Самотници” и „Сама ръка не ръкопляска”. Тази година режисьорът посети за първи път фестивала, за да представи най-новото си произведение – „В сянка”.
Зрителите на София Филм Фест са свикнали със солидното чешко присъствие през годините. То обаче не се дължи на факта, че основателят и директор на фестивала Стефан Китанов завършва НАТФИЗ с дипломна работа, посветена на Чешката нова вълна в киното през 60-те години. Просто чехите винаги имат интересни неща за показване на филмова лента. Тази година освен „В сянка”, във фестивалната селекция намериха място два изключително любопитни документални проекта – „Частна вселена” на Хелена Тршештикова и „Любов в гроба” на Давид Вондрачек с музика на Стефан Вълдобрев.
Но да се върнем към Давид Ондржичек. Игралният му дебют „Шепот” е невероятно успешен у дома и в чужбина – той става вторият най-гледан филм в Чехия през 1996 г., претендент за награда на фестивала в Ротердам (запомнете този фестивал) и печели Промоционалната награда от Фестивала на младото европейско кино в Котбус. Изненадващо там, където много режисьори с успешни дебюти обикновено се провалят, а именно във втория си опит, Онджричек се справя още по-добре. През 2000 г. вторият му филм – „Самотници”, е номиниран за 9 награди Чешки лъв и печели две от тях, получава три приза на фестивала в Манхайм-Хайделберг, наградата на публиката в Солун, три награди в Пилзен и дълго време беше фаворит на всички мои колеги бохемисти от Софийския университет, випуск 2002.
Третият филм на режисьора „Сама ръка не ръкопляска” е уникална черна комедия, в която типичният чешки хумор е във вихъра си. Следва още една комедия – „Грандхотел”, селектирана за Берлинале. И тези два филма допълват колекцията с награди за филмите на Одржичек с няколко Чешки лъва. Досега светът според Ондржичек е пъстър калейдоскоп, в който има място за колоритни образи, смехът е с романтичен или с трагикомичен оттенък, искри лудо в цвета на черната комедия или се тресе от поредната цигара с трева, запалена от някой от главните герои. Историите на Ондржичек никога досега не са били камерни. На него като че ли не му е интересно, ако не жонглира със съдбите на поне петима главни герои, щуращи в свят, в който реалността е убедително абсурдна. И свят, изпълнен предимно с млади хора, които търсят себе си, отпиват за първи път от всичко и не изглежда да искат да напуснат шарената си картинка заради сериозната рамка на действителността.
След всичко казано дотук, новият филм на Давид Ондржичек е голяма изненада. „В сянка” ни връща в средата на ХХ век и смесва фикция с действителни събития. Пренасяме се в мрачна, сиво-кафява и вехта Прага, в която постоянно вали, а детективът от полицията – кап. Хакл, разследва обир на бижута, докато в случая му не се намесват отговорни другари от компартията и не довеждат нещата до показен процес срещу представители на еврейската общност. Какво се е случило?, питах се в първите минути на филма. Уплаших се, че Давид Ондржичек е пораснал и е решил да заложи на сигурно – една историческа драма, вдъхновена от реалността, ще предизвика лесно сантимент, особено ако бяга от сензационни заключения. Киното се връща назад към различни отрязъци от време, за да им направи нов прочит и да донесе по някакъв начин възмездие там, където от днешна гледна точка (а и не само) неправдата е възтържествувала.
Ондржичек обаче съвсем не е заложил на сигурно. Той поставя зрителя в ролята на детектив, който заедно с главния герой във филма също има задача активно да събира улики. Но докато капитан Хакл търси престъпниците, зрителят е нащрек за изразните средства, защото жанрът постоянно го обърква. Неприветлив, сериозен и вглъбен в студения си свят, „В сянка” е филм, в който нюансите са водещи, а полутоновете кънтят най-силно. Той се придържа към своята собствена съвсем не проста формула, съчетаваща ноар, детективска история и смразяваща историческа драма. В стремежа си да изчисти филма от разнопосочност, която може да подведе зрителя, режисьорът е заковал баланса на етап монтаж. Тогава от финалната версия са извадени сцени, които биха могли да натежат в полза на един или друг жанр – кап. Хакл под огромно съветско знаме, от което се процежда кръв, или дълга сцена, замислена за начало на филма, която ни запознава с еврейската общност. Тягостното усещане, което „В сянка” оставя в зрителя, е постигнато благодарение на сдържана, но заредена със силна енергия актьорска игра, впечатляваща операторска работа, която рисува със спокойно темпо сцените сред полумрак и разбира се, съвсем не ведър сюжет. Заради липсата на показност може и да пропуснете, че пред очите ви се извършват чудовищни дела. Броят на труповете не е малък, но още повече са осакатените завинаги човешки съдби. Равносметката обаче зависи от гледната точка и дистанция на времето.
А ето и как режисьорът допълни картината за филма си.
