„От Пиргос до Константинопол. Девет разговора с Георги Каприев“, Георги Каприев, Митко Новков, издателство „Рива“, 2022 г.
Тази книга напомня за „Седем разказа с Хорхе Луис Борхес“. Напомня още и за разговорите на Жан-Клод Кариер с Умберто Еко. Ала това не е упрек, а похвала. Похвала, първо, за Митко Новков, който се е сетил, че триадата може да бъде завършена с родно, българско име; и най-вече за самия Георги Каприев, чиито знания (със сигурност) не отстъпват.
При все че колкото пό остарявам, толкова по-уверено си мисля, че знанието не е най-важното. То има смисъл дотолкова, доколкото душата, бидейки по природа устремена към знание[1], чрез него намира самата себе си. Свива гнездо от факти, текстове и интерпретации, опитомява света и така – създавайки уют – прави живота възможен.
Защо казвам това? Има многознайковци, от чието знание лъха хлад и досада. Гледаш ги и неволно ги уподобяваш на дементорите от „Хари Потър“ (за онези, които не са го чели, ще добавя, че дементорите се хранят с енергията/душите на околните). При професор Каприев е точно обратното. Той отдава енергия, с чиято мощ може да се освети един средноголям град. Но другояче не може. Или не бива. Защото когато знанието извира от Благото и – минавайки през всички перипетии на този свят – отново се връща към Него, става ясно защо четенето има силата да спасява. Някой би казал, че подобна констатация звучи пресилено, но не идва ли думата „професор“ от professio? Времето на първите университети ще го потвърди и дискретно ще ни покаже защо част от душата на проф. Каприев е останала именно там – между XІІ и XІV век. Затова и биографията на наш съвременник, реален човек, в плът и кръв, може да бъде разказ за годините на Мануил Комнин (примерно). А може да бъде и далеч по-обемна. Може да е повест, дори роман. Защото разказва за логиката на онези години. (Които, от своя страна, следват логиката на предходните и пораждат логиката на следходните). Да, годините също имат своите логоси и ако ги нямаше книгите на Георги Каприев, трудно ще ги открием. И едва ли ще разберем защо с името му завършва триадата, чиито други две имена са Борхес и Умберто Еко. И тримата имат скромния навик да живеят в онази епоха, в която си поискат. Кеф им Платон, кеф им Плотин, кеф им Плитон… всичко е на една въздишка и половин придихание. Затова и книгата е разказ за едно дискретно пътуване. От Пиргос към Константинопол. Колко е това разстояние? По въздух (има-няма) 200 километра. Издигнат ли се чайките над Поморийския винпром, сигурно виждат залива на Халкедон. Ала проф. Каприев ще избере не пътя на птиците, а пътя срещу времето. Ще се размине не само с Омир, но и с всички митологични същества, за които говори Кавафис в елегията за Итака. Не, не за лестригоните и за циклопите е мисълта ми, а за това колко е важно да се учиш от учените и наистина пътят ти да се окаже дълъг. С някои от героите в това пътешествие – смея да се похваля – съм се срещал и аз. Знам кои са Ян Артсен и Андреас Шпеер. Имам някои от книгите на „патриарсите“ – Цимерман и Клуксен, и ми е ясно защо пътят към Благото минава през Дионисий Ареопагит. Понякога си мисля, че проф. Каприев познава този автор като петте си пръста, защото сам той е съчинил Ареопагитския корпус. Но правилният отговор е друг. Знанието идва от почитта към знаещите. От желанието да се учиш от най-добрите. Оттам и тази благородна симпатия у Георги Каприев (Господи, колко рядко се среща в наши дни) към онези, които познават историята на трансцеденталиите по-добре от него. Та нали Единното, Биващото, Благото, Истинното и Прекрасното са алфата и омегата. Те са Светлината, в която виждаме светлина и по тази причина знанието за тях откроява разликите между словесните и безсловесните. Някои биха казали, че всичко това е ала-бала. Ще кажат, че и без трансцеденталии може да се живее и че ако не знаеш кой е Филип Канцелариус, едва ли някой ще те обеси. Няма да споря с тях. Нито ще обяснявам защо Премъдростта си съгради дом (Притчи 9:1) и защо прозорците в дома ни не са смес от пясък и силициев диоксид, а светлина, без която животът би се превърнал в тъмница.
Замислям се, че подобни „прозорци“ са всички, за които се разказва в „От Пиргос до Константинопол“. Сигурно затова някъде по пътя към Цариград (в Одрин) един от султаните (Селим І) решил да направи джамия с хиляда хиляди прозореца. Е, героите в тази книга не са чак толкова много. Ала пълният им каталог би отнел 14 страници. И което е особено важно, тeзи герои са бойка школа. Школа по житейско майсторство. Точно с това книгата придобива ценност и за онези, които не се занимават професионално със средновековна философия. Един от тях е собственият ми син. Тийнейджър в акутна фаза, хейтър по образование, той дълго време смяташе, че философията може да бъде само и единствено дървена. До момента, в който го убедих да дойде на конференцията в Елена и да си поговори с проф. Каприев. Размениха няколко фрази, след което момчето замълча. Мълча дълго. Ден, два, три… След което ми каза:
– Този човек е придобил дар на прозорливост. И макар че ти си свещеникът и ей такива като теб трябва да изповядват, бих предпочел да се изповядам пред професора. И ако той ми наложи – като епитимия – да прочета Аристотел, да знаеш, че ще го прочета.
Затова, опитвайки се да открия какво трябва да знам, за да бъда добър баща и изповедник, отново внимателно препрочитам „От Пиргос до Константинопол“. Знам, че това е изповед. Изповед, в която изповедникът се изповядва. Вероятно това е най-уязвимият жанр. Но и най-божественият.
–––––––––––––––––––
[1] Така започва „Метафизика“ на Аристотел.
