Начало Идеи Гледна точка Едно ферари с цвят червен
Гледна точка

Едно ферари с цвят червен

7972

Днес не ми остава нищо друго, освен пак да публикувам тук разказа си „Едно ферари с цвят червен”, отпечатан в „Портал Култура” преди 6 години, повтарям, преди 6 години, а после включен и в книгата ми „Гризли”. В светлината на току-що отминалите избори този разказ, струва ми се, едва сега разкрива истинския си обем, като трябва да призная, че в случая моето удивление е най-голямо.
Д.Е.

Уличката, на която се намира тази къща, е очукана, поройна, със зяпнали камъни. В горния ѝ край е имало чешма, която сега мълчи. В долния ѝ край, на кривото, изровено площадче също има чешма – виж, тя не е замлъквала никога, все каканиже. Някоя баба ще приседне от време на време на каменния перваз, до чучура, да си почине. Ходила е до магазина, купила си е хляб и мляко и сега трябва да се изкатери по стръмната уличка. Но преди това ще приседне на коритото на чешмата да си почине. Ще остави торбата на земята до себе си, ще се подпре с две ръце на кривата тояжка, а кръглото ѝ лице, очертано от черната забрадка, ще прилича на циферблат на часовник – който мери някакво друго, свое време.

Семейството, което живее в къщата, са единствените млади хора наоколо, в тази махала.

Бабите викат мъжа нещо да им помогне, да завинти крушка, да подпре изметналия се плет, да окастри сливата и ябълката, да оправи чешмата, че капе. Дават му яйца, какво друго. Питат как е синчето, ми сега завърши първи клас, бива, научи се да чете, само да не го затворят училището, че какво ще правим, дано, кръстят се бабите, а за майката не питат, че там е една работа, мани, мани.

Виждали са я долу чак на ханчето, разправят бабите помежду си, ама както говорят старите жени, когато казват нещо мръсно – закриват малко с ръка устата и си извръщат лицето настрани, там са я виждали, да се качва в едни коли, а понякога, знайш ли, даже и в къщи ги води, като няма къде. А този нейният? Какво да прави, къде ще ходи, нали трябва да се яде. Той нали работеше в цеха в съседното село, ама цеха го затвориха ехей откога и сега какво, да седне буби ли да отглежда.

Майката хич не се показва на двора през деня. Седи си вътре и гледа телевизия. Бащата, като няма какво друго, се занимава с гълъбите си, той пък е развъдил едни гълъби на покрива, гащати, преметачи, не знам какви още, та са му осрали сичко. А малкият излезе на двора, клекне и си играе с едни колички – състезава ги, бута ги, обръща ги, бръмчи, не млъква.

Добре, че бащата не пие много, само по некоя бирица, че инак, мани, мани, пази Боже.

В неделята бабите ще отидат до черквата, то кога идва попчето, кога не идва, ама ей тъй, да запалят свещички. После и до гробищата може да отидат, да отнесат здравец на гробчетата на дядовците си. Пък там върло, у-у-у, душата ти излиза. И докато се приберат, то неделята презполовила.

Абе, живот. Ама ще го бутаме некакво. 

Оловното небе се е прокъсало и се вижда залезът. Едни златни лъчи, на снопове, като през фуния, падат към селото, гълъбите кръжат в лъчите и се прибират на покрива на онази къща, от двора ѝ се чува бръмчене, свирят спирачките на количките, но най-бързо от всички колички е едно червено ферари, не можеш да го стигнеш.

Преди изборите идваха в селото някакви с един микробус и раздадоха на всички селяни фланелки с лика на лидера. А фланелките хубави, широки, от памук, качествени. И сега бабите си ги обличат отгоре върху жилетките в неделен ден, малко да се попременят. И така ходят и на черква, и до гробищата.

И мъжът от онази къща си е взел такава фланелка, и все е с нея. Гълъбите малко са я оакали, ама на мъжа не му пука. И на момченцето е взел една, голяма му е, стига му до коленете, ама и то все с нея. Като клекне, лицето на лидера се нагърчи и стане тъжно, като се изправи, лицето на лидера грейне. Сякаш и лидерът се вълнува дали ферарито ще изпревари другите колички, и когато ги изпревари, и момченцето скокне да разгледа победата от всички страни, и лидерът се отпуска и грейва като готвач, на когото са харесали ястията.

Видях това ферари в една бензиностанция, в красива опаковка. Знаех, че момченцето се радва на колички, и му го взех.

Наистина се зарадва много, и ферарито започна да побеждава наред. Сигурно скоро ще се счупи по разкривените плочи на алеята, ама карай.

Само дето момченцето не може да казва още „р”. И на ферарито вика „фелали”.

Дано да не затворят училището, че догодина да го научат да казва „р”.

Макар че, като погледнеш, има думи, при които май е по-добре изобщо да не можеш да казваш „р”.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора