0
501

Една красива история

m

„Плаващите кейове“ на Кристо и Жан-Клод събират и доразвиват много елементи от предишните им проекти. Те са възможни благодарение на многобройни опити през годините, на непрестанни търсения, естетически убеждения и нови технологии. Както всички други работи, и тази е резултат на щастлива комбинация между емоционален подтик и рационални разчети. Красотата трябва да се изстрада и заслужи с труд, очакване и сложна логистика.

Кристо и Жан-Клод са силно свързани с Италия. Кураторът Джермано Челант, изпълнителен директор на „Плаващите кейове“, вижда за първи път опаковани обекти през 1963 г. в изложба в галерия „Аполинер“ в Милано. Страната винаги е била привлекателна за художниците. Тук е първият мост, който искат да опаковат – Ponte SantAngelo в Рим, 1967; тук те реализират „Опакования фонтан“ и „Опакованата средновековна кула“, Сполето, 1968; следват опакованите паметници на Виктор Емануил и Леонардо да Винчи, Милано, 1970, както и „Стената – опакована римска стена“, Рим, 1973-74. Не случайно Джермано Челант курира изложбата „Водни проекти“, която се откри в музея Санта Джулия в Бреша и съпътства „Плаващите кейове“ (вж. галерията от снимки). През нея много ясно може да се проследи развитието на идеите и как логично се стига до новата работа на езерото Изео.

Кристо и Жан-Клод винаги са се интересували от водата или по-скоро от границата между водата и terra fеrma. „Опакован бряг“, Сидни, Австралия, 1968-69, е огромен пробив в посока на осъществяване на големи проекти в природна среда. Това е и сериозна победа не само над бюрократичните обстоятелства, но и над силно изразените на това място природни дадености. В стръмните, насечени скали се разбиват огромни вълни с мощна скорост. Екипите трябва да се борят с бурен вятър, остри зъбери и дори акули. Това не е най-гостоприемното място, но и затова така драматично подчертава сблъсъка между земята и водата. В Ocean Front на Роуд Айлънд, 1974, в която почти 14000 кв.м. от залива са покрити с полупрозрачна материя, е ясно, че контрастът между две материи, две усещания и в крайна сметка между два свята силно привлича авторите. Проектът по странен начин свързва и противопоставя сушата и океана.

В „Бягащата ограда“, 1976, Калифорния, те отново търсят тази връзка. Оградата преминава в продължение на 40 км през 41 частни земи, малки пътища и дори една магистрала, за да слезе по скалистия бряг и се „влее“ в Атлантическия океан. „Опакованите острови“, 1980-83, са красива кулминация на тези проекти. Ефектният розов цвят, от една страна, отделя земята от водната повърхност, но от друга, превръща островите във водни лилии, подчертавайки връзката между двете. „Над реката“ – проект в процес на подготовка от 1992 г., ще отразява водната повърхност на река Арканзас в Колорадо в трептящите сребристи парчета плат, опънати над нея в продължение на 9.5 километра. Начинът, по който те ще пречупват и пропускат светлината, възможното пътуване с лодка по реката, отдолу, под плата, както и отстрани, покрай инсталацията, прекъсвано от дървета, скали и технически съоръжения, предвижда концентрирано преживяване.

Кристо разказва в едно свое интервю, че първоначално разчитат на по-леки и прозрачни материи. Доста след това се оформя идеята за тежки платове, които да образуват красиви гънки. Към тях постепенно се добавя и цвят. През 1970-72 г. използват оранжев плат за „Завеса в долината“. През 1978 г. откриват „Опаковани пътеки“ в парк в Канзас, където шафраненото жълто продължава 4.4 километра. Преди това вече станалият запазен оранжев цвят се появява във въжетата, които държат плата около паметниците на Виктор Емануил, Леонардо и Римската стена. През 1996 г. Кристо и Жан-Клод създават проект за парка Одайба в Токио, който опира в Токийския залив. Планирано е 90000 кв.м. оранжева материя да покрива пътеките и да навлиза във водното пространство върху два изкуствено създадени кея, като достига до два острова. Проектът не се осъществява. Оранжевите порти в Сентрал Парк, Ню Йорк, през 2005 г. променят изцяло черно-бялото зимно излъчване на града.

Споменатият проект в Канзас е важен и заради възможността хората да ходят върху плата. Всъщност тази идея е още по-ранна, заражда се през 1969 г., когато Кристо и Жан-Клод покриват пространствата на Музея за съвременно изкуство в Чикаго. Тогава използват drop cloth – плат, който бояджиите постилат на земята, за да я предпазят. Следват много покрити подове и стълбища в Италия, Германия, Белгия, САЩ, които изцяло подменят усещането за мястото, за неговите измерения, контури и дори звуци, приглушени от меките гънки.

Ходенето е много важна част от процеса на възприемане на работите на Кристо и Жан-Клод. Извън ранните обекти почти няма такива, които да се гледат от една точка. Винаги става дума за движение, което се добавя към движението на материите – те никога не са статични. Проектите разчитат на различни перспективи и човешки енергии, които ги променят, понякога дори разрушават на места, но винаги добавят нови пластове.

