0
4284

Едно славно десетилетие II

„Дни на музиката в Балабановата къща“ – Пловдив, есенно издание 2019 г.

квинтет „Мурагес“

Още когато през 1980 г. флейтистът Мишел Мурагес слага началото на парижкия духов квинтет с фамилното име Мурагес (нали саундът бездруго му е под ръка – и тримата братя свирят на духови инструменти: близнакът Паскал е кларинетист, а първородният Пиер – валдхорнист, в съгласие с двама близки ентусиасти: обоиста Давид Валтер и фаготиста Патрик Вилер), за всички става ясно, че се е родил един от знаковите квинтети на съвремието. Пресата в цял свят възхвалява членовете на „Мурагес“ за перфектното им ансамблово музициране и блестящите звукозаписи. През 1992 г. съставът се среща с легендарния руски пианист Святослав Рихтер, с когото изнасят серия концерти в цяла Франция и Русия. Последната им съвместна програма, посветена на Бетовен, впоследствие е издадена от звукозаписната компания Philips. През 1994 г. „Мурагес“ печели Grand Prix de la Nouvelle Académie du Disque за интерпретацията на две серенади от В. А. Моцарт.

И ето, че знаменитият квинтет „Мурагес“, чийто запълнен с години напред график почти не познава пробойни, в средата на септември 2019 г. се озова в Пловдив, за да открие есенното издание на Десетия международен фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща“. Има една снимка на петимата от „Мурагес“, „яхнали“ ретрокола, отморяващи за кратко след поредния рали-шампионат! Точно такова беше и очакването им в Пловдив – на топ пилоти, неслизащи от скоростната писта.

Може много да се разкаже за всеки от членовете на „Мурагес“. Мишел е соло флейтист на Националния оркестър на Франция и професор по камерна музика в Conservatoire National Supérieur de Musique в Париж от 1989 г., както и в Conservatoire à Rayonnement Régional de Rueil-Malmaison, основател на фестивала за камерна музика Musique en Grésivaudan. Паскал е първи кларинетист на Orchestre de Paris от 1981 г., има забележителна кариера като солист и камерен изпълнител. От 1995 г. е професор в Conservatoire National Supérieur de Musique в Париж, като същевременно е гост-професор в Royal College of Music в Лондон и в Колежа по музика в Осака, Япония. През 2007 г. е удостоен от министъра на културата на Франция със званието Рицар на ордена на изкуствата и литературата. Пиер е солист валдхорнист на оркестъра на Националната опера в Париж и професор по валдхорна в Conservatoire National de Région de St Maur des Fossés. Обоистът Давид Валтер е носител на първа награда – като солист и като камерен изпълнител, в един от най-престижните конкурси в света – CNSM в Париж; както и на още пет международни награди (Анкона, Прага, Мюнхен, Белград и Женева). Професор по обой и камерна музика в Conservatoire National Supérieur de Musique в Париж, впоследствие и в Guildhall School of Music в Лондон, той си е спечелил световна популярност като солист и педагог. В последните години Давид Валтер все по-настойчиво се насочва и към дирижирането, заставайки начело на симфонични колективи като оркестъра на „Мариинския театър“ в Санкт Петербург, Simon Bolivar в Каракас, L’Orchestre National d’Ile de France, l’Orchestre de chambre Royal de Wallonie и други. Той е създател и член на бароковия ансамбъл Pasticcio Barocco, като същевременно музицира активно с разнообразни камерни формации. Автор на повече от 650 транскрипции на произведения – от сонати до цели опери, Валтер има в актива си и близо 30 собствени композиции. И последният член на състава – Джорджо Мандолези, е соло фаготист на Orchestre de Paris, професор по бароков фагот в Conservatoire National Supérieur de Musique в Париж, и по съвременен фагот в Hochschule der Kunst в Цюрих. След като получава Premier Prix от Консерваторията Santa Cecilia в Рим, Джорджо Мандолези започва оркестровата си кариера като член на Младежкия италиански оркестър „Густав Малер“. Впоследствие печели четири конкурса за соло фагот в именитите оркестри: Théâtre P.L. da Palestrina de Cagliari, Théâtre La Fenice de Venise, Théâtre Carlo Felice de Gênes и Orchestre de Paris.

