0
1274

Една история на Рая, том II

Вторият том на „Една история на Рая” (ИК „Изток-Запад”) на изявения френски историк Жан Делюмо  е продължение на фундаменталното изследване на учения върху мечтите за щастие на християните от Запада. Ето откъс от книгата.

rai-2-cover-1Макар краят на ХХ в. да беше белязан от песимизма, историята на християнството е пропита с идеите на миленаризма повече, отколкото обикновено си представяме. Огромен брой хора вярвали, че Христос ще се завърне на земята, за да царува хиляда години с възкръсналите праведници. Най-сетне хората щели да заживеят щастливо. Дяволът, смъртта, грехът, адът щели да изчезнат.

Това вярване, което се основава на пророчествата от Стария завет и на Откровението на св. Йоан, било оборено от св. Августин и задълго било забравено. Но в края на ХІІ в. възникнало отново, възкресено от перото на калабрийския монах Йоахим Флорски, чиито пророчески видения се разпро­­странили из цяла Европа. През вековете миленаризмът се изявявал под различни форми. Томас Мюнцер, Йохан от Лайден, Кампанела, Журийо и много други описват светлото бъдеще, които според едни щяло да бъде наложено с насилие, а според други – с мир. Христофор Колумб се надявал да разшири християнското царство „от последните дни“ по цялата земя. Отците-пилигрими, които се заселили в Северна Америка през 20-те години на ХVІІ в., искали да превърнат тази част от света в център на Христовото царство и този стремеж станал един от компонентите на американската идентичност.

Миленаристките очаквания постепенно придобили светски измерения и се превърнали в идеология на прогреса: Пристли очаквал хилядолетното щастие да настъпи като резултат от Френската революция. Именно миленаристката традиция вдъхновила създателя на думата „социализъм” Пиер Льору да напише: „Христовото царство е обещаното бъдеще на тази земя.”

След като разглежда страховете и нуждата от сигурност на християните в западна Европа от Средновековието до края на XVIII век в първия том на „Една история на Рая”, френският ерудит Жан Делюмо продължава своето изследване, като си поставя за цел да „съживи мечтите за щастие на една цивилизация”. Чрез втория том на своя труд той обръща специално внимание на многобройните миленаристки прояви в периода ХV–ХVІІ в., подчертавайки, че терминът „миленаризъм” в истинския си смисъл не е очакване на 1000 или 2000 г., а „очакване на хиляда години земно щастие”.

Колективната надежда за земно щастие е разгледана като исторически „обект” по сходен с предната книга начин: блестящо, енциклопедично и увлекателно.

Роден през 1923 г. в Нант, днес Делюмо е почетен професор в Колеж дьо Франс, където е бил ръководител на катедрата „История на религиозните нагласи в модерния Запад” от 1975 до 1994 г. Член е на френската Академия за надписи и художествена проза, а сред множеството негови трудове, част от които излизали и на български език, са заглавия като „Страхът в Западния свят (XIV-XVIII век)” и първия том на „Една история на Рая”.

 

„Една история на Рая”, т. II, Жан Делюмо, (ИК „Изток-Запад”), 2013, превод от френски Мая Миланова, 24 лв.

 

Носталгия по бъдещето

 

 

„Носталгия по бъдещето“ – тази сполучлива формулировка на Реймон Руер за утопиите ми се струва подходяща и за миленаристките очаквания и ни кара да ги отнесем към друга една носталгия – тази по изгубения рай. След като посветих едно произведение на Градината на насладите, позовавайки се на Битие, логично беше да напиша и друго за трайната надежда, че ще открием в бъдещето земния рай от Сътворението. Миленаризмът, твърди Жан Сеги, най-често се явява като „завръщане към един принципиален модел и усъвършенстване на тази матрица. Подобно на всички т.нар. възстановявания, „намереният рай“ е „изгубен рай“. Ето защо, след като разгледах страховете и нуждата от сигурност, с тази нова книга аз продължих да развивам все същия проект, който има за цел да съживи мечтите за щастие на една цивилизация.

Излишно е да подчертавам, че появата на тази книга в навечерието на 2000 г. няма нищо общо с тази годишнина. Просто ѝ е дошло времето в работната ми програма, независимо от всякаква външна конюнктура. Тя е част от едно изследване, което има своите вътрешни обосновки и собствен ритъм. Освен това – нещо, което много често се пропуска – миленаризмът, в истинския смисъл на термина, не е очакване на 1000 или 2000 г., а очакване на хиляда години земно щастие.

Как от носталгията по Едемската градина неусетно сме преминали към надеждата за един нов земен рай и как тази надежда се е лаицизирала, за да роди понятието за прогрес – това е пътят, който ще следва тази нова книга – път, прокаран от предишната, която беше посветена на сполуките и несгодите на блаженото място, което Адам и Ева са изгубили[1] . Така че тук ще стане дума за прехода в християнския свят от миленаризма към прогнози за сияйно бъдеще, направени през ХVІІІ в. на Запад от множество писатели и философи. Нашият маршрут ще започне от пророчествата на Стария завет и Откровението на св. Йоан и ще свърши с марксистките писания.

Но тъй като съм преди всичко „модернист“ в смисъла, който историците придават на тази дума в специализираната лексика, аз ще обърна особено внимание на многобройните миленаристки прояви, които бележат периода ХV–ХVІІ в. Така по-добре ще можем да разберем тяхното преобразуване в теории за прогреса, всяка от които запазва – напук на своите автори – един утопичен и ирационален характер. Накратко, колективната надежда за земно щастие тук се разглежда като исторически „обект“: с подобен метод в предходната ми книга изследвах носталгията по изгубения рай.

Представяйки резултатите от това ново проучване, аз естествено трябва да отдам дължимото на моите предшественици. Ще спомена най-вече три произведения, които ме съпровождаха през цялото време: Фанатиците на Апокалипсиса – една стимулираща книга от Норман Кон (The Pursuit of the Millenium, Лондон, Secker and Warburg, 1957, І англ. издание) преиздадена във Франция през 1983 г. от „Пейо“; монументалният „речник на месианизма и миленаризма в християнската епоха“, който покойният Анри Дерош беше озаглавил Богове на хората (Paris-La Haye, Mouton, 1969), допълнен впоследствие от Социология на надеждата (Paris, Calmann-Lévy, 1973); и накрая, богатата и вдъхновяваща творба на Анри дьо Любак Духовното наследство на Йоахим от Фиоре (Paris, Lethielleux, 1979–1981, 2 т.).

Въпреки тези сериозни изследвания аз отново се обърнах към изучаване на миленаризма в християнския свят, защото моята гледна точка е различна от тази на предшествениците ми. Норман Кон поставя акцента най-вече върху радикалните аспекти на миленаризма. Но често той е бил мирен. „Речникът“ на Анри Дерош пък претендира да е най-вече работен инструмент. Изследването на Анри дьо Любак е съсредоточено върху Йоахим от Фиоре и неговото „наследство“. Дори по дефиниция то подминава цяла една област от миленаризма. Така че има място за един синтез, чиято цел е да даде по-широко историческо измерение на западния миленаризъм. Ето защо в последната част на книгата с помощта на една антология от футуристични текстове (виж с. 359 и сл.) аз продължих до наши дни едно изследване, което преди това бях довел до края на ХVІІІ в. Всъщност стори ми се необходимо да изтъкна връзките, които постепенно са се създали между миленаризма от една страна и утопиите и идеологията на „прогреса“ от друга.

Изненадваща ли е подобна връзка? След като изтъква константите на миленаристкото очакване – стремеж към колективно, земно, предстоящо и безусловно спасение, предшествано обикновено от период на катастрофичен пароксизъм, Жан Сеги подлага на съмнение и разглежда като хипотеза връзките, които твърде често се смятат за установени, между „месиано-миленаризма и традиционното общество“. Моите собствени проучвания ме доведоха до същото съмнение. Съвременност и миленаризъм не са непременно изключващи се понятия.

Невинаги се оценява мястото на миленаризма в западната история. Все пак споменът за калабрийския монах Йоахим от Фиоре, вестител на епохата на мир, продължава да живее и през ХІХ в. От него черпят вдъхновение Жорж Санд и Мишле. Енгелс възхвалява Мюнцер, който през ХVІ в. застава начело на разбунтувалите се „селяни“ в Тюрингия. Преди това надеждата за световно християнско царство на „последните дни“ мотивира начинанията на Христофор Колумб, нахлуването на Шарл VІІІ в Италия и дейността на първите францисканци в Мексико. „Пилигримите“, които се установяват в Северна Америка през 1620 г. са миленаристи и надеждата да превърнат тази част от света в център на Христовото земно царство е била основна част от американската идентичност. Миленаристки вълнения е имало и около Кромуел. Великият химик от ХVІІІ в. Пристли е очаквал предстоящото настъпване на милениума като резултат от Френската революция. Само при изброяването на тези теми, които ще разгледам в книгата, можете да се досетите за богатата материя и всеобхватността на сюжета ѝ.

И тъй като човек не може да бъде специалист по всичко, тук, както и в предишните ми книги, съм се ограничил със западната цивилизация. Тази сама по себе си широка рамка налагаше събирането на значителна документация. С това аз исках да остана верен на методиката, от която се ръководех при написването на предишните ми книги: непрекъснато използване на източници от първа ръка, чиято достоверност и богатство са незаменими. Многобройните текстове, които цитирам, позволяват например да се види Кампанела в нова светлина, да се преоткрият пророчествата на Виейра, този толкова слабо познат във Франция португалски йезуит, да се прочетат за пръв път преведени на френски чешките миленаристки декларации и химни от 1420 г. В моята книга намериха място и откъси от Книгата със стоте глави, и писанията на Мелхиор Хофман и на Бернард Ротман.

 

Възникване на миленаризма

 

 

Миленаризмът – очакването на едно царство тук на земята, което ще е един вид преоткритият земен рай – е по дефиниция тясно свързан с понятието за изчезналия Златен век. Всъщност той е съществувал най-вече при народи и религии, които са утвърждавали съществуването на един „млад и съвършен свят, все още неразяден от времето и непокварен от историята“.

Добавяйки юдео-християнското наследство и иранските традиции, ислямът, също като християнството, е преживял миленаристки пориви с очакването на един вид месия – Мах­ди („Водения от Бога“), основател на земно царство на мира преди Страшния съд. Последното превъплъщение на този месия е бил Махди Мохамед Ахмед, който през 1881–1885 г. многократно побеждава англичаните в англо-египетски Судан. Преди него в апогея на отоманската империя, който съвпаднал с приближаващата хилядогодишнина от хиджра (622–1622), титлите Сахиб-Киран, „вселенски император“ и Махди-и-ахир-и заман, „месия на последния век“ са били давани последователно на Селим ІІ и на Сюлейман Великолепни.

Но миленаризмът не е свързан само с религиите, които възприемат историята като вектор, откриваме го и в религиите, които вярват в цикличното обновяване на вселената. Там краят на настоящия свят се оказва необходим, за да може да се осъществи ново сътворение. Именно с тази вяра през ХVІ в. племето гуарани емигрира към Перу. Можем да посочим и примери от есхатологичния будизъм.

illustration1

Често съществува връзка между миленаристките безредици и социалните групи в криза. Впрочем участниците в есхатологичните движения често са хора, откъснати от род и родина или колонизирани, които мечтаят за свят на равенство и обща собственост. Политическата, икономическата и религиозна намеса на европейците в Меланезия през ХІХ и ХХ в. води до възникване сред населението на Папуа на мита за кораба. В деня на възмездието и избавлението един кораб, воден от предците, щял да докара на потиснатите оръжие, изобилна храна и всякакви земни блага. Пристигането на кораба щяло да ознаменува началото на царството на щастието и равенството.

Примерът с гуарани сочи, че общностите са се опитвали да намерят „Земята без зло“ извън периоди на социална криза. Така че стремежът да се възкресят щастливите предисторически времена е всеобхватен и по-дълбок. Той се корени в същността на човешката психология. Но тя рядко приема възшествието на новото царство без преходен период на изпитания. И най-често си представя, че възроденият свят ще се открие само на „най-чистите“, живеещи в пълно равенство помежду си – което в наши дни наричаме безкласово общество.

И миленаризмът, и месианството се характеризират с очакване. Жан Сеги дори отбелязва, че „миленаризмът представлява една от формите, приети от фрустрацията на месианското очакване“. Миленаристко-месианските надежди като цяло имат земен характер. Те възвестяват радикална промяна, колективно, предстоящо и пълно спасение. Те сочат посоката на историята. Призовават хората към действие. Често предсказват царство на щастие между два периода на катастрофи.