Когато в началото на 60-те години на XX век Кристо и Жан-Клод започват да се интересуват от отворените публични пространства, тяхната работа съвпада с активното развитие на хепънинга и ленд арта, провокирани в голяма степен от желанието да се излезе извън галерийните и музейни пространства, да се завземат нови територии, които да включват както града, така и неовладени природни дадености. Подобен подход предоставя невероятни възможности. Изразните средства изведнъж стават неограничени. Както казва Кристо по повод на Ocean Front: „Проектът е повече от плат. Той включва океана, брега, небето, хората и вятъра“.

Предшественикът на „Плаващите кейове“ е работата от 1970 г. „2000 метра опакован, надут кей“ в Рио де ла Плата, Аржентина, която никога не е реализирана и съществува като един единствен колаж. Днес, благодарение на упоритата работа и развитите технологии, Кристо успя да създаде най-бързо случилия се и най-трудния си проект, включващ естествени елементи. Използвани са 160 котви, по пет тона всяка, някои забити на дълбочина от 91 метра, огромно количество специални въжета, 100000 кв.м. плат и 220000 полиетиленови куба. Инженерната и естетическата части са в пълен синхрон за осигуряване на максимално въздействие.

Проектът започва от улиците на Сулцано, малко градче в Италия, близо до Бреша. Платът слиза към брега и достига първата платформа в езерото Изео, която го свързва с острова Монте Изола. Оттам продължава покрай брега на острова, стрелва се директно във водата на езерото по посока на малкото островче Сао Паоло, заобикаля го и се връща обратно на брега по трети кей. Работата включва З км кейове и 2.5 км пътеки по земята.

Мястото е избрано след дълго проучване. То изглежда приказно, но и малко странно. Изключително стръмните планини се издигат директно от водата, без бряг, растителността е тъмна и гъста, водата е дълбоко зелена – като цяло цветовете са мрачни с изключение на временните проблясъци на слънцето, промъкнало се между планинските върхове. На този фон жълто-оранжевите пътеки на Кристо изпъкват по невероятен начин. Блестящата материя се променя в зависимост от осветлението от жълто до червено. Тя не е опъната равно, а с богати гънки, които създават още фактура и плътност. На доста места платът се мокри от водата и тогава става тъмен, добавящ още дълбочина и динамика.

Кристо помоли хората да ходят боси. Не всички спазиха тази молба и загубиха. Чувството беше великолепно и добави много към цялостното усещане за свобода. Под шафранения плат има друга мека материя, която превръща ходенето в удоволствие. Самите платформи с ширина от 14 метра не са равни. Проектирани са така, че краищата им да слизат леко надолу, като наподобяват бряг. Това се постига с различно количество вода в полиетиленовите кубове. Така платформите изглеждат естествени и меки.

Първата отсечка от Сулцано до Монте Изола е само въвеждане в проекта. Тя е най-малко въздействаща, защото заради ситуирането и размера прилича повече на понтонен мост между две градски части. Изключителното вълнение настъпва след това, когато от брега на Монте Изола човек стъпи върху най-дългия кей – повече от километър, в неочаквана посока към недостъпното дотогава островче Сао Паоло. Преходът от твърдата земя към леко поклащащите се платформи е почти неусетен и това е изключително. Както казва Кристо: „Красотата е, че ще вървиш по пешеходните улиците и после изведнъж – по водата. Това е много чувствен, много секси проект. В голяма степен това е проект за докосването“.

Сао Паоло всъщност е миниатюрно парче земя, на което се намира имението на семейство Берета. Благодарение на неговата щедрост и разбиране хората могат за първи път да стигнат до зидовете, които го ограждат, и да надникнат в градината. По-важно е обаче не воайорството, а неочакваната възможност да прекосиш водата в странна посока. Около имението оранжевите платформи са най-широки – стигат до 20 метра. Това позволява на посетителите да седят на земята и да прекарат повече време там. И после да потеглят обратно. Геометрията на кейовете е изключително правилна и красива. За това помага и квадратната форма на островчето Сао Паоло. В тази част кейовете изписват стрелка и на нейния връх се срещат отиващите и връщащите се хора. Изрядните линии контрастират с лъкатушещите по земята пътеки, които следват естествените природни форми.

Преживяването е различно през нощта, когато кейовете са осветени от стотици преносими лампи, поставени на всеки 100 метра. Всяка сутрин те се събират, за да се заредят и поставят отново. За всичко това, както и за реда и придвижването се грижат 500 платени и обучени хора от различни страни, които са кандидатствали за работата. Луната, звездите, светлините по хълмовете наоколо, преливането от твърдата земя върху леко поклащащите се платформи, преминаването от публично към частно, от меко към твърдо – всичко това създава разнообразни и силно нюансирани емоции, които постоянно се променят.

„Плаващите кейове“ имат много лица. В моменти на лошо време можеш да ги видиш отвисоко без хора, така както са на някои от рисунките – идеална геометрия в едно драматично и разнообразно като природа място. Когато по тях вървят хиляди хора, отблизо или отдалеч, усещането се променя всяка минута. Едва ли може да се добави нещо повече от това, което казва самият Кристо, докато наблюдава вървящите по кейовете хора: „Те не отиват никъде. Просто вървят. Това е красива история“.

Мария Василева е изкуствовед,  критик, куратор на много изложби в България и чужбина. Завършва изкуствознание в НХА, доктор на науките от 2007 г. Като главен уредник в Софийска градска художествена галерия бе инициатор на мащабната изложба „Кристо и Жан-Клод: графики и обекти“ (14 септември – 22 ноември 2015), организирана със съдействието на Кристо.

Още по темата: Г. Тенев