0
1594

Едуард Олби

марков09

Есето на Георги Марков за Едуард Олби е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век. Публикува се за първи път.

Не беше много отдавна. Сигурно мнозина софийски любители на театъра си спомнят огромните усилия, които трябваше да положат, за да намерят билет за югославския театър, който представяше в София една странна пиеса – „Кой се страхува от Вирджиния Улф?”, от един странен, млад автор – Едуард Олби. Представлението имаше поразителен ефект, като че в един полузаспал свят от кукли и манекени внезапно се бе появила движеща се човешка плът. Сравненията са излишни, защото са прекалено очевидни и отчайващо тежки. Но може би тъкмо на югославските артисти ние дължим инициативата, която по-късно бе проявена от страна на артистката Иванка Димитрова, за да прокара и наложи през задните врата пиесата на Олби, която бе поставена върху сцената на мъничкия „Театър 199” на улица „Раковски”. Очевидно мотивировката за този огромен идеологически компромис беше, че тази пиеса отразява живота на „гнилото” буржоазно общество в съвременна Америка. Така или иначе, докато публиката се тълпеше в театърчето и купуваше билетите с месеци напред, българската театрална критика, както винаги застанала по средата между неграмотността и благоразумието си, се направи, че не забелязва съществуването на Едуард Олби и пиесата му. Докато Артър Милър и Тенеси Уилямс все пак бяха получили визи за някои театрални сцени поради куриозни диалектически причини, Едуард Олби стоеше настрана, понеже марксическата критика не знаеше какъв етикет да му сложи.

В тесните писателски кръгове името му беше известно малко по-рано. Бяха годините, когато способни момчета, знаещи добре чужди езици, превеждаха модерни автори и пиеси, размножаваха ги и ги продаваха на интересуващите се, разбира се, по приятелски път. Така получих първата пиеса на Олби „Случка в зоопарка”, написана през 1958 г. Помня, че бях смаян от великолепния диалог между клошара Джери и буржоазния конформист Питър, който въпреки сантименталното развитие на сюжета ми донесе усещането за два взаимно изключващи се свята. Тъкмо здравият, американски реализъм на Олби рязко го отдели в съзнанието ми от многото модерни и интересни драматурзи в днешния свят. Би трябвало много да се съжалява, че широката българска публика по неразбираеми съображения не успя да види великолепния филм по пиесата на Олби „Кой се страхува от Вирджиния Улф?” с изключителната актьорска игра на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън. За мен „Кой се страхува от Вирджиния Улф?” си остава една от големите пиеси на нашето време, която ще стои на театралната лавица заедно с „В очакване на Годо” на Самюъл Бекет, „Носорозите” на Йонеско, „Балконът” на Жан Жьоне, с най-хубавото от Дюренмат, Мрожек, Фриш, Маргьорит Дюрас, Пинтър…

Боите ли се от Вирджиния Улф? Или се боите от нищото, което не знаете как да наречете? Или се боите от самите вас? И въобще боите ли се?

Една пиеса, която не се занимава с измисления живот на измислени обществени карикатури, а се опитва да хвърли светлина върху най-съществените въпроси на човешкия живот: Как хората могат да живеят заедно? Какво значи да живееш заедно? Какво значи да се обичат едни други? Какво е взаимната любов? От какво се страхувате?

Сюжетната повърхност на пиесата не е кой знае какво. Банални семейни сблъсквания между неуспелия в кариерата си учен Джордж и амбициозната му жена Марта, плюс присъствието на една млада двойка, която те забавляват. Но зад това върви като могъщо подземно течение темата за жестоката усамотеност, която съпровожда всяко човешко същество, за невъзможността да получиш реална общност, да се слееш или да се идентифицираш с другиго. Усамотеност, която никой от нас не иска да признае и срещу която се борим докрай. И за да преодолеят бездната помежду си, Джордж и Марта измислят един син. Син, който трябва да ги свързва, да намалява разстоянията между тях, да прави отношенията им по-меки и може би да бъде свидетел на тяхното съществуване. Този въображаем син те отглеждат като реален, грижат се за него, треперят за него, обичат го… Докато след една страшна нощ, в тръпнещия хлад на утрото, те решават да унищожат плода на своята фантазия. Така бариерата към онова, от което те се страхуват, пада. Пазителят от страха – синът, изчезва, за да ни остане чувството за зъзнеща голота.

