0
2391

Едно куче

Сградата отсреща е строена между 1880 и 1900 г. Не мога да бъда напълно сигурен, но стилът на оскъдните декоративни елементи по трегерите на балконите, формата на прозоречните рамки, както и това, че къщата е част от цяла редица почти еднакви на вид здания, са все неща, които ми дават да предположа, че става дума за периода, в който Таранто е преживявал своята индустриализация и съпровождащото я застрояване със сгради от комунален тип. Тези insulae (острови) на индустриалния век, които в наши дни свързваме с представите си за la dolce vita.

Балконът ми е широк само около 70 сантиметра, общинският олеандър на ъгъла с „Данте Алигиери“ е цъфнал в розово.

Слънцето изгря преди час, градът се раздвижи, а на едно от отсрещните балкончета, широки колкото моето, излязоха две дребни кучета. Подсвирнах им и помахах. Едното ме залая истерично.

За да стигна до Таранто, слязох от кораб в Бари. Фериботът акостира под последните лъчи на слънцето. В задушаващия се залив и колите с нетърпение започнаха да напускат утробата му.

Почти всички автомобили, излизащи от кораба, бяха с регистрация от Швейцария, Германия, Италия, Великобритания, а хората в тях разговаряха помежду си на албански. Едни с косовски акцент, други – не. На паспортния контрол изнервените от осемчасовото плаване коли минаваха бързо и заминаваха по пътя си в падащата вечер.

Показахме и ние българските си лични карти на граничния полицай, изминахме три метра и трябваше да ги представим на митническия служител в униформа и с пистолет на кръста. Около трийсет годишен мъж, с халка на ръката и с черти, които говореха и за норманска линия в произхода му.

„Къде отивате?“, пита той на италиански. „Из Европа“, отговарям.

И тогава започна претърсването на колата ни. Младият мъж се амбицираше все повече и повече и усърдието му се усилваше след всяка разочароваща несполука да открие наркотик на едно или друго място в колата ни. В настъпващия мрак и пристанищния задух настървението на човека растеше с неочаквана за тези условия страст. Съвсем скоро към него се присъединиха още един, двама, трима служители. Не в униформа, а само с блестящи месингови звезди на гърдите (тип шерифски – като в онези забавни италиански уестърни от седемдесетте и осемдесетте години ). Единият от тези цивилни полицаи ме попита дали не носим със себе си паспорти, докато държеше в ръцете си личните ни карти. Остана истински учуден, че България е държава от Европейския съюз, след като насочих вниманието му към написаното върху нашите документи за самоличност.

Идваха все нови и нови служители и всичките ровеха, разглобяваха, разчастваха, ругаейки при всеки нов неуспех. Мисля, че след първия един час броят на тези ангажирани с нашия случай длъжности лица достигна 12. Имам предвид, до момента, в който дойде шефът. Претърсването не бе дало желания, очевидно, резултат и в редиците на дванайсетте видимо настана смут при появата на началника. Младият мъж с халката и норманските черти вече беше силно изнервен и периодично изтъкваше пред шефа си и останалите притеснителния за него факт, че всъщност разбирам италиански, въпреки, че комуникирам с тях на английски.

Към средата на втория час от претърсването ни наредиха да последваме една от колите им към мръсно хале в дъното на пристанището. Там продължиха с разглабянето на автомобила, като вече можеха да го изследват обстойно и отдолу, защото го качиха на канал. За целта използваха фенерчетата на мобилните си телефони.

Между временно един от цивилните служители, който беше особено активен и пъргав в действията си, ме дръпна леко настрани и придружавайки думите си с особено изразителни гримаси ме помоли на италиански да спра да настоявам за обяснение и да си мълча. „Защото“, казва, „тоя, дето дойде преди малко, е шефът и ми е много важно да не се проваля пред него!“. Кимнах му и дадох да се разбере, че ще му съдействам.

След още 45 минути претърсването продължаваше да е неуспешно за извършващите го. Шефът, пооплешивял човек на средна възраст и среден на ръст чакаше резултати, скръстил ръце зад гърба си. Скупчиха се да си разменят някакви думи, а после онзи, който се страхуваше да не се изложи пред началника дойде и ми каза с окуражителна усмивка на лицето: „Сега ще дойде кучето, ще подуши и после ви пускаме.“

Мина поне четвърт час преди да дойде кучето, водено от мъж с очила и в униформа. Изнервеното от абстиненцията куче започна да обикаля разсеяно автомобила ни, но водачът подръпваше настойчиво повода и въртеше главата на животното с лявата си ръка, насилвайки врата му. Това продължи около 10 минути. След което вкараха кучето в колата (тя е от товарен тип и в нея може да се спи ).

Минути минаха само и кучето се разлая истерично, като дращеше с нокти по металния под в центъра на товарната част на автомобила. Видимо доволен и аплодиран от останалите, водачът отведе кучето. Тогава онзи, който ми се беше помолил да не го излагам пред шефа му, приближи лицето си на сантиметри до моето и закрещя: „Къде е дрогата, мистер?“.

Другите също се обнадеждиха и в приповдигнато настроение подновиха диренето. Казах им : „Сигурни ли сте в кучето си, господа?“. Кучето не греши никога. Това беше отговорът. Онзи с халката и норманските черти се спусна в канала и започна да си свирука. Не звучеше като канцонета.

След около петдесет минути отново изпаднаха в униние. „Сигурни ли сте в кучето си, господа?“ – продължавах да питам. Кучето никога не греши.

Пак нямаше резултат, такъв, какъвто го желаеха. И затова дойде Механикът. Казаха, че Той ще намери дрогата и че затова е по добре за нас да им кажем къде е преди да започнат с разрязването на колата.

Механикът нямаше друг избор, тъй като очевидно беше почтен човек, освен да им каже истината. Че няма как да се вкара каквото и да било там, където поради фабрични причини е невъзможно да се проникне, без да се наруши целостта на структурата.

Екипът, дошъл междувременно с готовност да ни арестува (станаха 14 хората около нас), висеше в нищото. Жената, изпратена да отведе годеницата ми, стоеше тиха и някак объркана.

През това време онези 12 започнаха бавно и чинно да сглобяват обратно частите на автомобила ни и да прибират в него нашия багаж.

Приближих се към онзи, който беше викал в лицето ми въпроса си за скривалището на дрогата, и му казах: „Моля ви, нека кучето ви да не пострада.“ Той смучеше жадно от една цигара, погледна ме със сивите си очи, които в този момент припламнаха, и каза: “А, кучето ще го застреляме!“. Изпусна дим от устата си и бръчиците около очите му потрепнаха.

Слънцето вече грее над Таранто. Дописвам тези редове на малкото си балконче, а кучето отсреща лежи на цимента, души въздуха и от време на време лае по мен.