0
2103

Една оголена, подвижна рана

Борис Христов на 75

Още с „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“ Борис Христов сътвори своята философия на живота. Експресивна, с една метафоричност, обхванала живота с неговите притоци на тъга и надежда, на смисъл и безсмислие, в нея дишаше правдата на човешкото битие. В една реалност без  събития, за да поражда само страх и апатия, тя бе разтърсващо събитие.

„Опрян върху кръстовете“ на родната земя, Борис Христов пишеше „за малкото хора, останали верни / на свободата“ (цитираният стих е от творба в повестта „Смъртни петна“ ). Поетът, чийто образ създаде в стиховете и прозата си, бе огледално копие на самия него като човек и творец. „Една оголена, подвижна рана“, както го назова в „Честен кръст“. Поет, който бе разбрал завинаги, че „страданието като с нож отваря сетивата на човека и изважда тайните, които крие“ („Смъртни петна“). Поетът, какъвто го видяхме в „Спомени за хора, камъни и риби“, където се казваше: „Колко проклети усилия – особено нощем, – когато стисках до болка клепачи, за да избягам от общия сън /…/“. И пак поетът в тази повест, тоест самият Борис Христов, на когото му се бе случило същото: „Роден да бъда нещо друго – свободен селянин, пътуващ музикант или каменоделец, аз бях насилен от Съдбата – пленница на Службите за сигурност, да разговарям с хората с непълни рими и да се крия в призрачния свят на книгите, или в истории, написани от мен самия“.

За Борис Христов  поезията  беше и си остана „страдание и вик сред океана“ („Честен кръст“). Сред този океан на живота със Стената от едноименното му стихотворение. С живота и неговите летища, на които не кацаха очакваните самолети. С живота, чиято мнима разумност се поддържаше от насилието и омразата.

Метафорите му бяха израз на тъгата заради нашата беззащитност, заради изгнанието ни, заради прокобата да обитаваме една  убиваща отсамност. Бяха израз на чувството, че „ни очаква друг живот“  („Самолетът закъснява“). Израз на оставящото те без дъх  вездесъщо зло. Изрично напомнящ за това, което бе тоталитарната действителност в контекста на цялото му творчество, образът на Стената придоби и смисъла за невъзможното срутване на  преградите, издигнати на пътя към другия човек, към истината, към нравствения и социалния ред под знака на доброто и свободата. Оттук и чувството за самота, оттук идваше и непрекъснатата неудовлетвореност, и ужасът, че Стената ще остане неразбита.

Това са думите и образите на поета. С тях бе сътворено пространството на свят, осмислен като  драма, като сбор от граничните  ситуации на загубата и страданието, на отчуждението и смъртта. Свят, осмислен със съпротивата на разбунтуваното съзнание, на неговото императивно „въпреки“.  При Борис Христов това „въпреки“ бе в непокорството на сизифовския му дух,  отхвърлил присъдата на Злото с привидно безплодното тикане на камъка. В това „въпреки“ беше настъпателното му чувство, че „трябва да хванем нашата пеперуда“  („Пеперуда“). И че каквото и да става, той не би натиснал никога  „внезапната спирачка“ („Честен кръст“).  

Надвесен над творбите му, препрочитайки ги неведнъж, човек се чувстваше окуражен, заради мъжеството на поета да бъде въпреки всичко. Борис Христов пресътвори в поезията си един отблъскващ свят на безнадеждното, провинциалното, потънало в дълбок сън. По неговите лабиринти се движеше задъханият от пустинната горещина самотен човек, чийто живот поетът оприличи на каса, изхвърлена „в дъното на коридора“. Заради задухата и „тишината запалена“, заради непоносимото чувство, че вече е „изпято всичко и изговорено“, Борис Христов искаше да се разтворят вратите и прозорците, жадуваше за силния вятър, който да издуха прахта от душите. Неговият „Вечерен тромпет“ трябваше да срути тишината и да събуди заспалите, защото „има време да се наспиме“.

Викът на поета, видението с онези „провинциални мислители“, които, лишени и от малките радости на живота заради неговата абсурдност, спореха и философстваха „за морската флора и фауна“, неговата надежда, че ще чуем „гласът на хиляда тромпета далечни“, ни въздействаха до степен, за да не можем да ги забравим. Не можеха да се забравят стиховете му за детството и ненадминатото конче, за умрелия кълвач, за първата целувка и петимата музиканти, които животът ще разпръсне, за равносметката на Христовата възраст, за тъжните и с дълбок подтекст творби, каквито са „Самотният човек“, „Човекът в ъгъла“, „Библейски мотив“ и „Жената Мария“. Стиховете му ни говореха за неговата участ и за човешката участ въобще, за това, че всички, както казваше той, сме замесени от кал и слънце. И защото „един е вкусът на трохите от старото слънце/ които денем събираме“. А нека да прибавя към неговите прозрения и въпросът му „защо ли се търкаля слънчевото колело“.

