С интерес прочетох текста на Калин Янакиев за Г. Джагаров. Как се забравят нещата, рекох си, как се връщат при стария си образ, моделиран от комунистическата иконография. И се сетих за този си текст, писан през ноември 1990 г., публикуван във в. „Литературен форум“ (1990), заедно с още няколко, по-късно издадени в книгата ми „Записки на слугата“ (1991), и преиздаден в „Отворена книга“ („Хермес“, 2011). Надявам се, че припомнянето на това свидетелство ще е от полза не само за ония, които търсят истината, но и за всички, които изпитват носталгия по миналото.
Халал да им е.
Пред този свят ще си остана вечен провинциалист, попаднал случайно в столицата: не престава да ме смайва и учудва. И как да не се чудя, как да не се смайвам, когато изненадващо тънка е границата между едно и друго, между раздалечените като със светлинни години хора, места и събития!
Така стана и тази вечер – уж тръгнах само да попитам, а попаднах в епицентъра на зараждащата се оргия. Оргия? Нали тази дума подсети новата му кръстница да му лепне ново име. Бях и свидетел как се роди: седнала на една от масите в кафенето, примижала – от дима на цигарата или от търсената дума, предвкусваща удоволствието от откритието, с неизменен руменец по бузите Румяна Узунова дръпна още веднъж от цигарата и от плътните ѝ устни се изтърси: Оргий Джагаров.
Но този път нямаше жена, компанията бе само мъжка, масите – събрани в дясното дъно на ресторанта, срещу вечното Reserve на председателската маса, на която бе седял преди той.
Радостта от новополученото софийско жителство не бе отшумяла. Многократно се бяхме черпили, черпили бяхме „виновниците“ за доброто – Георги Джагаров и Росен Босев, но тази вечер те бяха пак заедно плюс Дончо Цончев. Знаех, че той е приятел с Васил Попов не само по чашка, а Васил Попов ме бе помолил да открия отколешния ми приятел Анчо Калоянов. Васил го нямаше, колкото и да го търсех с очи по масите. Оставаше ми само Дончо – не може да не знае телефона му.
Но как да попитам – все пак Джагаров е това, не е така лесно да нарушиш салтанатлъка му, пък и имах тежък спомен. В първите ми месеци на пришълец в столицата, жаден да видя като какви хора са писателите, с големи мъки – винаги ме връщаше и ми заключваше вратата под носа портиерът – все пак си пробих път към сказочното кафене и ресторанта. Една късна вечер, ту гасяха, ту светваха лампите – в мрака зловещо, с жълтеникаво-червени огънчета припламваха само нашите цигари, сякаш очи на дявол, от съседната маса се чу кадифеният баритон на Джагаров: Елате при нас! Уж мек, кадифено мек дори, този глас бе заповеден. Моите сътрапезници станаха – по онова време доскорошният председател на Съюза, вече зам.-председател на Държавния съвет, ги теглеше с тайнствена сила. Навикнали на господството му, на запиванията до съмнало, мнозина неволно ми припомниха с поведението си стиха на Хьолдерлин: „И робът жалък е почитал винаги насилника“. Те само това и чакаха – да бъдат поканени, да бъдат осенени с височайшето внимание и сядаха при него с готовност, а които нямаха търпение, изпреварваха поканата му. Опитваха се да остроумничат, угодничеха само и само да седнат – кой ли не искаше да се отърка около властта. А за мен той беше преди всичко власт, от която се страхувах и пазех. Та и кой ли бях – ни самочувствие, ни име имах, останах си на масата, без сила да се помръдна, ни да понеса неизменното задължително представяне при запознанство. Бях изпаднал в странно безволие и това, което за останалите бе чест, за мен бе боязън и свян. Да имаше как да потъна в земята, защото приел себе си за незначително-забележим, оставайки сам, щях да лича повече, отколкото скрит сред другите. А ако вземе това за отношение към него, за неодобрение? Моите приятели нещо му заобясняваха, но вместо да ме разбере (колко наивен съм бил), да се смили, дочух: Този другар специална покана ли чака? Прозвуча ми надуто, сърдито и нетърпящо възражение. Станах. Преди да бъде държавен, тоталитаризмът бе личен.