Квинтет „Мурагес“ имаше късмета да посети Пловдив през едно чудно циганско лято. Музикантите, за които едва ли съществуват новости из четирите краища на света, оцениха чара на града под тепетата, атмосферата в Балабановата къща, вкусната българска кухня, гостоприемството на домакините, което пък едва ли се среща под път и над път… А ние, от своя страна, бяхме възнаградени с едно изкуство, преминало през горнилото на десетилетията, без да накърни и частица от блясъка си, от господството на несравнимата си класа. Няма съмнение, че петимата от „Мурагес“ са забележителни солисти, но те са преди всичко ансамбъл, при който всеки детайл от съвместното музициране е изпипан до съвършенство. Точно взаимността, толерантното преливане на характери и индивидуални нагласи в общата идея прави свиренето им така въздействащо, освободено от лидерския диктат и поради това придобило силата на съзаклятие. Шансът да имат до себе си творческа фигура като Давид Валтер е още един съществен актив в дългогодишната кариера на състава, подхранвана не на последно място и от самостойния му репертоар. Видяхме го наживо – аранжиментите за духов квинтет на Валтер върху струнните квартети на Бетовен (F-dur, op.18 №1) и Менделсон (E flat op.12 №1) стояха напълно автентично до оригинала Eine kleine Kammermusik на Хиндемит.

Мила Павлова и Маргарита Илиева в концерта „Цветът на вишната“

Ефектният замисъл на концерта, част от 30-ите юбилейни дни на японската култура в България, озаглавен „Цветът на вишната“ (по хайкуто на Башо: Навяваш ми безброй спомени, о, вишна) целеше да покаже симбиозата между двете култури, въздействието на музикалния език в неговата универсална чуваемост посредством „разменените роли“ на част от изпълнителите. И като казвам роли, това наистина беше своеобразен спектакъл, започнал със стъпването на японеца Шиня Оно на сцената, който не само се появи в риза с българска шевица, но и боравеше с гайдата – класическа и каба, сякаш се е родил с нея. Впрочем израстването на Оно от 2015 г. насам, когато като екскурзиант на фолклорния ни фестивал в село Микрево събира очите на множеството с таланта си на виртуоз, днес е напълно легитимно – той се е посветил на гайдарското изкуство и не спира да гради своя уникален стил в сближаването на българската и японската традиции. И ако Шиня Оно беше избрал българското, флейтистката Мила Павлова и пианистката Маргарита Илиева, облечени в красиви кимона, се преобразиха в негови сънароднички, за да изведат на сцената ответния протагонист – японската музика. Петте изящни пиеси с техния съзерцателен пантеизъм в изисканото изпълнение на двете артистки представиха образописа на източната естетика, така обаятелен в звукотворчеството, както в калиграфската рисунка с туш. И още една посланичка на българското – певицата Нели Андреева, чийто фолклорен бисер „Малка мома“ от години звучи по радиостанциите в Япония, показа новото си лице на фолк-поп-джаз интерпретатор в програма, изготвена съвместно със сценичния ѝ партньор и автор на песните, китариста Николай Пеев. За да зазвучи отново гайдата на Шиня Оно, този път с вихрено нашенско хоро, на което се наловиха и артистите, и усетилата повика на кръвта въодушевена публика в Малката базилика.