Въпреки тези връзки и сходства, миленаризмът и месианството не са взаимозаменяеми концепции и не бива да се смесват. Защото един месия може да бъде очакван, без да се уточнява продължителността на това очакване, нито на неговото царство, и най-вече – както е например при юдаизма – без да се налага вярването, че той вече се е явявал. Обратно, миленаристкото очакване може да не бъде свързано с надеждата за месия. Всъщност от гледна точка на християнската история – на която единствено ще се позоваваме в нашето изследване – миленаризмът се отличава от месианството по два аспекта. От една страна, той почива на вярването за настъпването на царство, което се схваща като възраждане на условията, съществували преди първородния грях. От друга страна, той твърди, че Спасителят вече се е явявал преди и че очакването се съсредоточава в момента на неговото завръщане. Затова, като специалист по тези въпроси, Жан Сеги пише: „Миленаризмът е формата, приета от несъстояло се месианство, въпреки появата (историческа) на Спасителя, когато групата, сформирала се около месията, се опитва да реактивира месианската неотложност, за да контролира резултатите от провала, претърпян от месията.“

В християнството миленаризъм трябва да наричаме вярването в предстоящото земно царство на Христос и неговите избраници, като това царство ще продължи хиляда години, които се възприемат било буквално, било символично. Смятало се е, че настъпването на милениума ще се състои между две възкресения: първо – на избраниците, които вече са мъртви, и второ – на всички останали в зависимост от тяхната присъда. Следователно милениумът трябва да се вмести между историческото време и слизането на „небесния Йерусалим“. В началото и в края му ще има два периода на изпитание. Първият ще бъде царството на Антихриста и на страданията на вярващите в Христа, които заедно с него ще победят силите на злото и ще установят царство на мир и щастие. Вторият и по-краткият ще бъде този на новото освобождаване на демоничните сили, които ще бъдат победени в последната битка.

Следователно в така дефинираното си значение – вярване в предстоящото хилядолетно Христово царство на земята – миленаризмът трябва да бъде разграничен от миленаристките страхове, които изникват с приближаването на някоя кръгла годишнина: хиляда години от раждането или смъртта на Христос или – при исляма – хиляда години след хиджра. Целта ни не е изследване на тези страхове, за които се говори достатъчно, и които медиите продължават да поддържат. Всъщност историческите изследвания доказаха, че на Запад „ужасите на хилядната година“ са само легенда.

Обещанията на Стария завет

Редица текстове от Стария завет обещават на еврейския народ – застрашаван, преследван, унизяван – едно щастливо бъдеще. Книгата на Амос завършва така: „В оня ден Аз ще възстановя падналата скиния Давидова. […] Ето, ще настъпят дни, казва Господ […] планините ще пущат гроздов сок, и от всички хълмове ще потече. Ще върна от плен моя народ Израиля; те ще застроят опустелите градове и ще се поселят в тях; ще насадят лозя и ще пият вино от тях, ще си уредят градини и ще ядат плодове от тях. И ще ги настаня на земята им, и те няма вече да бъдат изтръгвани от земята си, която Аз им дадох.“ (9:11–15). Подобен е и краят при Осия: „Аз ще бъда роса за Израиля; той ще цъфне като крин […]. Ще имат жито в изобилие и ще цъфнат като лоза“ (14:6–8). Йоил на свой ред съобщава: „И ето, в тоя ден от планините вино ще капе, и от ридовете мляко ще потече, и всички долища иудейски ще се напълнят с вода“ (14:8)[2].

Захария в пророчеството си за „деня Господен“ твърди: „И ще дойде Господ, Бог мой, и всички светии с него. И в оня ден няма да има светила[3], нито студ, нито мраз. Тоя ден ще бъде едничък, известен само на Господа: нито ден, нито нощ; само привечер ще се яви светлина. […] И Господ ще бъде цар над цялата земя: в него ден Господ ще бъде един, и името Му – едно.“ (14:5–9).

Християнската миленаристка литература цитира тези текстове. Но тя използва най-вече Книга на пророк Исая, от която трябва да цитираме няколко възторжени откъса:

И ето, в последните дни планината на дома Господен ще бъде поставена начело на планините и ще се възвиси над хълмовете, и ще потекат към нея всички народи. И ще тръгнат много народи и ще кажат: дойдете, и ще възлезем на планината Господня, в дома на Бога Иаковов […]. И ще съди Той народите и ще изобличи много племена; и ще прековат мечовете си на орала, и копията си – на сърпове: народ срещу народ не ще дигне меч, и вече няма да се учат на война (2:1–5).

И ще покара младочка от Иесеевия пън […]. Пояс на кръста му ще бъде правдата[…].[Тогава] вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът ще яде слама като вола. Младенец ще играе над аспидина дупка, и дете ще протегне ръката си над змийско гнездо. Не ще правят зло и вреда по цялата ми света планина, защото земята ще бъде пълна с познаване на Господа (11:1–9).

И Господ Саваот ще сложи върху тая планина за всички народи трапеза с тлъсти ястия и с чисти вина, трапеза със сочно месо и чисти вина. И ще вдигне покривалото от скръб, що покрива всички народи, покривалото що лежи върху всички племена. Смъртта ще бъде погълната навеки, и ще отрие Господ Бог сълзите от всички лица, и ще снеме срама от своя народ по цяла земя, защото тъй казва Господ (25:6–9).

И тъй, вие ще излезете с веселие и ще бъдете изпроводени в мир. Планини и хълмове ще пеят песен пред вас, и всички дървета в полето ще ви ръкопляскат. Вместо трън ще израсте кипарис, вместо коприва ще израсте мирта… (55:12–13).

И ето, ще дойда да събера всички народи и езици, и те ще дойдат и ще видят славата Ми. […] Защото, както новото небе и новата земя, които Аз ще сътворя, ще бъдат винаги пред лицето Ми, казва Господ, тъй ще пребъде и семето ви, и името ви. Тогава от месец на месец, и от събота на събота ще дохожда всяка плът пред лицето Ми на поклонение, казва Господ (66:18–23).

От тези библейски пророчества става ясно колко дълбоко християнският миленаризъм е враснал в старозаветните очаквания, съзиращи приближаването на окончателната победа на Господ, пълното възраждане на Израил и същевременно мир и щастие за цялата земя и за всички народи. В този дух Йезекил мечтае за града, в който един ден ще заживее неговият възроден народ. Във виденията си той съзира бъдещия град, населяван от народа на есхатологичното утре. Неговото подробно описание на новия Храм (40–48) е описание на града на бъдещето, чието име ще бъде „YHWH – Shamma“, тоест „Бог е тук“.