Давид Ондржичек: Вярно е, че предишните ми филми са комедии, но исках да променя жанра и стила си. Баща ми е оператор и, разбира се, си говорим много за кино. Преди около 7 години той ми даде идея за следващия филм, като ми разказа за времето на паричната реформа и девалвацията на чешката крона през 1953 г. Аз обичам детективските истории и особено филм ноар и ги събрах заедно с много тежките обществени събития в Чехословакия през 1953 г. Написах накратко историята така, както си е представях, и помолих младия и много талантлив чешки сценарист Марек Епщайн да се заеме със сценария. Нещата се оказаха доста сложни и до края вече имахме 17 варианта. Събирахме бюджета 4-5 години, пренаписвахме сценария и в крайна сметка направихме копродукция между Чехия, Словакия, Полша и Израел. Филмът се представи много добре финансово в Чехия и Словакия.
Има ли в момента в чешкото кино засилен интерес към този исторически момент?
Всяка година у нас се снимат 30 игрални филма, повечето са на съвременна тематика и комедии, защото чешката публика много ги обича. Но напоследък се радвам, че има интерес към нашата собствена история и подобни филми се представят добре в кината. Моят любим филм за този период е „Протектор” (него също гледахме на София Филм Фест преди година – бел. р.), който ни връща малко преди това, по времето на Втората световна война. Странно е, че все повече млади хора не знаят нищо за събитията от 1989 г., например, или за времето на комунизма и киното е една добра възможност да им разкажем за тогава.
Главният герой се опълчва срещу системата и в крайна сметка губи живота си, за да отстои истината. За мен беше много важно обаче, че така даде пример на сина си да не приема лъжите и да се бори срещу тях. Вие как бихте постъпили на негово място?
Надявам се, че няма да имам подобно преживяване! Не съм сигурен дали съм като героя във филма. Лесно е сега да кажа, че бих постъпил като него, но в тази ситуация това, което той прави, е много трудно. Това е една доста чешка история. Ние нямаме много национални герои, тъй като сме малка нация, а и имаме някакво странно отношение към тях. Не знам дали сте чували за антикомунистите братя Машин. По времето на Студената война те бягат от Чехословакия в Германия и убиват 8 души. Наричат своите действия „война срещу комунистите”. Вече повече от 20 години в Чехия тече дискусия дали са герои или не. Един министър-председател ги награди с орден, а по същото време президентът каза, че са терористи. И това е типично за чешкия манталитет. Затова си мисля, че моят филм е много по-важен за чехите, отколкото за който и да е друг народ.
Разкажете ни как привлякохте изпълнителя на главната роля Иван Троян, когото познаваме и от двата ви предишни филма, показани на София Филм Фест, и немския му колега Себастиан Кох, когото пък сме гледали в „Животът на другите”.
Иван е мой приятел от доста време и всъщност първото му участие в киното беше именно в „Самотници”. Той е изключителен театрален актьор, който се изявява в малкия, но много престижен театър „Дейвицке дивадло”. Голяма звезда е у нас и за мен е страхотно удоволствие да работя с него, защото той се подготвя за всеки филм бавно, дълго и внимателно и с това ми напомня за Даниъл Дей-Луис. Проучва ролята си, има нужда много да разговаря за историята.
Себастиан Кох прилича на него. Много съм горд, че успяхме да го привлечем да участва в нашия филм, не само защото е голяма звезда, но защото внимателно подбира ролите си. След като бях свидетел колко е всеотдаен и прецизен в работата си, знам, че даде наистина най-доброто от себе си и хареса крайния резултат. Той е по-голям перфекционист дори от Иван. Понякога ми беше много трудно с него, защото отказваше да застане на определеното от мен място в някоя сцена, защото казваше, че не е добре осветен там. В началото си помислих, че твърде много харесва себе си, но постепенно осъзнах, че той е не просто актьор, но и човек с цялостен поглед върху нещата като един режисьор. Популярен е и в Холивуд, където участва в последния „Умирай трудно”, а сега се снима във филм на Ридли Скот.
Да се върнем на първия ви филм „Шепот” (1996) – на финала един от героите казва, че в наши дни никой вече няма усещане за красота и стил, превърнали сме се в абсолютни консуматори. Той вашето мнение ли изразява и как намирате нещата 16 години по-късно?
Това е много странно. Какво съвпадение! Зададоха ми съвсем същия въпрос по време на разговор за филма на фестивала в Ротердам през 1996 г., който беше ужасен. Имам чувството, че това е някакво дежа вю. С любимия ми режисьор Питър Грийнауей трябваше да участваме в общ разговор на фестивала, където той представяше поредния си филм, а аз – първия си. Бях много притеснен, а и всички хора, около 600 на брой, бяха дошли да видят него, не мен. Първият въпрос на водещия към мен беше абсолютно същият и аз тогава не успях да отговоря нищо, измъкнах се от въпроса, както ще направя и сега. Честно казано, 17 години по-късно нямам отговор на подобен род въпроси.