Нарочно припомних пиесата, която постави своя автор в първата редица на световната драматургия. Според мен един човек може да напише само една подобна пиеса през целия си живот. Тя не е продукт нито на професионално майсторство, нито на творческо влияние, нито на идейно преосмисляне. Това е експлозия, предизвикана от реакцията на собствената чувствителност, и усещане на света спрямо поведението на този свят, творчески акт, равен на самоубийство или убийство.

Известни западни критици, чиято работа е почти като тая на източните им колеги – да класифицират всичко въз основа на някакви външни белези и да го поставят в определени чекмеджета – твърдят, че театърът на абсурда на Запад бил възникнал като израз на разочарованието след Втората световна война, което според мене е напълно произволно обяснение и почти незащитено с никакъв анализ на съответните творби. Та тези критици срещат затруднение в определянето на Олби като абсурдист, защото както е известно следвоенната американска действителност беше много далече от разочарованието. Други пък търсят изворите на вдъхновение у младия драматург в сенките на Аугуст Стриндберг и Юджийн О’Нийл, без да се досещат, че той е като че по-близък до Чехов, при изявата на самородност на таланта му.

Но кой е всъщност Едуард Олби? Подхвърлено дете, родено през март 1928 година в Ню Йорк, осиновено от собствениците на една водевилна къща, дамгосано от жестока болест, която ще доведе до пълната му стерилност. Неговите литературни интереси се проявяват твърде рано, на 18-годишна възраст той вече е написал два „ужасни“ според него романи. Като ученик и студент той не може да се задържи задълго в някое учебно заведение заради отвращението си да посещава уроци или лекции. Последното тъжно звено на неговото образование е Колумбийският университет, където го заставят да напусне поради нередовност. Следващите десет години от живота си той прекарва „в писане и говорене“.

Ако можем за момент да отъждествим младия Олби с Джери от „Случка в зоопарка“ ще чуем следната изповед:

„Аз обичах кучето и аз исках то да ме обича, аз опитвах да обичам и опитвах да убивам, но и в двата случая безуспешно. И точно защото не можете да общувате с хората, вие трябва да започнете отнякъде, от животните. Не разбирате ли? Човек трябва да общува с нещо!“

Ето вече дълбоките корени на бездетната обречена двойка от „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, на импозантния мъж в „Случка в зоопарка“, на бездетната, много пъти женена и развеждана дъщеря във „Всичко е свършено“, на още една бездетна двойка в „Американската мечта“.

И може би точно кръвта на собствения живот дава онази могъща реалистична основа и достоверност на всичко, за което Олби ни говори.

„Аз съм болна от несъответствието между нещата, каквито са, и такива, каквито би трябвало да бъдат… Аз съм уморена… аз съм уморена от истината и от това да лъжа заради истината!“ Това е сестрата от „Смъртта на Беси Смит“, пиеса, която Олби пише през 1959 година.

И така, собствената драма на един човек се превръща в творчеството на един драматург. Оттук нататък всичко като че е предопределено – темите, интересите, героите, сферите, въпросите, отговорите. Борбата със страха, може би с ужаса от съзнанието за собственото съществуване, „да бъдеш първият и последният от рода си“, лудият порив да се преодолее бездната и да се измисли сина, заветния, свещения, спасителния син.

Всички последвали пиеси на Едуард Олби, колкото и различни да са по форма и сюжет, носят почти всички познати елементи от „Кой се страхува от Вирджиния Улф“.

С „Малката Алиса“ Олби се опитва да намери нова почва за диренето на истината в един непрестанно променящ се свят. Написана през 1964 година, пиесата предизвиква бурни реакции в света на критиците и се смята за една от най-оспорваните пиеси в последните години. Главният герой на пиесата Жулиан, който се е посветил на духовен живот, е принуден от църквата да се откаже от него и да се ожени за една милионерка, която заради това прави огромно дарение на църквата. Веднага след брака милионерката и слугите ѝ напускат съпруга и го оставят да умре от самотна смърт. Но онова, което е характерно като формален прийом в тази пиеса, е огромният замък, в който се развива действието и който е разделен на отделни стаи, където мънички фигури повтарят действията на истинските герои като задължителна имитация, която микрокосмосът прави на всичко станало в макрокосмоса. Загатва се съществуването и на още по-малки огледални светове. Всичко ни дава усещане за тайнственост и неразгадаема сложност на живота във вселената. Един опит дребните човешки действия да се проектират космически.

През 1966 година Олби написва „Деликатно равновесие“. Това е пиеса за семейство Тобиас, богати рентиери, които са успели да се изолират от света и макар и цивилизовани, са напълно безчувствени. Съпругата Агнес смята, че в къщата им е установено равновесие, което само трябва да се продължава. Нейната сестра Клер е алкохолича, а дъщеря ѝ Джулия е напуснала четвъртия си съпруг и живее в някакво инфантилно и истерично уединение. Но отношенията между всички са успокоени от парите, пиенето, взаимното уважение и навикът на съвместното съществуване.