Сред текстовете на Стария завет, дълбоко повлияли християнския хилиазъм[4], особено място трябва да отделим на прословутия сън на Навуходоносор, който Даниил тълкува на владетеля:

Твоето видение, царю, беше такова: ето, някакъв си голям истукан; огромен беше тоя истукан, той стоеше в извънреден блясък пред тебе, и видът му беше страшен. Главата на този истукан беше от чисто злато, гърдите и ръцете му – от сребро, коремът и бедрата му – медни, пищелите му – железни, краката му – част железни, част глинени. Ти го гледаше, докле камък се откъсна от планината, без да го е ръка съборила, удари в истукана, в неговите железни и глинени нозе, и ги разби. Тогава всичко заедно се раздроби: желязо, глина, мед, сребро и злато станаха като прах на лятно гумно; вятърът ги отнесе, и диря от тях не остана; а камъкът, който разби истукана, стана голяма планина и изпълни цяла земя (2:31–36).

Даниил дава на Навуходоносор ключа на тълкуването на този сън: раздробеният истукан от петте скъпоценни материала символизира великите „царства“, които едно след друго ще бъдат разрушени от откъсналия се от планината камък. Те ще отстъпят място на „царство, което вовеки не ще се разруши и това царство няма да бъде предадено на друг народ“ (2:44). Християнските миленаристи от всички времена непрекъснато са коментирали този текст на Даниил.

Старозаветното очакване на месианското царство на земята, което ще освободи избрания народ от угнетителите му и ще осигури неговия триумф и щастие е отразявано още преди Иисус с цифрови догадки. Даниил твърди, че по време на изпитанията, предшестващи крайната победа, светиите ще бъдат предадени в ръцете на един нечестив цар „до време и времена и полувреме“ (7:25); че светилището ще бъде осквернявано в продължение на „2300 вечери и утрини“ (8:14); че „седемдесет седмици“ са определени за народа и свещения град, за да бъде сложен край на престъпленията и „да бъдат запечатани греховете“ (9:24); и най-сетне, че „мерзостта на запустението“ ще трае 1290 дни, а търпението, необходимо на вярващите, ще продължи 1335 дни (12:11–12).

Що се отнася до вторачването в числото хиляда, то се обяснява с натрупване на влияния и текстове. В псалм 89, стих 5[5] се заявява: „Господи, […] пред твоите очи хиляда години са като вчерашния ден, който е преминал, и като една стража през нощта.“ Впрочем дълго време най-често срещаният превод е бил: „хиляда години са като един ден.“ Всъщност делението на световните епохи на хилядолетия не е типично за Стария Завет, който е изчислявал времето по-скоро в седмици от седмици – юбилеи. Произходът на хилядолетията вероятно идва от Вавилон и Иран. Първият еврейски текст, където се споменават, е именно Книга Юбилеи, ІV, 29–31 (повече от 100 г.пр.Хр.), където е написано: Адам умря седемдесет години преди да достигне хиляда години. Защото на небето хиляда години са като един ден; и това е заради писаното за дървото на познанието: „В деня, в който ядеш, ще умреш.“ Затова Адам умря преди да навърши годините на този ден“, тоест на 930 години. Този аргумент се среща по-късно и в текстовете на Юстин и Ириней.

От Откровение до св. Ириней

Вярването в месианското царство в еврейските среди има своя отзвук и в християнството, това е Откровението на свети Йоан (20:1–15), който окончателно определя продължителността на това царство на хиляда години. Авторът вижда как от небето слиза ангел и оковава Змея „за хиляда години“. Тогава мъчениците и всички, които са отказали да се поклонят на Звяра и на неговия образ, „ще оживеят и ще царуват с Христос през хилядата години. Това е първото възкресение. […] Останалите пък от умрелите не оживяха, докле се не свършиха хилядата години […]. А кога се свършат хилядата години, Сатаната ще бъде пуснат от тъмницата си, и ще излезе да прелъсти народите“. Скоро след това ще настъпят последната битка преди възкресението – на всички мъртви – и Страшният съд. Именно този откъс от Откровение е пресечната точка на месианството и миленаризма. Същевременно Книга Откровение дава и различни други цифрови указания, които ще завладеят умовете на хилиастите от следващите векове: 144 000 израилтяни, белязани с печат (7:4); двамата облечени във вретище свидетели, които ще пророкуват в продължение на 1260 дни (11:3); жената, която побягнала в пустинята също за 1260 дни (12:6); числото на Звяра – 666 (13:18).

Днес се знае, че първите християнски общини в Азия, от които идва Откровение, охотно приемали миленаристките вярвания. Посланието на Псевдо-Варнава, написано от неизвестен автор в началото на ІІ в., обяснява:

Бог изпълни делото си за шест дни. Това означава, че Бог за шест хиляди години ще доведе всички неща докрай, защото за него един ден е равен на хиляда години, както сам той казва. […] И на седмия ден той си почина. Обяснението е следното: когато неговият Син дойде и сложи край на срока, даден на грешниците, осъди нечестивите, преобрази слънцето, луната и звездите, тогава той спокойно ще си почине на седмия ден. Накрая, той каза на евреите: не вашият шабат ми се нрави, а онзи, който аз създадох и в който, след като сложа край на света, ще положа началото на осмия ден, тоест на един друг свят.

Така според Псевдо-Варнава Христос ще царува с праведните хиляда години – седмия ден. След което осмият ден ще отбележи началото на идването на един нов и вечен свят.

Миленаристката доктрина може да бъде открита и в писанията на Папий, епископ Иераполски в началото на ІІ в. Неговото произведение Изяснение на Господните слова е изгубено. Но фрагменти от него са предадени от Евсевий Кесарийски в неговата Църковна история, където може да се прочете, че Папий е събрал от устната традиция „странни слова на Господа и на други по-езотерични доктрини. Между другото Папий съобщава, че след възкресението на мъртвите царството на Христос ще съществува материално на земята в продължение на хиляда години“. Евсевий смята, че Папий „криво е разбрал разказите на апостолите и че не е схванал нещата, казани от тях фигуративно и символично“. Но признава, че епископът „е станал причина редица църковни писатели след него да възприемат същите схващания. […] Така е станало и с Ириней“. Именно от Ириней, според когото Папий е слушател на св. Йоан, до нас е достигнало описание на милениума, направено от епископа на Иерапол.

