1
769

Еднопартиен кабинет на тройна коалиция

Atanas-Jdrebev

Властта в момента прилича на дълбока пропаст, покрита с тънка коричка лед. Лидерът на ГЕРБ иска да стъпи върху нея и да се задържи цели четири години въпреки смяната на сезоните. Отсега е ясно, че това няма как да се случи.

45 години бяха нужни, за да падне комунизмът, демокрацията се срути за 25. Изборите са най-доброто и ефективно средство, за да се упражнява граждански контрол върху политиката и да се излъчва представителна власт. Ниската избирателна активност показва пълна апатия към политиците. Преди да мислим какво ще се случи нататък, е важно да си припомним как се стигна дотук. Предсрочният вот изгуби своя първоначален смисъл. Един от мотивите за протестите срещу Орешарски, да оставим настрана проблема с Пеевски като голямата метафора на задкулисието, беше липсата на достатъчна легитимност на кабинета, лишен от мнозинство и крепящ се на златния пръст на Волен Сидеров. Вотът на избирателя през 2013 г. беше подменен не защото ГЕРБ не успя да състави правителство, а защото „Атака” се изметна и заигра с ДПС. Това беше основният мотив на Бойко Борисов да лансира тезата, че страната се управлява от тройна коалиция, въпреки че третият скрито подкрепяше, без дори да гласува.  Съответно „коалиция” стана мръсна дума, превърна се в символ на тайните сделки, на корупцията и нечистото управление. Станишев беше направил „уйдурма” с Местан и Сидеров, най-голямата партия бе лишена от възможността да състави кабинет, премина се през триковете с кворума, протестите, за да се стигне и до оставката. Сега на дневен ред стоят същите въпроси и не е съвсем коректно да ги извадим от стария контекст. ГЕРБ, спечелилата изборите партия, по предварителни изчисления вероятно ще има около 10-12 депутата по-малко спрямо предишния парламент, в който първият мандат бе върнат поради липсата на подкрепа. Станишев при подобни резултати не посмя да стане премиер, а официално скрепената коалиция успя да издържи малко повече от година, когато като гръм от ясно небе върху нея се стовари депесарският шут. Лелеяните избори дойдоха и няколко дни след тях никой не иска нови. Колко е лошо да ти се сбъдне някое желание. Какво да се прави?