Той се наложи веднага в литературата ни заради пределната яснота на своята творческа и морална позиция. Това бе позицията на размирен дух, който не искаше да се примири с „вкаменелия живот“, който казваше, че „трябва да се случи нещо/ в стиховете ни поне“. И който казваше в „Август“, че в живота ни „няма отиване, няма завръщане“.

От стиховете му напираше и носталгията по времето, когато „летеше ветрецът тогава лек като вестник/ и цигулари извиваха врат към небето“  („Мравките пеят“). И когато „висеше в ръката свободно отпуснат/ камшикът, а косите достигаха глезена“. Това бе носталгията по един живот, където се пресрещат споменът и мечтата. Живот, без който не може никой поет, защото изкуството винаги е било копнеж по „една друга реалност“. Заради него Борис Христов написа „Конче мое“ и „Петима музиканти“. Той беше причина и за появата на стихотворението му „Целувката“, завладяващо ни със своята изповедност и с оная „неочаквана“ дефиниция на щастието. Заради него той написа и „Прозорец“ – една творба, наситена с дълбока печал. Но и творба с онова покоряващо ни четиристишие, в което поетът разкри омайващото чудо на битието:

А само как се гонят – гонитбата напомня

завръщане на стадо, което в залеза нахлува…

И през каква фуния Господ гърдите е наливал,

щом тяхното люлеене на улицата чак се чува.

Бягството от неистинския живот бе последвано от желанието му да се върне „назад“, там, където са бреговете на необремененото съзнание. Това беше едно желание, продиктувано не от страх, а от храбростта да погледнеш истината в очите, подсказала му, че конфликтът между нас и действителността трябва да се разреши на равнището на едно радикално, разобусловено самопознание. Това трябваше да бъде „завръщане“ в света на безкористното познание. Така си обяснявам защо поетът искаше „да хвърлим настрана словесната си брадва / и с меча заедно да погребем перото“. Така си обяснявам и факта, че Борис Христов откри поезията на живота и в мълчанието.

А колкото до поемата му „Честен кръст“, тя разкри още веднъж  неговото кредо, че изкуството е съдба, отредена за малцина, за най-истинските като дух, съвест и съзнание.. Борис Христов казваше, че „за големия Поет е нужно място“ и „лист като пустиня“, за да пише, „докато търси истината“. В неговите представи поетът с главна буква беше само оня, който може да  стъпи „бос в легена на океана,/ да му е вечно пад ръка небесната камбана“.

Излязъл на поетическото поприще, Борис Христов веднага спечели доверието ни, защото беше толкова искрен и мъдър. Застанал на позицията на човека в ъгъла, досущ еднаква с представата ни за „Самотния човек“, поетът открои идеята за духовно независимата личност. Свил се в прашния ъгъл на живота, той го превърна в отправна точка за търсача, който живее в душата му. Заради себе си и заради другите, обитаващи в „ъгъла на тоя свят“, той започна рискованото си пътешествие, за да намери търсените отговори. Търсеше ги непрекъснато, търсеше ги и със  „Самолетът закъснява“, където утвърждаваше правото ни на един живот, от чиито летища да излитат самолети на надеждата.

Мъдростта на стиховете му се обуславяше от голямото му и изстрадано познание за живота. Библейската символика, до която прибегна, трябваше да засили усещането ни за изначалния драматизъм в човешкото съществуване. В стихотворението си „Тъга“ поетът си задаваше въпроса какво да се направи, къде да се отиде, за да се избяга от празнотата в живота. Това беше въпрос за търсеното място под слънцето, за мечтания изход от властващия недостиг на истинското. На „тишината съсирена“ той противопостави светлото си видение за камбаната с Божия език, който ще възвести проглеждането на човека. На застоялия живот – своите „среднощни видения“ за безкрайния космос, откъдето ще долети архангелът на възмездието и нравствената победа. На сушата в душите ни Борис Христов противопостави вятърът и водата, на лудите пастири, водещи човешкото паство – поетите по призвание. Търсения смисъл, заради който той бе вперил погледа си в „небесните неща“, той насочи към земните. Пътят му в живота и литературата бе като пътя на „един Одисей“, успял да разкъса въжетата, с които са го завързали за мачтата. Най-трудният път за човека, наречен  познание. Ако стихотворенията на Борис Христов бяха „вик в тишината“, те бяха и дневник за преживяното през неговите „години на странстване“. Пътят му бе време на изпитания и разочарования. Безкомпромисното поведение, вътрешната независимост и цената, която трябваше да се плати за тях, поетът бе прегърнал като неотменима участ. Той бе разбрал своевременно как трябва да се  живее „с тоя скитник – сърцето“. В едно от своите есета Томас Ман говореше за „чувството на кръст, който всеки човек е призван да понесе“. Стиховете от „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“, и другото което написа като прозаик и сценарист, беше израз на това чувство, на силата на неговия дух.  