Ала равновесието внезапно бива нарушено от пристигането на съседното семейство Хари и Една, които са най-добрите приятели на семейство Тобиас от 40 години. Те разказват, че както си седели у дома, внезапно изпитали някакъв страхотен, безименен ужас и дошли при своите съседи с молба да останат в тяхната къща и да получат тяхната помощ. Реакцията на домакините изкарва на повърхността цялата мътилка от бивши отношения, които са спотаени зад „деликатното равновесие“. След смъртта на техния син, Тобиас напълно се е отчуждил от жена си, но сега тя го заставя да поеме отговорността за това дали да изгонят най-добрите си приятели. Според нея приятелите са внесли чума в дома им. Той трябва да избира между мъртвилото на пълната изолация и опасността от инфекция, която да разстрои равновесието. Тук Олби се опира на любовта между хората и на умирането на тази любов. Тобиас дава да се разбере, че гостите са нежелани. Те напускат, без да могат да споделят страха си, равновесието между мъжът и трите жени в семейство Тобиас остава и продължава.

Като авторска работа „Деликатно равновесие“ носи чертите на най-добра професионалност. Но на мен ми липсва зашеметяващото движение и сила на „Кой се страхува от Вирджиния Улф“.

За да стигнем до двете последни значителни пиеси на Едуард Олби, които през тази година имаха в Европа най-големи успехи. Нека най-напред се спра на „Всичко е свършено“, пиеса, която видях в Лондон, блестящо играна в театър „Олдуич“. Един американски милионер умира в дома си, той е в кома и се чака всеки момент да издъхне. Около него стоят жена му, любовницата му с мъжа си, синът му и дъщеря му. Отношенията между тях са твърде сложни. Майката не може да понася децата си, нито те нея. Те не могат да търпят любовницата, която смятат, че е дошла само за да напомни за завещанието. В процеса на чакането се разбира, че единствената връзка е между съпругата на умиращия и любовницата му, че те са наистина здраво свързани чрез този, когото са обичали. Диалозите между двете жени, които ни разкриват живота на този, който умира, от две страни, преплетени от взаимната им ревност и любов, безспорно подчертават тъгата на Олби по миналото, което според пиесата е чуждо на арогантния реализъм и вулгарност на младите.

Цялата пиеса преминава в чакане на болния да умре. И когато той издъхва, наистина всичко е свършено. Отишло си е нещото, което е движело живота на две жени.

От всички пиеси на Олби мисля, че тази е като че най-разбираемата, най-добре построената и с най-добър диалог. Тя ни разкрива опита на Олби да насели пустинята на самотата с реалното, преоцененото, преусетеното минало.

Другата пиеса, която пожъна огромен успех в Париж, е „Всичко в градината“. Действието пак се развива в семейство на висшата буржоазия, но този път обедняващо. Парите до такава степен не достигат, че хората са принудени да се лишават от много неща. Един ден, докато съпругът го няма, една непозната телефонира на съпругата, като ѝ казва, че знае за техните материални затруднения от приятели и веднага ѝ дава хиляда долара в брой. След това се разкрива, че посетителката е сводница, която предлага на съпругата да проституира през времето, когато мъжът ѝ е на работа. Съпругата е възмутена и иска да вика полицията, но постепенно, съблазнена от парите, тя се съгласява. Цялата работа с проституирането става в градината. Докато съпругът разкрива истината и е безумно отвратен и възмутен, но приема сделката с пълното съзнание за унижението.

Като съпоставям първите пиеси на Едуард Олби с последните, веднага мога да кажа, че като професионална работа те са безспорно по-съвършени, бих казал по-стабилно реалистични, по-близки до зрителя. Което пък, от друга страна, ме кара да съжалявам за чудната екстравагантност на по-раншните му творби и може би за онези нелогични протуберанси на внезапно проникновение и потресающа истинност. Може би затова „Всичко в градината“ и „Всичко е свършено“ ми се струват по-обикновени, макар и майсторски написани пиеси.

Олби е голям драматург и най-възхитителното у него е съсредоточаването му върху мистерията, която огражда нашия реален живот, където краят на една обич и неспособността да се обича повече са далеч по-силни драми на човешкия дух, отколкото обществено-политическите катаклизми.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияЖивееш или гледаш?
Следваща статияМоже ли Турция след преврата да се разбере с Европа?