Ей този спомен ме възпираше сега, но нямаше как – трябваше да свърша работа, бях обещал на Анчо. Приведох се покорно още отдалече, ставах все по-тих и безпомощен с всяка крачка и като още по-тихо се извиних, попитах Дончо за телефона.
Вместо неговия отговор чух добре познатия глас със същия безпрекословен тон: Сядай при нас!
Станах пишман защо съм се решил на тази услуга (С Анчо сме приятели от студенти), не ми се сядаше, пък и от десетина дни бях отказал цигарите – от напрежението само щях да пропуша, да не говорим за подмамващия към всички следващи пороци алкохол. Отговорих, че съм за малко, по работа, че бързам, че не ми е удобно да им развалям масата. И не помня Дончо ли, Росен ли, ме прекъсна: А, бе другарят Джагаров те кани.
Бях обезоръжен. А колкото до Васил, Дончо ми обясни, че нямал телефон. Ако не се лъжа, сервираха ни печен глиган – твърдо и жилаво месо, което, колкото и да бе стояло във фурна, едва се дъвчеше. Червеното вино се лееше из рога на изобилието, щом си с Джагаров, всичко има, не знаеш кога ще свърши, никой не смее да те гони, а пари не даваш.
Половин или един час след мен, блажено усмихнати от изпитото в „Журналистите“ вино, се зададоха Янко Станоев и Николай Кънчев. Янковите остроумия нямаха край и от един смях Джагаров минаваше на друг. Самият Янко се вдъхновяваше от този смях, ставаше все по-изобретателен и неизчерпаем, докато се умори от себе си и някъде към три часа изтощен заспа. Време бе да ставаме, но вместо към къщи, тръгнахме към бара. Бе вече към 4, не усетих как избудувахме нощта. Пред входа двайсетина младежи чакаха ред, но ред за нас нямаше, предимството, с което разполагаше вицепрезидентът, бе и наше предимство. Най-напред ни настаниха на една кръгла, в синкав полуздрач маса, а после на по-голяма, четвъртита и осветена. Вече не пиехме вино, пиехме уиски. Кънчев взе да спори с Джагаров – той ли, или Камен Калчев го е изпратил навремето в Грузия. Джагаров твърдеше, че това е негова заслуга, Кънчев, че е на К. Калчев. Не се предаде, учудил ме – тогава и сега, със смелостта и неотстъпчивостта си. Столовете бяха повече от нас и скоро един от свободните бе зает от непознат, едър и охранен, около шейсетгодишен мъжага. Представи се за моряк. Аз като моряк така, аз като моряк онака. През цялото време Джагаров го иронизираше и дори унизяваше, провокираше го със смелите и необичайни мисли, не му даваше да отдъхне. Постепенно, от отговорите му, за мен Морякът се разконспирира и вече го имах като човек от висшата охрана, който хем осигуряваше безопасността – бяхме с втория по ранг държавен глава, хем като автономна единица имаше и свое становище, което се чувстваше длъжен да не премълчи, влизаше в плах спор, защото едновременно бе и подчинен. Той се разкъсваше между дълга и сърцето си и дори когато бе прав – отстъпваше; дори и омразата си бе принуден да превърне в покорство. Повтаряше, изумен навярно, само едно: Не, другарю Джагаров, Вие не мислите така!
Тогава на мода бе мълвата, че България ще става 16-а република на СССР, наскоро разбрахме от в. „Народна култура“, че тази идея не е била безпочвена. И Морякът, колкото и да си пазеше хляба, не се предаваше: „Ние без Съветския съюз сме нищо!“
– А ти защо не допуснеш, че винаги ще се намерят 100-200 души, които ще подпишат такъв документ. Те винаги са се намирали.
