0
3158

Едно „френско око“ към Балканите

Пътеписът като политически документ

Всяко време пренаписва историята посвоему. Сякаш напредваме в настоящето с два прожектора в ръце – единият, насочен към смътното минало, другият – опитващ се да хвърли светлинка върху неясното бъдеще. Има епохи, изцяло устремени към бъдещето (като XIX век, минал под знака на „научния прогрес“, или ХХ век, подвластен на утопиите за „светлото бъдеще“). Има и епохи като времето, в което живеем, втренчени в миналото. Изборът между легенда и утопия е трудна, често непосилна задача.

Днес миналото е „печеливш жанр“ в киното и литературата, да не говорим за гибелното му „очарование“ над политиката (войната на Путин в Украйна също е „битка за миналото“). Когато настоящето разочарова, миналото в още по-голяма степен започва да очарова. Вече виждаме бъдещето само през миналото. И по никакъв друг начин. Заживяваме с миналото; сражаваме се и спорим за него. Така историята заема мястото, което в предишни векове е било отредено на философията: тя постоянно ни принуждава да сменяме гледната си точка към времето и пространството, с което вкарва света ни в различни орбити и го преструктурира в нови политически констелации.

„Миналото“ престава да бъде само онова, което е било; то приижда, подобно на бурен поток, в който самите ние биваме въвлечени, преливащ от „събития“ и „факти“ от различни времеви пластове.

Историята вече не е само „история на победителите“, както е било някога. Дали сега тя по-скоро клони към „история на победените“? Или към някаква опосредена история на „народите без история“, в актуална политика, за която е далеч по-лесно да начене от нулата?

***

Българо-македонският спор и последвалото „френско предложение“ „ре-историзираха“ по неочакван начин политиките на обединена Европа. Дълго време в европейските столици, а и в Комисията в Брюксел, пъдеха като досадна муха възможността да проиграят наново „македонския въпрос“ (част от още по-главоболния „Източен въпрос“, за който в техните дипломатически канцеларии са струпани камари от книжнина). Покрай това – както навремето покрай конфликтите в бивша Югославия – се преиздадоха и множество книги. Една от тях наскоро попадна в ръцете ми – невероятно интересен френски пътепис за Балканите и то, забележете, през перспективата на „младата държава Албания: каквато е била – каквато е“ (Gabriel Louis-Jaray, Au jeune royaume d’Albanie, Paris, Hachette, 1914). Първото издание на книгата вижда бял свят на прага на Първата световна война. Неговият автор – знаменитият пътешественик и географ Габриел Луи-Жаре (1880–1964) – пише поредица от пътеписи за Балканите, които му носят отличия и световна слава, преведени са на основните европейски езици. Не може да се отрече проницателността му: той съзира балканската „конфликтна точка“ именно в Косово и вече оттам анализира „албанския фактор“ и съдбата на Македония, обхождайки Сърбия и България.  

Луи-Жаре иска да е „френското око“ към „източния проблем“. Навремето успява. Балканските му пътеписи внимателно се четат и анализират в европейските дипломации. Ето защо ми се струва любопитно (с днешна дата) – и на бързи обороти – да извършим заедно с него пътуването, което той осъществява през 1909–1910 г. из албанските и македонски земи, заснемайки и описвайки всичко в бележниците си: демография, ресурси, етнографски граници и очертаващи се политически сблъсъци в навечерието на първия голям световен конфликт. Всичко това нарежда проучванията на Луи-Жаре до тези на Васил Кънчов, Павел Милюков или Хенри Ноел Брейлсфърд. С тази разлика, че маркерът на неговото изследване е най-вече Албания, което пък откроява „македонския въпрос“ по още по-любопитен начин.

***

Как изглежда балканският „барутен погреб“ тъкмо от тази гледна точка – на „неизвестното“ в уравнението?

Всеки се пита: друго нещо ли са албанците освен исторически и почти археологически спомен? Тези хора, които познаваме само чрез турското завоевание, все още ли съществуват? Формират ли нация? Кои са границите на тази държава, която е само на няколко часа път от Венеция, а малцина са я посещавали? Тук ли е ключът към Балканите и на източния въпрос, предвид и на демографията?

Затова Луи-Жаре, след като е обходил Косово и Босна, се отправя и към другата „непозната Албания“, за да стигне после до Охрид, Монастир (Битоля) и Скопие. Навсякъде, отбелязва той, си личат следите от вековната турска администрация; усещат се и чужди влияния – австрийски и гръцки. Впечатляват го горите, зелените гори, насадени по неговите думи от „венецианците върху римските руини“.