След триумфа, който пожъна гениалният контрабасист Роман Патколо (за когото вече писах в Портал Култура), гастролът на Кьолнските виртуози (две цигулки и акордеон) – отново в чертозите на Балабановата къща, можеше да загуби от силата си. Само че залогът тук бе водещата роля на българската цигуларка Ангелина Абаджиева – дългогодишен концертмайстор на Радио-симфоничния оркестър в Кьолн, която помним като една от изявените възпитаници на проф. Боян Лечев, нейното успешно бъдеще изглеждаше предначертано и заради борбения ѝ ген, наследен от прочутия ѝ баща, треньора щангист Иван Абаджиев. В съмишленичество с колежката си от оркестъра Амрай Колмер и извънредно търсения руски акордеонист Александър Панков, носител на наградата Golden Accordion, чест солист на радиосимфониците в Кьолн, Ангелина Абаджиева участва в създаването на формацията Arccordion (остроумно словосъчетание от Arc (лък) и Акордеон), чието действо на сцената се оказва много атрактивно. Защото разчупването на класическия модел в наши дни, както по отношение на ансамбловите конфигурации, така и спрямо самата конструкция на концертната практика, с въвеждането на нетрадиционни инструментални партньорства и съдържателни игрови елементи в услуга на музикалното послание, все повече доказва чрез отклика на публиката своята състоятелност. Дебютният гастрол в Пловдив на тримата отлични професионалисти от Кьолн, сред които няма как да не изтъкна първата цигулка на сънародничката ни Ангелина Абаджиева с феноменалната ѝ техника и белкантов звук, на която се падаше и основната тежест в пъстрата програма, потвърди смисъла от неординерния прочит на познатите непознати образци (транскрипции на популярни опуси от Бах, Вивалди, Брамс, Хачатурян, Сарасате, Моцарт, Пиацола, Гардел…), превърнат в съпреживяно удоволствие.

Брас-квинтет, съставен от солисти на Кралския Концертгебау

И тъй като разнообразието е едно от признатите достойнства на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща – винаги нещо ново, често откривателско, съзиждащо – не единствено за форума, но и за самите артисти, обект на вниманието му, следващият прицел бе първата изява у нас на създадения буквално преди месеци Брас-квинтет, съставен от солисти на Кралския Концертгебау оркестър. Водачите на „златната мед“: Омар Томазони – тромпет, Барт Клаасенс – тромбон, Лауренс Вауденберг – валдхорна, Пери Хоугендайк – туба, дебютираха на сцената на Малката раннохристиянска базилика, заедно със своя именит български колега в Концертгебау и първи тромпет в състава – Мирослав Петков. Открили програмата си с Вивалди – L’Estro Armonico Concerto №10 в аранжимента на Steven Verhelst, сякаш за да подскажат, че голямата литература е и ще бъде вечно вдъхновение и предизвикателство за музикантите с креативна нагласа, петимата виртуози от Амстердам и в останалия си репертоарен подбор (Aldemaro Romero Fuga con Pajarillo, Henry Purcell King Arthur, Michael Nyman Suite и Andre Lafosse Suite Impromptu) въдвориха атмосферата на своеобразна „дворцова“ церемониалност, съчетана с разкрепостения дух на съвременни „скитници“ аеди. Чудесни инструменталисти, чието ансамблово мислене и единство – очевидно усвоено в класния оркестър, тук разчита на една солистична природа, устремена към същата класа, чаровните мъже от Брас-квинтета, подобно на Кьолнските виртуози, видимо се забавляваха музицирайки, жонглирайки с възможностите на своите инструменти с лекота, която не допущаше никаква интонационна драскотина, никакъв кикс. И какво да кажем още след това тържество на медните, въздигнати от Брас-квинтета на „Концертгебау“ в посланици на висшето музикално изкуство, освен пожеланието да ги чуем отново! Както не само пловдивчани, но и софиянци – на повторната им изява в СГХГ в столицата, си пожелаха това.