Бях сигурен, че ако трябва, тези 120 висши служители ще си сложат съгласните подписи, помнех какво стана в Чехословакия; колкото и да не разполагах с официална информация, знаех, че никой слух не е безоснователен и случаен.
Спорът се изостри, спор, в който можех да бъда само слушател.
Но Росен не издържа и се намеси:
– Слушай бе, говори ти вицепрезидентът на България. Къде го има това по света. Знаеш ли какво значи на Запад да се появи в заведение вицепрезидент. А ти седиш на масата му и спориш с него.
– Ти пък кой си? – прекъсна го Морякът.
– Не знаеш кой съм?!
Председателят на нашия кабинет, младият писател, сигурно се надяваше да е известен и извън него:
– Ще разбереш ти кой съм – повтори заканително той.
– Знам те кой си. Ти си от онези гъзарчета с бради и мустаци, които работят в телевизията.
Росен имаше само мустаци, но се засегна, опита се да стане и дори протегна ръка. Морякът също се надигна. Бях между двамата. Разперих ръце към единия и другия, като отиващ на разпятие с един само призив – моля ви се, вие сте зрял човек, успокойте се. Той все пак е по-млад от вас. Недейте така!
Морякът седна, неуспял да си изкара на Росен онова, което нямаше как да изкара на Джагаров, посумтя и заразправя моряшките си истории, стрелкаше от време на време злобно с очи Росен, който, свит, внезапно вдигаше глава и му отвръщаше със същото. Ще видиш ти кой съм, не знаел кой съм – мърмореше под мустак.
Свършил с мореходните си приключения, Морякът мина към сушата: „Помните ли кога за пръв път се видяхме с Вас, другарю Джагаров?“
– Кога?
И Морякът споменаваше град, заведение, имена на хора (най-често повтаряше името на Н. Хайтов), с които е бил другарят Джагаров.
– Не! – отсичаше той. – Не беше така.
Тази игра на сверяване на спомените продължи дълго, меняха се градовете и част от съпровождащите Джагаров в едно по-далечно време, когато млад и без власт е бил както той, така и те, а после и сега – секретари на Съюза. Но в постоянно предлаганата и постоянно отричаната версия неизменно бе едно – повтаряха се две-три едни и същи имена, менливостта на мястото бе вид конспиративност за пред нас, а за тях – обща тайна за целта и предназначението на срещата, която вероятно е имала кадрови характер. Неслучайно Джагаров някъде из дебрите на нощните разговори подхвърли: „аз имах контакти с другаря Живков още преди да стана партиен секретар на Съюза“. Може и да съм подозрителен излишно, но това, което криеха и двамата, ме накара да направя връзка между моя Анатоли и техния моряк, вероятно с генералски чин, макар и цивилен сега; помислих си – опази ме, боже – че не можеш да направиш кариера в нашата система, ако не си „прослушан“ и по някакъв начин – обвързан.
Джагаров ставаше все по-дързък, все по-злъчен и гневен, дори зъл, като човек, комуто всичко е позволено.
И докато се уточняваха къде, с кого, кога, Морякът правеше опити да измоли отсрочка и да прибяга до тоалетната. Може ли да стана за малко? – питаше той.
– Може!
И се надигаше, но тъкмо тогава Джагаров се сещаше, че не било така: „Чакай, чакай, ти тогава беше с… (непознато за мен име).
Тази криеница продължи може би час. Морякът а да стане и най-после да се облекчи и трябваше пак да седне, докато накрая бе позорно изгонен, без да си свърши работата. Как ли е стискал и как ли устиска, особено след „изпроводяка“ на Джагаров: „Знаете ли кой е този? Той е от онези, които могат да пръснат черепа на всеки от нас, зад ъгъла, до улука, само да му наредят. Вън!“
Без думица да каже, Морякът стана, смазан и тромав, присвит и прегърбен, отдалечи се, изгуби се в дима и сумрака на бара.