Скоро той започва да се ориентира и в миражите на Балканския ориент:

В множество градове в Ориента небето и морето, златистата светлина, отблясъка от бели петна, който къщите задават, откъсвайки се от пояса от зеленината, наситените цветове, които вибрират в прозирния въздух, са в основата на красотата, те придават на града бленуван облик; но щом пътникът слезе, уви, вижда тази неземна хубост накърнена, като разбира, че миражът пред очите му е бил от играта на светлината.

Дурас. Град, където всички монети са в обръщение, от античността до настоящето. Зелената Тирана в юлския и августовския зной, когато климатът е почти тропически. Бейовете и местните богаташи от векове са се оттегляли там заради прекрасната зеленина и тучните „чифлици“. Изобилие от плодове и царевичен хляб. Огромен брой младежи и деца. Албанците, които като вълна се разселват из Югозапада на Балканите.

Френският пътешественик не разбира езика, но чрез преводачи се среща и разговаря с местните първенци, ориентира се в ситуацията. Вълнуват го границата и границите. Докъде са албанците и откъде нататък са „другите“. Така, въпреки внезапното застудяване и проливните дъждове, намира пътя за Охрид. И стига до следните изводи:

Охридското езеро ограничава на изток територията, обитавана преимуществено от албанците и може да се каже, че тя формира естествената граница на автономна Албания. Всеки, който е минал от Дурас към Охридското езеро, е пресякъл тази централна Албания. В центъра ѝ съществува истинска феодална аристокрация, в която няма нищо тиранично, тя управлява албанците земеделци. В Епир мюсюлманското господство има същия характер: мюсюлманинът, който е най-често албанец, е такъв и по бреговете на Вардара. Често той е едър собственик, а православният народ работи на изполица.

Следват цели страници с описания на албанците и техните обичаи:

Обикновените албанци са много гостоприемни и не се различават от френския селянин. Практикуват гостоприемството със сърдечност, която обаче отдавна не се среща на Запад; донесат ви няколко килимчета, за да подремнете в десния ъгъл на дома им, правят ви кафе, което поднасят със студена вода – стриктно се спазват антиалкохолните мерки на мюсюлманския закон. Към това се прибавят подноси с подлютени яйца, пилаф, чудесен царевичен хляб от техните земи; грозде – по-рядко круши или праскови. Кафето, царевицата и оризът са най-често употребяваните продукти; козите дават мляко, което се подкиселява и от него се прави бялото сирене, което чрез българите се е превърнало в храна на целите Балкани. Биволите се използват само като впрегатен добитък, овенът се коли при изключителни случаи, на празници

И тук стигаме до ключовото според неговия пътепис стълкновение – между „албанци“ и „българи“:

Балканските войни имаха парадоксалния резултат да наложат сръбския суверенитет над райони, заети от албанци и българи; и ако тези две спорещи сили бяха свалени на тепиха от съдия, разпределящ правото на победа, няма ли да се озоват утре заедно тъкмо поради общото поражение? Албанците проникват в Скопие и Монастир (Битоля), дори в района на Солун. Българското население се съпротивлява на албанското нашествие по-скоро в градовете, отколкото в селата… Албанецът колонизатор е планинец, идващ от центъра на Албания; сега българите се оказват изолирани сред албански села. Пресичаме река Дрин. От другата страна има крайпътен хан с изпочупени стъкла от честите бури, сполитащи този район. Температурите рязко падат в първите дни на септември, тъй че измокрени до кости, търсим къде да се подсушим; ханджията ни настанява в стая без огнище, донася обаче мангал, който разпалва с дървени въглища; наш избор е дали да се задушим, или да отворим широко пророците, откъдето се леят потоци вода.

Местната кухня е малко препоръчителна за деликатни стомаси: риба от езерото, пържена в олио, яйца, обилно поръсени с черен пипер и олио; ракията е питието в страната; плодовете обаче се превъзходни и вкусни.

Съдържателят е българин; разпитвам го и той напълно се съгласява с разказаното ми от другите албанци: градът се дели между две населения: и едните, и другите от бедни по-бедни, а селата около Охрид са само албански. Арнаутите са проникнали чак до манастира на св. Наум.

Луи-Жаре обхожда и „дивото Охридско езеро“ със скосените му планини и скалисти зъбери, където православните християните често са търсели закрила. Стига и до Струга, „където българското население е многобройно и не един македонски славянин води произхода си от този град“.