За това, което Борис Христов не можеше да приеме, той написа не само поемата си „Честен кръст“. Цялата му втора книга бе отрицание на абсурдното. Тя повторно открои прозренията му за човешката съдба. В стиховете му дишаше пак самият живот, в който ни вика тръбата на щастието  („Корабът“). И в който властваше все така опасността, че както гледаме в небето, „някой ден може от ръба на земята да паднем“  („Плашилото“) .Борис Христов ни призоваваше отново, защото светът не беше станал по-добър. Мотивът за спасителното бягство, срещан често във „Вечерен тромпет“, премина и във втората му книга. И тук той се преплиташе с мотива за самотата и за разминаването с щастието. В „Христова възраст“ щяхме да чуем тъжното му признание, че не знае „на коя врата в мъглата“ да почука. Но ужасът, че мечтата „край теб отминава“ („Сърдечен удар“), и сега не можеше да отслаби волята му за живот и познание.  Колкото и безнадеждност да имаше в „Честен кръст“, той не се прости с любовта си към живота. И жаждата му да го види по-различен пак подкрепяше  усилията му на търсач и мечтател. Нали затова поетът казваше в „Стената“: „Пак ще живея – една ръка ако имам, / и ще се радвам, че тъкмо тя е останала“.

Поезията му не искаше и не можеше да бъде лекомислен славослов на живота. Тя можеше да бъде само бунт, внушението да не спираме до възможното, до налаганите предели. Тя бе стремителен полет на въображението му, скъсило разстоянието между глухата провинция и небесния простор, между малкото и голямото, между нищожното и великото. Ако той не изискваше невъзможното, щеше да мълчи, „раздиран от хиляди думи“ („Страх“), и съдбата му нямаше да се различава от  съдбата на „словесния мъченик“, който трябва „да се кланя на хора по-малки от лешника“. Нямаше да напише „Плаващ ресторант“, както и „Знак от небето“, доказващи още веднъж характера на поезията му, ратуваща за живот отвъд отколе съществуващото. Но смяташе ли поетът, че сме обречени на безпътното съществуване, на което се противопоставяше с цялата си воля на непокорен дух? Ако някой искаше да го констатира, нямаше да му бъде трудно заради казаното в „Плаващ ресторант“ и „Знак от небето“, където поетът питаше Иисус защо е превърнал земята в „огромна сушилня за сълзи“. Само че Борис Христов и в „Знак от небето“ ни подсказваше за своята надежда. С ушите на своята „българска кожа“ той чуваше „тръбата на страшния съд“, но в сърцето му не умираше вярата, че и след най-строгата присъда ще намерим сили да се върнем към доброто, което е заложено в нас.

Писал го бях преди, а ще го кажа и сега. При него няма ред, стих или страница, които да не се отнасят до значимото, до това, което го има в многоликия образ на битието ни като изпитание и посока, като пропадане и усилието да загърбим тесногръдието и отхвърлим нашите робства. Какво ли не бе изразил с вдъхновението си, със завидната си проницателност, със способностите на своето съзнание, в което живееха заедно надеждата и отчаянието, носталгията и неизтощимата любов към живота.  Написани преди доста време, творбите му съхраниха статута си на надвременното. Даваха ни упование, но и напомняха често  за онази истина в човешкото ни съществуване, за която често забравяме. За нея ставаше думи и в едно от четиристишията му от книгата „Стълп от прах“:

Лекомислието, с което човекът върви през живота

и събаря невинни камъни в пропастта,

ме кара често да пея от страх,

сякаш минавам през гробища.

Големият писател Данило Киш, осланяйки се на една мисъл на Кьостлер,  казваше, че „в основата на човешкия опит лежат два по своята същност противоположни светогледа“. Това са  „светогледът на „йогата“ и светогледът на „комисаря“. „Светогледът на „йогата“ – поясняваше Киш – е метафизичен и онтологичен статус, отдаденост на последните въпроси (за живота и смъртта), а вторият е светоглед на общественото същество, на човека, който свежда метафизиката до социология, откривайки в социалния статус целостта на битието. Две борби, с други думи, два начина на възприемане на нещата, на съществуването”. Мисля си, че споделеното за двата светогледа се отнася и до опита на Борис Христов, до всичко онова, заради което творчеството му придоби измеренията на една своеобразна, предизвикваща много размисъл и чувства метафизика и социология. Измеренията на изкуството, което искаше да проумее „целостта на битието“.

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров” (2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007), „Когато времето кристализира” (2012), „Всичко мое“ (2015), „Насаме с Радой Ралин“ (2018).
Предишна статияСамотният крал на социалната комуникация
Следваща статияО(т)къснели отломки