Ще дойдат дни, когато лозите ще пораснат и всяка ще има десет хиляди главини, и на всяка по десет хиляди клонки, и на всяка клонка по десет хиляди пъпки, и на всяка пъпка по десет хиляди грозда, и на всеки грозд по десет хиляди зърна, и всяко изстискано зърно ще даде 25 метрета вино.[6] И когато някой от светиите откъсне грозд, друг грозд ще му извика: „Аз съм по-хубав, откъсни мен и с мен слави Господа!“ Също така житното зърно ще роди десет хиляди класа, и всеки клас ще даде десет хиляди зърна, и всяко зърно ще даде пет хиникса[7] хубаво брашно; същото ще стане и с всички други плодове, семена и треви. И всички животни като се хранят с тази храна, родена от земята, ще живеят в мир и хармония едни с други, и ще бъдат напълно покорни на хората.

В това оптимистично предвиждане, основаващо се на числото хиляда, се асоциират един спомен за земния рай и един отзвук от пророчествата на Исая (11:6 и 35:7): „Тогава вълк ще живее с агне. […] В жилището на чакалите, дето те почиват, ще стане място за тръст и рогоз.“

Между миленаризма на Псевдо-Варнава и този на Папий се явява една чувствителна разлика, макар че и двамата предсказват земното царство на Месията преди вечното блаженство. Първият възприема това царство като „покой на светиите“, докато Папий изтъква фантастичното плодородие на възродената земя. В тази поредица може да се забележи едно отклонение към материалистическо описание на милениума. То съществува от времето на св. Йоан и отново се появява с течение на времето. Евсевий Кесарийски критично отбелязва позицията на Керинт, представен като противник на Йоан. Керинт изглежда е твърдял – макар че думите му са предадени от някой, който е оспорвал мнението му, – че „след възкресението на земята ще настъпи царството Христово и хората отново ще заживеят в Йерусалим без грях, отдавайки се на плътски радости и наслади; […] хиляда години ще изминат в сватбени празненства“. По-нататък Евсевий добавя: „Керинт е вярвал, че ще дойде Христовото земно царство и тъй като самият той е бил отдаден най-вече на плътски неща и материални наслади, смятал, че тогава хората щели да се наслаждават на ядене и пиене, на сватби и на удоволствията от тях, на пиршества и приношения на посветените за това жертви.“ Впоследствие миленаризмът от всички времена непрекъснато ще се изкушава да описва едно бъдеще, изпълнено със земни наслади.

От Псевдо-Варнава и Папий минаваме към Юстин, палестински апологет, умрял като мъченик в Рим около 165 г. Неговият Разговор с Трифон (най-вече глави LXXIX, 4 – LXXXI, 3), написан около 148 г., го прави един от известните свидетели на вярата в милениума на първите християнски поколения. Трифон пита Юстин: „Вярно ли е, че [ти и другите, които мислят като теб,] изповядвате, че това място Йерусалим ще се въздигне отново [и] се надявате, че вашият народ ще се събере там и ще се радва с Христа […]?“ Юстин отвръща: „Не съм толкова мерзък, че да не казвам това, което мисля.“ И добавя: „А аз и другите православни християни знаем, че ще настъпи възкресение на плътта за хиляда години в Йерусалим, който отново ще се издигне, украси и възвеличи, както казват Йезикиил, Исая и другите пророци.“ Следователно Юстин е убеден, че в това отношение представя автентичната християнска доктрина. Да отбележим, че миленаристката концепция на Юстин – а това важи и за Ириней – не противоречи на убеждението, че душите на праведниците след смъртта отиват в място на очакване и щастие. Там те очакват възкресението за хилядолетното Христово царство, което ще настъпи след Страшния съд над човечеството. В прославения хилядолетен Йерусалим, продължава Юстин,

вече няма да се чува стон и вопъл, няма да има младенец, роден преждевременно, нито старец отишъл си преждевременно: а юношата ще бъде стогодишен и грешникът на сто години ще умре от проклятие. И хората ще построят домове и ще живеят в тях, ще засадят лози и ще ядат плодовете им. И няма да строят, за да живеят други, нито ще сеят, за да ядат други. Моите избраници няма да се трудят напразно, нито ще раждат деца за проклятие, те ще бъдат семе праведно и благословено от Господа, и децата им ще бъдат с тях. […] Тогава вълци и агнета ще пасат заедно, и лъвът ще яде слама като вола, и змията прах като хляб.

По-нататък Юстин се позовава на думите от псалма „Денят Господен е равен на хиляда години“ и съотнася тази формула към историята на света, която, според Божия план, вероятно сбито преповтаря сътворението (6000 години + 1000 години = 7000 години). Следователно хилядолетието на щастието ще съответства на почивката на Бог през седмия ден. По-нататък Юстин описва Апокалипсиса: „При нас, пише той, един мъж на име Йоан, един от апостолите на Христос, предрича в Откровението, което е получил, че онези, които са вярвали в Нашия Господ Христос, ще живеят хиляда години в Йерусалим; след това ще настъпи всеобщо възкресение, тоест вечно, за всички без изключение, а след него – Страшният съд.“ Видно е, че тези твърдения преповтарят последователността на йоанитската традиция и същевременно се позовават на думите на Исая (11:7): „…и лъвът ще яде слама като вола.“ Те ясно предвещават настъпването на хилядолетно царство, в което няма да има несправедливост, а възроденото човечество ще продължи да се плоди, но за благословия. Чак след всеобщото възкресение избраните ще станат „като ангели“.

illustration2

От св. Ириней до Лактанций

След Юстин християнският миленаризъм от първите векове намира пламенен защитник в лицето на Ириней († ок. 208), който се представя за пазител на традицията, започнала от св. Йоан и Папий. Именно той дава „най-пълното изложение на миленаристката типология на шабатната седмица“. Щом историята на света преповтаря накратко историята на съ­творението, а един ден Господен е равен на хиляда години, за Ириней е очевидно, че след шест хиляди години и след период на изпитания Бог ще донесе време за почивка и мир, което ще е седмото хилядолетие. „Впрочем след като Антихристът превърне целия свят в пустиня, след като царува три години и шест месеца и след като се настани в Йерусалимския храм, Господ ще слезе от небето, върху облаци, обгърнат в славата на своя Отец и ще хвърли в огнено езеро Антихриста и неговите поддръжници; а на праведните ще даде време за царуване, тоест за почивка, седмия свят ден.“

