4
794

Едно към безкрайност

Есе

Георги-Марков

„Обикаляйки витрините в Лондон, се спрях пред магазин за джобни ножчета. Върху огромно червено кадифе бяха поставени над 200 различни модела джобни ножчета. Помислих си, че това е триумф на критическото мислене.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

Вероятно от доста време насам съм загубил така добре познатата на източноевропейските посетители на Запад страст за притежаване и купуване на всевъзможни вещи, които липсват в техните страни. Може би обстоятелството, че бих могъл да имам дадената вещ, стига да си направя труда да отида до магазина, който я продава, се е оказало фатално за желанието ми да я притежавам и ме е излекувало от толкова популярната социалистическа болест. Откровено казано, мразя да ходя по покупки и отивам само когато е крайно необходимо. Предполагам също, че ако възникнеше опасността всички тези вещи да изчезнат, да не се произвеждат повече или пък оскъдните количества да бъдат отправяни за малко, избрано общество – болестта отново ще се появи и аз, като всички други, ще хукна с гладен поглед по магазините.

Фактът, че вещите се произвеждат в обилни количества, че всеки ден се появяват все по-нови и по-интересни и вероятно по-съвършени форми ме пази от подобна купуваческа паника.

Ала въпреки че не желая да купувам, дори когато имам достатъчно средства за това, аз ужасно много обичам да ходя и разглеждам витрините. С риск да бъда наречен филистер, искам да призная, че някои витрини предизвикват у мен почти същото вълнение, което би предизвикала добра художествена изложба. Защото не става въпрос за вещта, а за онова, което стои зад нея, за онова, което е било вложено в нея. Мисля, че има нещо великолепно във витрина, върху която е показана фантастична изобретателност, върху която талантливи ръце сякаш са разкъсали всички нормални представи за граници на формите и са ни поднесли почти приказно разнообразие. Онзи ден гледах витрина с дамски чанти. Един мой приятел, който беше с мене, каза, че за първи път през живота си съжалявал, че не бил жена. И двамата бяхме смаяни, че човешки ръце са могли да вложат толкова изящество и красота в някаква си кожа. Може би пред нас бяха около двайсет нови модела, всеки от които сякаш се състезаваше с другите по привлекателност. Ние си казахме, че трудно биха могли да се намерят по-хубави дамски чанти. Но можете да си представите нашите чувства, когато само след десетина крачки, на същата улица, се озовахме пред друга подобна витрина, също с дамски чанти. И сякаш хората от втория магазин знаеха какво са видели минувачите край първия магазин и се бяха опитали да надминат онова, което ние мислехме, че е самият връх. Вторите чанти бяха много различни от първите, като че хора от друга планета ги бяха създавали, но по красота те въздействаха с не по-малка сила. Като приказката за магарето, умряло между две купи сено, човек би могъл да умре от колебание между двата магазина. Странно или не, една красота се опитваше да надвие друга красота, разбира се пак с красота. Още по-логичното заключение беше, че красотата на едните чанти съществуваше именно защото съществуваше красотата на другите чанти. Тоест, ако единият от магазините го нямаше, почти сигурно производителите, работещи за другия магазин, не биха напрегнали способностите си, за да се домогнат до такова естетическо съвършенство. Пред нас беше полесражение на творци на чанти, които опитвайки се да се надминат един другиго, опитвайки се да отрекат един другиму принципни идеи и реализиране, бяха стигнали до създаването на равностойни шедьоври. И то за този сезон, за тази мода. Догодина щеше да бъде друго.

И ми дойде на ум, че в една социалистическа страна първият логичен въпрос, който най-естествено би се появил в главата на всеки ръководител, би бил:

„За какво ни е вторият магазин? За какво трябва да отричаме една красота чрез друга красота?“.

И те биха ликвидирали втория магазин, с което на практика биха ликвидирали и първия магазин. Тяхната логика би била просто следствие от техните принципи: защо да имаш втори магазин, когато имаш само един работодател, имаш само една партия, имаш само една разрешена философия, избираш винаги едно от едно, няма място за друго. Другото е абсолютно забранено, когато е отрицание на първото.

Пак обикаляйки витрините в Лондон, се спрях пред магазин за джобни ножчета. Върху огромно червено кадифе, вярвате или не, бяха поставени над 200 различни модела джобни ножчета. Не зная как е с другите, но този факт – измислянето и създаването на 200 вида джобни ножчета – ми се видя знаменателно явление само по себе си. Помислих си, че това беше триумф на критическото мислене. Всяко едно от тези ножчета, също както и с чантите, беше израз на известна критика спрямо другите ножчета, тоест то беше предназначено да служи при обстоятелства, при които другите не биха били най-подходящи…

Сигурен съм, че в страна с една партия, един работодател, един вестник и избор едно от едно някой съвсем логично би се провикнал: „За какво трябва да имаме двеста джобни ножчета, когато едно със средни качества би свършило горе-долу същата работа!“.