Красимира Стоянова

Един от акцентите в „Дни на музиката в Балабановата къща“, известен като „Красимира Стоянова представя“, е органична част от фестивала вече три поредни години. Възникнал по идея на самата певица, този специален проект позволи на публиката да надникне „зад кулисите на творческия процес“[1], където се отглежда и усъвършенства вокалното майсторство. Защото наред с бляскавата си, извънредно интензивна сценична кариера, в последните години прочутата оперна прима отдава време и сили и на обучението и подкрепата на млади таланти (видяхме го и по време на забележителния ѝ майсторски клас през ноември т.г. в Националната музикална академия – София!), най-добрите от които лично препоръчва за участие в „Дните…“ И този път изборът на Красимира Стоянова – в лицето на сопраното Стефани Кръстева и тенора Емил Павлов, представили се в песенен рецитал, се оказа чудесна илюстрация на една педагогика, която при срещата си с таланта предизвиква експлозивна химична реакция. Култивираният глас на младата и прелестна Стефани, завладяващ с тембровата си красота, с прецизността в извайването на всеки тон и фраза, наред с проникновеното навлизане в драматургията на музикалния образ, не можеше да не напомни думите на Красимира Стоянова, че именно песенната форма, камерният жанр са проверка за истинското изпълнителско майсторство. Благодарната визия на сценичния партньор на Стефани Емил Павлов (както разбрахме, вече и партньор в живота – вдъхновените им дуети в Малката базилика за кратко ни пренесоха в любовното гнездо на „Бохеми“…), носещ нещо от чара на младия Доминго, в съчетание с данните му на певец, който тепърва ще разгръща потенциала си в големия теноров репертоар (пял е в „Тайният брак“ на Чимароза (Паолино), „Площадчето“ на Волф-Ферари (Дзордзето), „Вълшебната флейта“ на Моцарт (Тамино), „Евгений Онегин“ на Чайковски (Ленски), „Травиата“ на Верди (Алфред Жермон), а от сезон 2017/2018 е солист на Софийска опера и балет), са гаранция за утвърждаването на едно ново име сред тъй дефицитните високи мъжки гласове на оперната сцена.

И тук веднага искам да отбележа прекрасния клавирен съпровод на Зорница Гетова, дългогодишен пианист на Хора на софийските момчета, понастоящем корепетитор в катедра „Дирижиране“ при НМА „Проф. Панчо Владигеров“. Наистина рядко сме ставали свидетели на такава самоотверженост в сферата, където се изявява младата инструменталистка, на такова майсторско музициране, присъщо на жреците на солистичния подиум, което на моменти ни караше да „отлепим ухо“ от пеенето и да се заслушаме в захлас в пианото.

И ако младите певци не стояха в центъра на вниманието – център, поставен от самата им педагожка!, нейното собствено участие в този паметен концерт щеше да запълни целия ни хоризонт. Защото точно такова е присъствието на Красимира Стоянова – дори в една песен, дори в три – както бе в случая, – вседишащо, всеобхващащо, хипнотично! Пределно скромното ѝ излизане на подиума, като „на равна нога“ с достойно представилите се възпитаници, при прозвучаването на божествения ѝ глас накара присъстващите в Малката базилика да се почувстват озарени от светлината, към която всички цял живот се стремим. Въздействието на този глас дори не е в неговата темброва характеристика, широта и дълбинност, а в третирането му като съвършен инструмент – не случайно наричат певицата „Сопраното Страдивариус“, – който се подчинява безотказно на интелигентната мисъл и искрено чувство, сътворяващи една естетика от най-висш порядък, сякаш не от „мира сего“.

Светлин Русев и Евгени Божанов

Десетият юбилеен МФ „Дни на музиката в Балабановата къща“ постави точката си със сонатния рецитал на двама световни български артисти, чието дуо вече се възприема като „даденост“, но за създаването на което има заслуга именно Фестивалът. „Звездната среща“ на Евгени Божанов и Светлин Русев, инициирана и осъществена от „Дните“ през 2016, действително се превърна в звездно събитие с дълготрайно лъчение. И тогава, и сега си задавахме въпроса как е възможно такова красиво свирене, такова себеотдаване на музиката, с цялата инструментална перфектност и звуково великолепие, присъщи и на двамата магьосници, които се палеха един от друг, влизайки в благородно, рицарско състезание, способни на още и още чудеса, сътворявани пред очите ни. Партньорството им – видяно като духовно съмишленичество, но и оставящо достатъчни валенции за себеизява (ще престанем ли да се дивим на онзи таен вълшебен език, на който Божанов си говори с клавиатурата?!), в случая извиси ролята на пианото, първенстваща и по замисъл, в сонатите на Моцарт (KV 454 си бемол мажор), Бетовен (оп. 12 №3), Владигеров (оп. 1 № 1).

[1] Заемка от книгата на Марин Големинов със същото заглавие