За това време на мир и блаженство Ириней подробно цитира Исая (11:6–9): „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле. […] Дете ще протегне ръката си към змийно гнездо. […] Лъвът ще яде слама като вола, и т.н.“ След това той се обръща към онези, които ще възприемат текстовете му „като метафора“. Напротив, схващането, според което седмото хилядолетие ще преоткрие и възстанови времето преди грехопадението, тоест райското време, трябва да ни убеди да възприемаме тези пророчески текстове буквално: „Същото ще се случи и с животните при възкресението на праведниците […] и когато светът възвърне своето първоначално състояние всички диви зверове ще се подчинят на човека и ще му бъдат покорни, и ще се върнат към първата храна, дадена им от Бога, както когато са били подчинени на Адам преди неговото непокорство, и ще ядат плодовете на земята.“

По-нататък в миленаристката си проповед Ириней припомня и други строфи от Исая (13:9 и 65:21): „Ето, денят Господен иде лют, с гняв и пламнала ярост, за да обърне земята в пустиня и да изтреби от нея грешниците. […] Които са били изоставени, ще се множат по земята; и ще съграждат къщи и ще живеят в тях.“ И заявява:

Безспорно всички тези пророчества се отнасят до възкресението на праведниците, което ще настъпи след идването на Антихриста и унищожението на подчинилите му се народи. Тогава праведниците ще царуват на земята и ще се множат след появата на Господа; благодарение на него те ще се научат да виждат славата на Отца и в това царство ще достигнат до общение със светите ангели и до сливане и единение с духовните истини.

Следователно Ириней не вижда месианското царство като място и време на сладострастни наслади. Но все пак той не го схваща и като място без зачатие. Така например новият Йерусалим ще подготви и предвести окончателния небесен Йерусалим, но няма да се идентифицира с него. Той ще бъде издигнат тук, на земята. „Тези събития, твърди Лионският епископ, няма да се случат в небесните места […], а ще се случат по време на царството, когато земята вече е обновена от Господ, а Йерусалим е възстановен по подобие на небесния Йерусалим.“ Цитирайки по-нататък Откровение и за да избегне всякакво объркване между месианския Йерусалим и този от вечността, Ириней уточнява още: „Йоан, апостолът Господен казва, че след като тези неща се случат на земята, ще слезе новият Йерусалим, който е на небето. Образът на този Йерусалим е онзи, който се е намирал на земята преди и в който праведните се учат на непогрешимост.“ И накрая, подобно на Юстин, Ириней смята за еретици онези, които не приемат поредицата от етапи по пътя на праведниците към небесния живот. Пълният маршрут всъщност включва изпращане на праведните души в място на очакване – в намерения земен рай отвъд смъртта, след това телесно възкресение на тези избраници за хилядолетното царство и накрая, след възкресението на останалите и след Страшния съд – влизане в небесния Йерусалим.

Нищо от това не бива да се възприема като „алегория“. Такова е според Лионския епископ традиционното учение. Впрочем той пише своя труд Против ересите в края на живота си, когато е вече в Галия. Така че миленаризмът не е бил доктрина, възприета само от християнските общини на Изток. Той бил споделян и от западните християни, макар да е вярно, че в Лион е имало значителна община на християни, дошли от Мала Азия.

Ириней оказва влияние и върху африканеца Тертулиан († 222), първия от християнските писатели на латински, който изразява все по-нарастващото очакване на монтанистите. Те отделяли голямо внимание на пророците и предричали неизбежното завръщане на Христос. В Против Маркион Тертулиан заявява: „Обещано ни е царство на земята преди небесното, но в едно друго състояние, а именно след възкресението, в продължение на хиляда години, в града, създаден от Бог – небесния Йерусалим.“ Изразът „небесен Йерусалим“ може да се стори двусмислен. Защото по-нататък Тертулиан пише, че „този град е бил предвиден от Бог, за да приеме възкръсналите светии и да ги напои с изобилието на истинска духовна благодат“. Дали става дума за последния дом на избраниците? Не. Напротив, картагенският проповедник учи, че възкресението за хилядолетието ще бъде последвано от второ възкресение и от унищожението на света. И чак след като „променени и превърнали се в подобие на ангели, ние ще бъдем пренесени в небесното царство“. Тертулиан се връща на темата за хилядолетието и в друго свое произведение, De anima. Той категорично отрича всякакво материалистично описание на това блажено царство. Но все пак заявява: „Отсега нататък островите няма да вдъхват ужас, подводните рифове вече няма да са опасни: навсякъде […] ще има дом, навсякъде народ, навсякъде република, навсякъде живот.“ В Против Маркион той съобщава, че хилядолетният Йерусалим е бил забелязан в Юдея в продължение на четиридесет дни под формата на висящ град, между небето и земята, призори и до изгрев слънце.

Макар и оборван от Ориген († ок. 254) и все по-подозрителен в очите на църковните власти, миленаризмът печели одобрението на видните християни още през ІІІ в. Сред тях е св. Иполит († 235), който за известно време е епископ на римската схизматична община, но мъченическата му смърт го реабилитира в очите на Църквата. Около 200 г.сл.Хр. монтанистките пророчества и тревожното усещане за приближаващите гонения – те достигат своя връх през 202 г. – увеличават есхатологичните вълнения сред християнските общини. За да ги успокои, Иполит пише Слово за Христа и Антихриста и Коментар на книгата на Даниил. Второто пришествие на Христос, пише той накратко, не е предстоящо. Като се основава на теорията за 6000 години, отговарящи на шестте дни на Сътворението, той изчислява, че Иисус е роден около 5500 година от създаването на света. Оттогава са изминали 200 години. Следователно остават около три века. Ето защо вярващите трябва да отхвърлят лъжливите пророчества, да запазят спокойствие и да продължават да се свързват в брак помежду си. Иполит, който се смята за ученик на Ириней, е може би първият, който с точност е определил датата на завръщането на Христос на земята. Кивотът на завета е бил дълъг пет лакътя и половина[8]. Според тази дължина Иполит определя 5500-те години, в края на които е дошъл Спасителя.