Интересно е как в бележките си прокарва етнографските граници според вида на засетите земеделски култури.

Още с приближаването към регионите, където живее българският селянин, забелязвам промяната в културите. Полетата с царевица се сменят с поля, засети с жито; без съмнение царевицата не изчезва – от Дурас до Охрид. Но сред житните полета изниква и първото българско село.

Така стига до Ресен, град, който истински го впечатлява.

Това е град, подобен на Струга, обитаван от население от славяни, турци и малко албанци; мнозина български македонци, особено сред най-активните в Македония, са родени в този град; ще цитирам само министър Андрей Ляпчев, с когото се запознах няколко седмици преди пътуването си в София; то е родно място и на младотурския „герой на свободата“ Ниази бей, когото мюсюлманите в Ресен са въздигнали в култ. Наскоро тук са отворили училище и всички все още празнуваха, когато минахме през града; знамена и триумфални арки, напомнящи за честването. Пазарът е претъпкан с народ; великолепни плодове, огромни пъпеши са струпани на купчини пред купувача, който може да ги придобие на ниска цена. Множество каруци са спрели пред магазините, едни отиват в Охрид други към Монастир (Битоля). Оживено средище; мнозина пътници остават тук с часове, за да обядват в Ресен.

Оттам се отправя за Битоля, а после свърва към Крушево, важна точка в неговото пътуване. Тук за първи път той прави дисекция на „българските противоречия“:

Крушево има 1200 къщи – три четвърти турски, една четвърт български. Има и власи. Българите са положили огромни усилия за пропаганда и организация: в Крушево има едно турско училище, но две начални български училища и три гимназиални класа с десетина преподаватели. Градчето е и седалище на екзархийския митрополит, след като българският епископ е установил тук резиденцията си; вижда се, че митрополията е център на съпротива и борба.

Не е преувеличено да се твърди, че българският православен клир, зависим от екзархията в Цариград, е и си остава „войнството“, от което идва националното вдъхновение на София. Турското правителство не разрешаваше да нарасне броя на тези епископи, въпреки исканията на българите; днес почти всички от тях са под сръбска власт. Какво ще стане тогава с Българската църква? Това е един от най-тежките и деликатни въпроси, които бихме могли да си зададем.

Но не е единственият. Тук начева и все по-ясно се усеща в описанието му разделението между „македонци“ и „българи“:

В смесените райони, населени от българи, албанци и турци, както и в останалите части на Македония, които аз посетих – от Битоля до Солун и от Солун до Скопие – навсякъде могат да се проследят балкански войни между македонците, наричащи себе си българи, и останалите; две тенденции: едните мислят за свързване с България, други за автономна Македония. Българската социалистическа партия и Демократичната партия на Сандански са благосклонни към идеята за автономия; хора като г-н Андрей Томов, секретар на българската секция на социалистическата федерация в Солун, ми заявиха открито следното в работническия клуб в града: „Всички ние, социалисти и синдикалисти със социалистическа тенденция, сме привърженици на автономията, противопоставяме се на скъсването с Турция и на национализма; българските работници все повече и повече поемат по този път…“ Сандански и депутатът от Солун г-н Влахов, продължители на българската организация на Гоце Делчев след въстанието от 1903 г., възприемат като завет тези думи: Македония на македонците.  Поддържани от турците и облягащи се на социалистите, тази група постепенно набира сила; мразени от българите от другата партия, те бяха третирани пред мен от г-н Шопов, българския консул в Солун, като младотурски продажници, престъпници от всякакъв вид, които си отмъщават на България, защото вече нямат правото да влизат в нея.

Луи-Жаре е склонен да допусне, че в тенденция сърбите ще са склонни по-скоро да подкрепят албанците, както и „втората българска група“ (автономистите). А че възелът на „македонския въпрос“ е оплетен и рисков, спор няма. Едно по-силно дръпване може да доведе до „взрив“.

Френският пътешественик педантично описва не само етническите, но и идейните деления: социалистическите групи са най-силни в района на Солун и Скопие. Там той съзира и засилването на „автономизма“. Докато в Монастир (Битоля) и Охрид връх вземат привържениците на България. Те включват „цялата буржоазия“: адвокати, лекари, предприемачи, публицисти, студенти, православния клир. Среди, некриещи симпатиите си към България, които са обърнали очи към София с мисълта за обединение.

Изводът му: „Какво пробуждане и какво отчаяние! Такава е цената на грешките на правителствата, както и на изискванията на Великите сили“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022).
Предишна статияКейп Код
Следваща статияИмето на езика