И биха се привели убедителни доказателства затова колко по-лесно е да се произвежда едно ножче и колко по-справедливо би било ако всеки притежаваше едно и също. И отново би била пренебрегната явната истина, че всяко от тези ножчета е критика срещу другите.

Същото смайващо разнообразие, същото богатство на форми, същата изумителна демонстрация на изобретателност, сръчност и вкус се вижда и на безброй други витрини – за копчета или за чинии, за детски играчки или мебели, за обувки или леки коли и т. н. Господи, а какво би могло да се каже за книжарниците! Обичам често да ходя в тези многоетажни книжни градове. Понякога стоя по цял ден само за да прелиствам и прочитам по страница-две от интригуващи заглавия или автори. Струва ми се, че внезапно съм попаднал всред вечния свят, прострял се няколко хиляди години и наситил всяка отделна секунда с нещо различно. Стоят един до друг автори и творби в почти абсурдна разлика помежду им, стоят в някаква гротескна парадоксалност, стоят едновременно и заедно като категорично отрицание един на друг… или може би като утвърждаване един друг…

Станиславски до Сталин, Толстой до Троцки, Кропоткин до Кьостлер, Маркузе до Маркс, Херодот до Хитлер… Стоят произведенията им, така както са ги написали, без съкращения, без специални въведения и унижаващи читателя обяснения. Така е мислел авторът, така е писал, така е отпечатано. Луд или гений, по-голям или по-малък талант, новатор или плагиатор – той е пред вас като себе си. Никой не ви кара да го купувате, нито да го четете, нито да го изучавате, нито да му вярвате. Най-отвратителни криминално-сексуални истории съжителстват с най-възвишена класика, пацифисти стоят редом до апостоли на войната, евтини слугински романчета делят лавиците с префинена интелектуална проза… дузина книги, които превъзнасят Чърчил като велик държавник, и още дузина книги, които изкарват Чърчил по-черен от дявола, политически въжеиграч и световен подлец. Ако се интересувате, можете да прочетете и едните, и другите, за да останете накрая вероятно със свое собствено мнение. Почти всичко създадено на света е придружено със своето отрицание, което пък на свой ред бива отричано.

Мисля си, че това фантастично многообразие на човешката дейност почти се изравнява с многообразието на природата и представлява самата жизненост на живота, вероятно самият му смисъл. И може би тъкмо заради това присъствието на тази изпълнена с безброй цветове безкрайност ме прави щастлив, изпълва ме с напълно спонтанен възторг, защото съм жив свидетел на цялото това богатство – с всичко, което обичам и не обичам, желая и не желая, приемам и не приемам, разбирам и не разбирам.

И пак се сещам за онова, което би било под властта на една партия, при един работодател, при един вестник (макар и с различни имена), при една философия и при избора едно от едно. Може би средновековната власт на църквата е най-добрият пример. Следващият пример е съвременността. Всичко голямо, с което днес се гордеем, цялото възраждане бе родено като бунт срещу властта на едната партия, която умъртвяваше жизнеността на живота в името на някакъв бъдещ рай.

И Данте, и Леонардо, и Микеланджело, и Галилей, и Джордано Бруно по същество бяха бунтовници срещу властта на едната партия. Тази партия, която твърдеше, че земята е плоска и че дъжд вали, когато дядо Боже си мие краката. Същата партия искаше да сведе безкрайността до едно, тоест Бог е всичко, човек е нищо. Затова аз смятам комунистическата партия за пряк наследник на средновековната църква. Защото и тук имаме догми от степента на „земята е плоска“, и тук имаме опит да се сведе безкрайността до едно, и Партията е всичко, а човек е нищо. Кръст или петолъчка, църква или партиен дом, милиция или света инквизиция – това са различни думи за почти едни и същи неща. И църквата, и партията искат да заменят цялото това дивно и страшно многообразие на живота, тези мощни приливи и отливи на противоречия, конфликти, драми, поражения и победи, бедствия и триумфи, величие и падение – с какво мислите – с ангелски хор от сладкопойни чучулиги. Всякакъв рай на земята би свел безкрайността до едно, тоест живота до смърт. Църковният рай или комунистическият рай – това в действителност са имената на всеобщата смърт.

Отварям една книга с класически цитати. Отварям я напосоки и случайно попадам на следната мисъл на Бърнард Шоу: „Ако се обвържа с бъдещето, аз обвързвам моята воля. Ако обвържа моята воля, аз удушавам способността си да създавам“.

Няколко страници по-нататък цитат от Ницше, от „Тъй рече Заратустра“: „Човек трябва да носи в себе си хаос, за да може да роди танцуваща звезда“.

И по-нататък – Сервантес: „Всичко създадено трябва да прилича на своя създател“.

И човек се пита – ами ако това, което създавате, не прилича на вас, създателя, тогава не се ли обезсмисля създаването? Ако го няма вашето лице, вашият почерк, вашият характер? Ако сте обезличени от живота, който живеете, и инициативата ви е скована от войнстваща догма? Тогава? Сигурен съм, че вие не ще можете да създадете не само двеста вида джобни ножчета, но дори и едно свястно ножче.

Но аз не говоря за три търговски витрини, а за всичко. Идете на театър. Когато отворите вестника, за да изберете представление, което искате да видите – ще ви се завие свят от това, което се играе. Тъй като се играе всичко – от класици до абсурдисти, от моралисти до пълни развратници, от най-десни до най-леви автори – във всевъзможни постановки, от най-традиционни до най-налудни. Веднъж с искрено съжаление казах, че досега май не съм видял Хамлет да се играе само от куче. Може да акламирате постановката, може да си излезете отвратен в първите пет минути – това си е ваша работа, защото всичко си има своята публика. И най-страшното би започнало, ако министър-председателят поискаше да превъзпитава една част от публиката и да я изравнява с друга. Оставете театрите. Отворете вестниците. Аз още не съм срещнал двама кои да е журналисти, които изказвайки се по един и същ въпрос, да са на едно и също мнение. Като че ли първата, най-естествена и най-нормална реакция е хората да се различат в мненията си, така както се различават по природа, по физиономии, по отпечатъците на пръстите. Дори когато стоят на едни и същи идеологически или морални позиции, техните мнения са доста различни. И винаги едното е критика на другото и обратно.

Но не само вестниците, театърът, телевизията, търговията или политиката се явяват в безброй цветове, а просто целият живот, човешките отношения. Никога преди в България не съм наблюдавал такова зашеметяващо богатство на отношения – от такива, на които човек силно се възхищава, до такива, които карат кожата му да настръхне. В огромната си част това са отношения на силни, независими цветове, докато в тоталитарния свят отношенията са горе-долу между сиво и сивичко. Тази сила на отношенията е толкова завладяваща, че няколкото сюжета, с които преди години се гордеех, ми се струват твърде избледнели, доста едноизмерни и искрено казано ми е неудобно да ги покажа в толкова многоизмерен свят.

Колко смешни са тоталитарните управници, когато по повод Белградската конференция се оплакват, че Западът не се интересувал от купуването на тоталитарно изкуство и култура, че били дискриминирани. Та кой би могъл да приеме такива произведения, които са прост наниз от безсмислени думи, които нямат нито цвят, нито лице, нито характер, защото зад тях не стои никой, те не провокират у вас никакво чувство, никакво движение на мисълта, те са просто огледалните повторения на едното, на онова, което представлява избора едно от едно. И освен това на Запад няма закон, който да задължава хората да четат това, което не искат да четат.

И ако тук владее природният принцип за безкрайните възможности, което се вижда в почти равностойната фантазия на всяко поле на човешката дейност, без значение дали е астрономия или поп музика, то в тоталитарния свят владее мъртвият принцип за едната, единствена възможност. Някога в България, блъскайки се в убийственото еднообразие на разни обществени полета, стигнах до твърде очевидното заключение, че всичко беше на едно и също ниво. Литературата беше точно като снабдяването с месо, което беше точно като обучението в училищата, което беше точно като българските вестници, които бяха точно като футбола, който пък беше точно като академичната работа и т.н. Тоест развитието на всичко беше предопределено от съществуването на неспособната за жизненост догма, от осакатяващата, почти патологична възможност да избираш едно от едно, което практически значи да не избираш нищо. Всичко е неумолимо свързано. Когато човек вижда, че с огромни усилия на Изток са създали едно нещо, в същото време вижда, че тук, на Запад, това нещо съществува в хиляди форми от доста години. Вестниците на Изток от десетилетия вече се задръстват от решения и постановления за раздвижване на творчески сили. Резултатите са равни на нула. Малкото, което е създадено, е елементарна имитация на тукашни неща или просто далечно ехо от преддогматичните времена. Въпросът съвсем не е за професионално умение, за интелигентност или талант, защото в миналото гражданите на тези същите страни оставиха на света най-скъпоценни богатства, създадени в атмосферата на безкрайните възможности.

И истинското, непринудено ново творчество във всички полета ще започне само когато бъде отхвърлена (а по-добре изгорена) жизнено неспособната догма на избора едно от едно.

Всяко истинско творчество започва с отхвърляне.

Другото е имитация.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияНие създаваме образи на фактите
Следваща статияСкритият аз