По подобен начин една препратка към еврейската история от Стария Завет кара епископ Методий Олимпийски, умрял на Евбея от мъченическа смърт през 311 г. по времето на гоненията при Диоклециан, да сравни милениума с празника Сукот[9]. „Както израилтяните, напускайки границите на Египет, стигнали до построяването на скинията, и тръгвайки отново оттам, стигнали до Обетованата земя. Същото ще бъде и с нас.“ Оборвайки символизма на Ориген и противопоставяйки му традиционния миленаризъм, Методий твърди, че милениумът ще е истинският празник на Сукот, който ще предшества последното преображение на телата ни при окончателното възкресение. Естествено Сукот, тоест царството на завърналия се месия, ще бъде „прекрасно“ място. Все пак в края на хилядолетния период ние ще се възкачим в „самия дом Господен, сред ликуващите песнопения и възторжените актове на милосърдие на тържествуващото множество“. Тогава избраниците, достигнали до „вечния статус“, няма да умират, няма да се занимават със сватби и раждания,, а ще живеят блажено, подобно на ангелите“. Тези описания ни връщат към пътя и последователността, формулирани още от Папий и Юстин: отначало хилядолетен период в един обновен свят, където блажените ще продължат да създават потомство, а след това преминаване към окончателния ангелски живот.

Към декрета на Геласий

Миленаристката традиция откриваме и през ІV в. в почти педагогически вид в Божествени наставления на апологета Лактанций (ок. 260–325) – езически ретор, който приел християнството и станал възпитател на сина на Константин. Божествени наставления са първият опит да се изложи на латински език цялата християнска религия. Впрочем там се използват сибилински пророчества за налагане на миленаристките очаквания. Според Лактанций великият „ден Господен“ наближава и краят на шестте хиляди години не е далеч. Подобно на всички свои предшественици той се позовава на псалм 90: „Пред очите ти, Господи, хиляда години са като един ден“ и продължава: „Така както Бог е създал за шест дни толкова велики творения, така в края на шестото хилядолетие всяко лукавство ще изчезне от земята, справедливостта ще царува хиляда години и ще има спокойствие и почивка от труда, който тегне над света от дълго време.“

Все пак земното царство на Христос ще бъде предшествано от страшни години съгласно предсказанията в Откровение: житата вече няма да зреят, животните ще загинат, звездите ще паднат от небето. След това Иисус ще дойде да съди Антихриста и праведните ще възкръснат. Това ще е завръщане към Saturnia regna, Златния век на древните. Тогава „всичко ще бъде спокойно и мирно“. Лактанций използва сибилата Еритрея, която може да предсказва посредством думите на Исая: „Бог създаде града, който пожела, по-блестящ от звездите […]. Вълци и агнета ще се хранят заедно в планините, леопарди ще пасат с кози […], дракони ще почиват с малки деца.“ Лактанций уточнява още:

След възкресението Синът Божи ще царува хиляда години сред хората и ще ги управлява много справедливо. Онези, които ще живеят в това време, няма да умират, а за хиляда години ще дадат безбройно потомство; а възкръсналите ще управляват над живите като съдии. Тогава слънцето ще бъде седем пъти по-горещо отколкото е сега. Земята ще разкрие плодородието си и сама ще ражда изобилно жито. Мед ще струи от планините. Ручеи от вино ще текат. Светът най-сетне ще заживее в радост, освободен от империята на злото. Зверовете вече няма да са кръвожадни.

Тук вече попадаме „в сърцевината на темпоралното месианство в християнството“. Лактанций е категоричен: „Тогава Бог ще даде на хората голяма радост, защото земята, дърветата и огромните стада овце ще дават на хората истински плодове, вино, най-сладкия мед, най-бялото мляко и най-хубавата пшеница, които смъртните могат да имат. […] Земята на праведниците ще бъде свята, тя ще произвежда всякакви неща в изобилие, сладки напитки ще бликат от скалите и оттам ще се лее божествено мляко за всички праведници.“ Тази благословена земя, в която няма зло, е благодатна земя.

Дали Лактанций е приобщавал миленаристките теми към официалната теология на Църквата? Още Ориген през ІІІ в. заклеймява хилиазма, осъждайки безумните нелепици и илюзорните схващания на бедните духом, които отхвърляли интелектуалния труд и предпочитали мечтите в тълкуването на светото Писание. Позицията на Ориген предизвикала дебат в Александрия между неговия ученик Дионисий и местния водач на миленаристите Коракион. След тридневен спор Коракион признал поражението си: „В присъствието на всички отци, които слушаха, той обеща и ни увери, че отсега нататък ще отхвърли това схващане, че няма да го обсъжда повече […], че е убеден.“ Дионисий увенчава успеха си, като пише едно опровержение на миленаризма, De repromissinibus, в което не се колебае да обяви Откровението на св. Йоан за апокрифно. Действително „книгата на Откровението“ била оставена в канона доста трудно и след отхвърляне на всички прекалено буквални тълкувания. Миленаризмът бил на прага на маргиналността. В края на ІІІ и началото на ІV в. Викторин от Петау, който умира като мъченик при Диоклециан (през 303 или 304) все още е проявявал хилиастки наклонности, но св. Йероним преработил изводите му в обратен смисъл.

Свети Августин (354–430) на свой ред заема позиция против миленаризма. Все пак отначало той клони към страната на традиционната апокалиптика. В края на живота си, в За Божия град признава: „Ние също навремето защитавахме това схващане.“ Действително в проповед 259 той изглежда очаква един хилядолетен шабат. Той казва:

Седмият ден означава бъдещата почивка на светиите на земята. Защото както се казва в Писанието, Господ ще царува на земята със светиите си и ще изгради своята Църква, в която никакво зло не ще проникне и ще стои настрана неопетнена и неомърсена. Тогава Църквата ще се яви в голяма светлина, достойнство и справедливост. Там никой вече няма да може да мами, лъже или да се крие като вълк под овча кожа. […][Сега] ние сме в шестия ден. […] Но когато мине шестият ден, след като задуха вятърът на разделението, ще настъпи почивка; и светиите, и праведните в Бога ще получат своя шабат. […][и] когато свършат и изминат седемте епохи на преходния свят, ние ще се завърнем в онова безсмъртие и блаженство, откъдето човекът беше прокуден.