Изтощен от пренията, Росен заспа. Но не заспа вечно будното око на охраната – при нас седна втори, непознат никому човек. Около четиридесетгодишен. И той като предишния седна, без да пита, с костюм и вратовръзка. Седеше мълчаливо, без да гъкне.
Барът се опразни, останахме само ние и дежурният сервитьор, чиято работна нощ бяхме удължили. По лицето му нямаше и сянка на недоволство, напротив, стоеше като пред старт, готов да изтича и при най-лекия знак.
След час дойде млад, изискано облечен човек, попита ни какво още ще пием, нареди да ни донесат и седна на мястото на мълчаливеца, който стана уж за малко и повече не се върна. От въпросите на Джагаров и сдържаните разговори разбрах, че е племеник на Чочоолу, бе с тънки мустачки и може би по-млад и от мен.
Нощта бе изтекла. Спеше и Николай.
Бодър от преживяното чуто и видяно, не можех и да мигна, гледах вторачен в една точка, с очетворени очи и същевременно исках да стана някак си невидим, та никой да не разбере, че виждам и запомням, макар и да не искам. Бях станал свидетел на една от кухните на властта и подчинението, а това не се прощава. Всичко, което можех да си позволя и в най-смелите си мисли, бе нищо пред това, на което присъствах. Какъв патриот съм аз? – се питах.
Към 8 часа станахме. Бар „Астория“ бе на „Стамболийски“, до Съюза на писателите има-няма 500 метра, но Джагаров заръча такси. Качихме се на две коли и се изтърсихме пред чинно стоящия, с прибрани токове Германов, който ни посрещна с лек поклон и пъргаво зашари и занарежда на сервитьорките и барманите, които помъкнаха таблите с кафета и уиски за най-ранните съботни гости.
Джагаров бе в стихията си, зачекнал веднъж любимите си теми от националната ни история, той ги продължи пред прииждащите вече посетители, които се отбиваха в тихия кът да му окажат внимание. Бодри останахме той, Дончо и аз. Сядаха за малко или по-дълго и си отиваха в различно време Вера Мутафчиева, Боян Ничев, Пенчо Данчев. Последният слушаше нестандартните Джагарови излияния, усмихваше се разбиращо (какво да се прави, поетът е дете, всичко му е позволено), но по нищо не личеше да ги приема.
Хванал се на хорото, нямаше как да се пусна. Чак към два и половина следобед – вече затваряха кафенето – Джагаров си тръгна. Какво облекчение! Вече можех да си тръгна и аз.
Прибрах се направо вкъщи, не ми беше до ядене. Дали да запиша всичко, питах се. Не, нямам сили. Обещах си да го запомня.
И отворих избраното на Георги Джагаров „Понякога“. Изчетох го цялото. Вътре имаше и такова стихотворение – „Съветски братя“.
То влиза и в последното му „избрано“.
Марин Георгиев е роден през 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Братя Кирил и Методий“. Член на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и Съюза на българските преводачи. През 1994 г. напуска Съюза на българските писатели и създава Сдружение на българските писатели. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония. Принос в документалистиката е романът му разследване „Третият разстрел“ (1993). Автор е на книги с поезия, проза, публицистика, поезия за деца: „От първо лице“ (1986), „Когато главнята стане дърво“ (1987), „Показания“ (1990), „Записки на слугата“ (1991), „Крах на митологията“ (1994), „Числа от букви“ (1994), „Здравей, разбойнико“ (1995), „Отворена книга“ (2011), „Доживяване“ (2011), „Ни Бог, ни Дявол. Избрано“ (Будапеща, 2015) и др.
На главната страница: Георги Джагаров (вторият отляво) по време на честването на 60-годишнината на Веселин Йосифов в компанията на Тодор Живков. Снимка: архив на Тодор Славчев.
