0
506

Едно, две, четири

„Пропуснатият момент“, Йорданка Белева, ИК „Жанет 45“, 2017, редактор Иван Цанев, оформление Иво Рафаилов

Магда Абазова, Пейзаж

Книгите на Йорданка Белева – новата е пета по ред – сядат на стола на следната психоаналитична ситуация: има две времена, нещо травматично се е случило по средата и те се подреждат, като миналото наистина е важно. Щастието се търси.

„Пропуснатият момент“ реже още по-дълбоко времената. Стихотворенията в книгата изглеждат необременителни по форма, нежни откъм участие в разговор, но всяко остро като инструмент за навлизане в темата. Най-напред има случка с непоправима загуба и тогава поезията пита: какво да направя след това, как да живея след случилото се, как да приема раздялата? Няма много странични добавки под формата на „вълшебни помощници“. Тук е зима, пустота, не ти помага някой случаен. Има само различие. След това „не знам какво да нарисувам“ и „аз нямам какво да добавя/от себе си в зимата“. Изглежда, че досега сме живели в детството, в една пълнота, равнина на даденото прекрасно, случило се е обаче нещо внезапно различно. Може би съзнанието за зрелост е пропукало кората на детството, а може наистина да се случват едно подир друго неочаквани неща от света на възрастните, например смърт или страх от смъртта. Различното не е разнообразното, а някакво конкретно, накърняващо пухкавата обвивка.

В „Бележка от хазяина“ се разбира, че сърцето е, което събужда различното, то самото о-различава. Превръща книгата в книга на меланхолията. Този изтърван момент е заместен със запълваща поетичност, защото нещо трябва да стои между мен и спорното събитие. Не бива болката да мине през недоумение и да остане пак болка. Поезията наваксва нещо закъсняло и пропуснато. Предполага се, част от подготовката за времето, когато всичко ще изпуснем. Какво съдържа една меланхолия? Може да бъде чувство за вина, че си можел да бъдеш още там и с тези любими хора, но не си бил. В онзи момент сме избрали да правим друго и да бъдем на друго място. Дали избраното тогава е било грешка?

Неотдавна излезе книгата на Владимир Градев „Разпознавания. По пътищата на душата“, която може да добави още дълги размишления към този „цвят на пепел“. В „Пропуснатият момент“ се осланяме на поезията, на нейната сила да компенсира предишните избори на душата и така да успеем да продължим, а ако можем, оттук нататък да бъдем щастливи… Успокояващ е фактът, че душата въобще разпознава изгубеното, а това е нещо пред всяко нищо. И без друго, душата е била разполовена от въпроса за смисъла на всичко. Тогава, смисълът в любовта ли е, има ли бъдеще за нея, ако тя не е вечност? Може и да имаме късмет да наваксаме времето с точните, правилните, поемащите живота ни думи, но има ли смисъл във времето, то за какво ни е? Пропуснатият момент е отместването на погледа, когато допреди малко сме били в пълнотата, за миг сме се разсеяли и ето, вече я няма. На друго място сме, в друго време, всичко е приключило. Все още няма бъдеще, дори няма ясно възприемано минало. И тъкмо тук се е скупчила тъгата, не в момента на пропуска, а в момента на осъзнаването му. Фаталистично казано, вече е късно за адекватна реакция. Оказваме се почти в ролята на жертви. Спипани сме натясно от времето. Основното е тази несигурност в кой момент сме се озовали, какви са следите на края и началото, кое е повече.

„Аортата става аорист“. Парадоксално, на гръцки „аорист“ означава „нещо без граници”. Стихотворението „Има такива заминавания“ иска да сложи мярка, да измери колко сме далече и колко близо. Но границите на местата не личат, а и не съществува център. Все пак има „междинно кацане“ и „внезапни терминали на скръбта“. В „Разпадане на географията“ местата са дефицит, следователно погледите не могат да се спрат. Все пак, да уточня, че меланхолията усърдно търси място за погледа, който с труд и мъка сме си позволили. Ние желаем да се отместим с определен брой крачки /моменти/, толкова, колкото са по силите ни. Стремим се да издържим /на/ времето. Решили сме да отдадем значимото от себе си на погледа, но там не се чувстваме нито добре, нито недобре. Защото това е мястото, в което трябва да вземем някакво решение. Да го вземем не с разума си, а със сърцето си. „Кажи кое е мястото в езика/в което да сме местни“. Във „Васил“ идва един носталгичен мъж, когото жените „ще дърпат към сушата и така само ще разширяват реката“. По-нататък в книгата има друг мъж /а може би е един и същ навсякъде/, който „където и да отиде не е достатъчно“, понеже меланхолията е скръб на различни места.

Почти в края на книгата има един отговор за меланхолията и той е в любовта като бъдеще. И там евентуално като вечност.