Решението на Изпълнителната комисия на ГЕРБ партията да се опита да излъчи самостоятелно правителство с министър-председател Бойко Борисов и да води преговори с всички останали политически сили, започвайки първо от най-големите, е белег на една последователна стратегическа линия, отстоявана през годините. ГЕРБ демонстрира силово политическо поведение, съдържащо няколко основни елемента. Лидерът иска да управлява сам и да не му се извиват ръцете с коалиции, постове за други формации и съобразяване с техните програми. Това е една чудесна позиция, когато разполагаш с мнозинство от повече от половината депутати. Сега той вероятно ще разполага с малко над една трета. Когато е спечелил, е нормално и да стане премиер. Но вече казахме, че той номинално е загубил депутатски мандати и още повече се е отдалечил от необходимите 121. Ако използваме неговата реторика, сега Борисов е най-големият, но е станал по-малък, отколкото е бил преди. Нека да не забравяме, че ГЕРБ получава 32-33% от 50 % гласували, което по друг начин би могло да се определи като 67% недоверие. И призовавайки „малките” към смирение, лидерът на „големия” ГЕРБ не бива да се самозабравя, пренебрегвайки собственото си смаляване. Отдавайки прекомерно голямо значение на размера, Бойко Борисов започва да бяга от принципите, забравя за идеологическата близост със сестринските партии от ЕНП и най-вече позволява отново да се говори за сделки и компромиси. Ако той получи подкрепа от ДПС или от БСП, от Бареков или не дай Боже от Сидеров, тя няма да е безкористна и ще изисква своята реципрочна стойност. Какво ще стане тогава с всичките заклинания срещу „Атака” от времето на предишното Народно събрание? Нали говорим за принципи, къде отиват те, на кино ли? Стратегията на кандидат-премиера е тотално сгрешена. Той поставя естествените си съюзници и партньори от десницата в „Б” отбора на малките и иска първо да преговаря с враговете си от „А” групата на големите. При това той знае и декларира, че няма да прави коалиция с тях, но с подозрителен наивитет се опитва да им търси подкрепата. Защо му беше в предишния парламент да блъфира и да прави тематични коалиции с Лютви Местан, ако не иска да управлява заедно с него? И защо Цветан Цветанов твърди, че ако Борисов стане премиер благодарение на аритметическата роля на гласовете на ДПС, още на другия ден ще си подаде оставката? Ако няма задкулисна договорка, подсладена от поредното турско кафе, нещо, в което не можем да бъдем напълно сигурни, изглежда подозрително предложеният формат на преговорите. Целта със сигурност е да паднат акциите на старата десница и тя да бъде унижена за пореден път от ГЕРБ. Борисов винаги е страдал от комплекса на големия, който иска да диктува условията. Нека да си спомним колко условия постави по време на президентската кампания през 2006 г., как искаше този и не искаше онзи и докъде се стигна в крайна сметка. Казва, че не коментира поведението на другите партии и същевременно се опитва да го предрешава. Това е естествена борба за запазване на електоралната територия в политическата джунгла, в която основният закон е инстинктът за самосъхранение, и от една такава гледна точка там не действат законите на демокрацията. Сам казва и добре осъзнава, че в момента държавата е в изключително тежко положение, говори за параметрите на кризата и няма как да не осъзнава рисковете, които носи премиерският пост. Ако Борисов го поеме отново, нещо, което най-вероятно ще се случи, той ще бъде министър-председател камикадзе. Властта в момента прилича на дълбока пропаст, покрита с тънка коричка лед. Лидерът на ГЕРБ иска да стъпи върху нея и да се задържи цели четири години въпреки смяната на сезоните. Отсега е ясно, че това няма как да се случи. Предишния път той подаде оставка заради цените на тока, а сега трябва да ги вдига драстично. Предстоят му и други непопулярни решения. Вече става противно натрапилото се клише за будното гражданско общество, защото се вижда колко дълбоко то спи по време на избори и как малки части от него се събуждат по-късно, когато усетят, че джобовете им са празни и няма с какво да си платят сметките. И тук се налага още едно клише, то наистина е неизбежно – задават се болезнените реформи с тежка социална цена. А Бойко Борисов тръгва да ги прави сам. Социално-икономическата реалност е крайно неблагоприятна за обикновения човек. Тя стои в основата на формирането на политическите му предпочитания, респективно и в основата на отвращението му от политиката. Така разчетената платформа за политическо самоубийство изглежда твърде ирационално, за да кореспондира напълно с действителността. Възможно е да има и сенчести договорки. Разумният изход е бъдещият премиер да се опита да сподели отговорността за управлението. Демократичната политическа култура предполага да се сключи коалиционно споразумение с ясно разписани параметри и с конкретни политически ангажименти от страна на участващите субекти. В случая чисто аритметически те трябва да бъдат поне три, освен ако ГЕРБ не се съюзи с БСП или ДПС. Колизията е твърде сложна. В условията на демокрация липсата на мнозинство предполага коалиция, а у нас коалицията е девалвирала форма на управление, която е опорочила гражданското възприятие за демокрация. Резултатът е срив на общественото доверие към политическата система и един от нейните най-ефективни инструменти за гражданско участие, какъвто безспорно са изборите. Именно последните избори бяха предизвикани, за да й придадат по-висока степен на легитимност, а на практика задълбочиха нейната делегитимация. Безпринципните коалиции водят до електорален срив, а принципните са практически невъзможни. Вариантите са: или трудно преглътната подкрепа за ГЕРБ, или нови избори. Сега всичко е нежелано – хората не искат да ги управлява „целият” елит, БСП се е сгромолясала, а победителят се радва с крива усмивка на победата си. Новият предсрочен вот е принципното решение, но големият парадокс в случая е, че прекомерното спазване на принципите може да доведе държавата до фалит. Именно решението на проблема се явява част от самия проблем.

Има един друг аспект, за който твърде много се говори, и той не бива да бъде подценяван. Народът беше наплашен с бъдещия шок от кризата, породена от състоянието на държавата, намираща се в колапс, стресна се, не излезе да гласува. Някои определиха насаждането на страх като популизъм, но едва ли това е ефективно средство да печелиш избори. Може би Реформаторският блок спечели по-голяма подкрепа, конституирайки се като по-приемлива дясна опция, която не спекулира със заплахата за мрачно бъдеще. Забавените реформи трябва да се състоят. В това спор няма, но е необходимо и населението да се спаси от тежкия стрес. Лошото е, че е избран крайно неподходящ момент. БСП е рухнала и е задушена от смъртоносната прегръдка с ДПС, лявото е винаги силно чувствително към социалната проблематика и поредицата от непопулярни мерки ще даде достатъчно поводи за вотове на недоверие, митинги и протести. Предвещаващата нестабилност партийна конфигурация е неблагоприятен фактор за силен старт на реформаторска програма. Очертава се перспектива, при която трусовете на политическата система ще се задълбочат и ще се засили тенденцията на разпад. Това, разбира се, не е продукт на желанието на Бойко Борисов да стане министър-председател, нито на стремежа на ГЕРБ към властта. Ситуацията е тежка, защото всички политици под една или друга форма се облагодетелстват от властта, без да може да се определи кой точно е шампион в надпреварата. Така логично не може да се излезе нито от икономическата, нито от политическата криза.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияКогато красотата отсъства, унинието расте
Следваща статияНищо и коалиция