Тези твърдения ни препращат към класическата миленаристка схема: шестте дни „тежък труд“ ще бъдат последвани от „почивка“ на седмия ден, когато Бог ще царува на земята „със своите светии“. След което ще настъпи осмият ден, който ще бъде безкраен. Тогава избраните ще бъдат поведени към онзи отвъден свят, за който е казано, че ничие око не зърнало и ничие ухо не е чуло.

По-късно Августин се отказва от това предвиждане и се присъединява към позицията на друг един африканец, Тихоний († 390), който тълкува значението на Апокалипсиса като победа на Христос от момента на въплъщението. Така милениумът се превръща в царство на християнската Църква. Тихоний пише: „[Светиите] ще царуват хиляда години, тоест в настоящия век. […] Църквата е предопределена да царува хиляда години през този век до края на света.“ Една от причините, които отдалечават Августин от миленаризма, е честата му склонност към екзалтация на земните наслади, за което споменахме в предходните страници. В За Божия град Хипонският епископ е категоричен по тази тема:

Това мнение [на хилиастите] би могло да бъде толерирано, ако се приеме, че по време на шабата светиите получат някакви духовни наслади чрез присъствието на Господа. Защото навремето ние също споделяхме това убеждение. Но когато чуваме, че тези, които възкръснат, щели да се отдадат на необуздани плътски пиршества, където храната и напитките щели да са в такова изобилие, че щели да надхвърлят всякаква мяра, без никакво въздържание; очевидно само плътски хора биха могли да вярват в подобни неща.

Като отказва да застане зад подобни очаквания, по-нататък Августин възприема позиция, близка до тази на Тихоний. Въплъщението на Спасителя, смята той, е поставило началото на неговото хилядолетно земно царство (като хиляда може да означава и съвършеното число). Това царство ще бъде последвано от Страшния съд и идването на небесния град, който няма да има край. Днес онези, които спазват Христовия закон, вече са възкръснали в него. Те отсега търсят и вкусват небесните неща. Но все пак това хилядолетно царство е още „в състояние на война“ и така ще бъде „докато се стигне до онова царство на всеобщ мир, когато няма да има врагове“. Тоест „още отсега Църквата е царството Христово“. Така че Августин вече спира да тълкува хилядата години от Откровение в „плътски смисъл“. Като отбелязва, че Йоан, „подобно на пророците“, е смесил буквалния смисъл с преносни изрази, той твърди, че „всеки внимателен и разсъдлив ум“ трябва да може „чрез полезни и спасителни усилия да достигне до духовния смисъл“. Буквалното тълкуване може да бъде резултат единствено от „телесна леност“ и „необразован и необигран ум“.

Последната позиция на св. Августин и неговото отхвърляне на миленаризма през първите векове на Църквата могат да се разберат само в контекста на един по-широк дебат между вдъхновение и институция. Онези, които поставят първото пред второто, дават предимство на пророчествата, на непосредственото очакване на развръзката и на презрението към настоящото битие. Те се готвят за мъченичеството, което ще настъпи непосредствено след царството на светиите в един възроден свят. Вторите, обратно – и особено след „Църковния мир“ от 313 г., който слага край на гоненията, – виждат как църковната институция се утвърждава с времето и консолидира своите структури за адаптация към новото положение. Йерархията, вече подкрепяна от императорската власт, започва да гледа с подозрение на есхатологичните предсказания, които са трудно контролируеми и могат да дестабилизират вярващите и да подкопаят авторитета на магистратурата. През 1874 г. Фредерик дьо Ружмон, швейцарски богослов и отявлен миленарист, ще напише в Двата града: „Като отхвърля първоначалната си вяра в хилядолетното царство, [Августин] е причинил на Църквата неизмеримо зло. Той е застанал с огромния си авторитет зад една грешка, която я е лишило от земния ѝ идеал и това в крайна сметка хвърлило християнските народи в отчаяние, от което социализмът по свой начин иска да ги извади.“

Ще оставим на автора отговорността за този исторически ракурс. Но наистина след Августин миленаризмът е маргинализиран в Църквата. На Ефеския събор през 431 г. става дума за „отклоненията и неправдоподобните догми на злощастния Аполинер“, един хилиаст от онова време. Тази нарастваща маргинализация не пречи на аскета Комодиан, роден в Газа и преселил се край бреговете на Рона около 450 г., да предрече, че готите ще разрушат Рим и ще изтребят всички нечестивци, за да направят място за Христос и десетте разпръснати израилски племена. Сега тези племена живеят скрити на тайно място, но отново ще се появят, за да освободят земята. Тогава

След като възстанови мира и премахне злините, справедливият и победоносен Цар ще изправи живите и мъртвите на страшен съд и ще подчини всички езически народи, останали под робството на оцелелите; на мъртвите праведници ще отреди вечен мир и сам той ще царува с тях на земята, и ще основе светия град. И това царство на праведните ще трае хиляда години. Звездите ще светят по-ярко и луната никога няма да залязва. Тогава дъждът ще пада на земята сутрин и вечер като благодат, а земята ще ражда всички плодове без човешки труд.

В противовес на тази пророческа литература, в края на V в. известният декрет на Геласий, с който се разграничават каноническите от апокрифните книги, поставя Откровение сред първите, но хвърля съмнение върху миленаристките писания на Тертулиан, Лактанций, Комодиан от Газа и Викторин от Петау, които тълкували буквално „книга Откровение“: Отказът на църковните власти от буквален прочит на глава 20 от Откровение вероятно обяснява защо през вековете иконографията, посветена на „книга Откровение“ обикновено пропуска описанието на хилядолетното земно царство на Христос. Това отсъствие е изключително показателно. Официалната Църква заличила предсказанието за това царство.



[1]         Жан Делюмо, Една история на рая, т. І: Градината на насладите.

[2]         Тук и по-нататък всички библейски цитати са от Синодалното издание на Библията, София, 1993.

[3]         Пророкът иска да каже, че светлината ще е непрекъсната, слънцето и звездите ще се редуват безспир. – Б.а.

[4]         Хилиазъм е гръцкият термин за миленаризъм. – Б.а.

[5]         При автора Псалм 90, стих 4. – Б.пр.

[6]         Метрет – мярка, равна на приблизително 39,5 литра. – Б.пр.

[7]         Хиникс – гръцка мярка, равна на около 1 кг. – Б.пр.

[8]    *   1 лакът е равен на 50 см. – Б.пр.

[9]  **   Сукот или Празник на Скинията. С него се почита странстването на евреите към Обетованата земя. – Б.а.