0
925

Езикът без аргументи – анатомичен орган

Примери от българската социология

Снимка Георги Божилов
Снимка Георги Божилов

Протестите се развиха така, че изглежда като че няма какво повече да се каже. От едната страна, има хора, които казаха максимално ясно какво искат и с какво никога няма да се съгласят. Отгоре на това го казаха и красноречиво. От другата страна, има една не просто некрасноречива, но откровено ненадарена в словесно отношение власт, която се изплаши и избяга от поканата за дебат, отправена от четирима реторически умели и откровено гневни (както и гневно откровени) представители на протестите с огромната сила на това, че никой не ги е излъчвал, но получиха неоспорено признание. Тези протести имат хубавото свойство множество от силно индивидуализирани хора да могат да си подават топката и да се признават взаимно без масоидни симулации. Каквито и да са дефектите на либерализма, ето една негова голяма сила – да създава хора, които вярват на себе си, тоест способни са да дават признание. След като управляващите откровено се изплашиха от поканата и избягаха по кутевски – „какви са тези, да не са ми равни, че те не са избрани, я да дойдат на закрити врати под знаците на властта“, – следва да очакваме, че през есента ще се опитат да се снабдят със свои си, способни на реч адепти. Които и да са те, няма как да избегнат следния проблем: в отсъствието на аргументи, езикът се превръща в чисто анатомичен орган, а единствената му функция е плезенето. Тоест които и да са те, няма да могат кой знае колко да надминат Мая Манолова.

На какво се дължи тази идиотска ситуация, която някои се опитват да изкарат поляризация на обществото, но колкото и автобуси да докарат в София, тя си е поляризация между общество и управление, в която пътниците в автобусите биват третирани от собствените си партийни елити като електорален добитък? Струва ми се, че сегашната българска идиотия се дължи на разпада на всякакви публични колективни тела, освен партиите. Публичните колективни тела – гилдийно-професионални, синдикални и други – са гарант за възможността да се упражнява публичен контрол. Разпадът на тези тела разрушава самата публичност. И, уви, това също е ефект на либерализма. Ще дам пример с родната демоскопия, по-известна на широката публика като социология.

От известно време насам сред демоскопските агенции надделява едно поведение да се държат като PR-отдели на партиите, които пък се държат като компаньонки на корпоративни бизнесструктури. Този стил имаше своята сапунена колизия в шумния махленски скандал между Мирослава Радева (МБМД), която преди предсрочните избори изкара силно преувеличени данни за евентуално електорално представяне на ГЕРБ, и Кольо Колев (Медиана), който пък предвиди равенство между ГЕРБ и БСП. Ясно е, че никоя от двете поредици от данни не беше надеждна. Но скандалът протече на такова отвратително махленско ниво, че надеждността на данните остана последна грижа и изобщо никакъв професионален аргумент за това как са направени изследванията не се чу. Но работата не спря дотук. Последваха – вече през юли – данни на Сова Харис, които никой професионално не излезе да защити. Затова погледнах на сайта на агенцията да видя подробности за периода на изследването и методиката на извадката. Обаче сайтът на агенцията е създаден през 2001 г., а през 2005 г. е умрял. През 2007 г. са качени няколко линка към вестникарски публикации и това му е цялото реанимиране. Агенцията стои в интернет по-зле и от второразредно държавно ведомство, така не се държи субект, който разчита на конкурентния пазар, за да намира клиенти. Агенция Сова Харис по някое старо време се казваше Сова 5. Сега агенция на име Сова 5 и със същия адрес на регистрация като агенция Сова Харис е част от консорциума, спечелил търга за реклама на прословутата цифровизация.

А после, на 1 август, излязоха и данни на Галъп. Имаха сериозни прилики с данните на Сова Харис и бяха оповестени като резултати от „национално представителен експресен телефонен сондаж“. Помислих, че става въпрос са журналистическа фриволност в анонсирането на изследването, обаче не. Така си беше оповестено на сайта на BBSS – национално представителен телефонен сондаж. А такова нещо няма (даже и Кольо Колев май го каза, когато се разправяха с Мирослава Радева). Телефонният сондаж, както и да се направи извадката – със стъпка по указателя или с генератор на случайни числа, може да е представителен само за абонатите на определени телефонни компании, но не и за пълнолетните граждани на една държава. Няма начин това да е национално представително нещо.

А после пък дойде НЦИОМ (Национален център за изследване на общественото мнение). Създаден в края на 1989 г. като структура към парламента, заедно с учредения няколко години по-рано НИИМ (Научно-изследователски институт за младежта), той стана основен донор в създаването на множество частни демоскопски агенции. Донор значи, че от тези структури се отцепваха групи от изследователи, отцепваха се и поддържаните от тези изследователи контакти с поръчители на изследвания и това беше зачатието на демоскопския пазар в България. Отдавна вече явно няма нищо за отцепване, а с този пазар е станал някакъв колапс, защото Михаил Миков пък на 4 август спешно реши да закрива НЦИОМ, че и на прокурор да го даде. Няма как в тази нелепа ситуация на плезеща се власт човек да не си помисли, че на Миков не му харесаха данните от последното им изследване. (Между другото, сайтът на НЦИОМ, макар и не най-добрият на света, дава добра представа какво и как работи Центърът за разлика от сайта на Сова Харис, да речем.) Затова на 19 август спешно излязоха още по-нови данни на Галъп, този път от редовния им „Политически и икономически индекс“, а не слава Богу, от нещо несъществуващо като „национално представителен телефонен сондаж“. Е, тези данни са услужливи към Миков – дотам, че будят професионално недоверие.

Цялата абсурдна поредица руши нещо фундаментално – доверието в изследователската работа, в научността на изследването, било то и електорално. И ако разрушаването, което е доста напреднало, приключи успешно, за това прошка няма. Само че – и ето тук опираме до колективните тела – като няма прошка, кой ще наложи наказанието? Това са агенции на чисто пазарен принцип (и когато останалата част от пазара ражда монополи, няма защо да очакваме, че тъкмо този пазарен сегмент ще остане пощаден). Впрочем, има известна ирония в това социалистът Миков с подкрепата на социалиста Станишев да иска да закрие държавната агенция, защото има много пазарни. Но с българските социалисти-неолиберали вече сме свикнали. „Саморегулиращият се“ пазар на демоскопски изследвания не роди конкуренция за това кой ще направи по-професионално изследване с по-надеждни инструменти и валидни резултати, а е на път да убие професионализма. Колкото и тесногръд да е професионализмът, който иска да го убива, трябва да е в състояние да каже публично в името на какво е тази насилствена смърт. И пак, както няма кой да наложи наказанието, няма кой и да изиска обяснението. Защото няма професионални гилдии със свои регулативи и средства за принуда. Има Българска социологическа асоциация – една съвсем волна асоциация, в която социолозите и социологстващите са свободни както да членуват, така и да не членуват, общо взето без щета и без награда, която дори не е структура на професионално признание, камо ли източник на някакви регулативи. Има и академични социолози. Когато няколко медии (вестниците Преса, Труд, сайтът Offnews) публикуваха данните от несъществуващия в жанрово отношение национално представителен телефонен сондаж, група академични социолози (почти цялата катедра на СУ и други) пратихме писмо до въпросните медии, че така не бива, на което те пък не обърнаха никакво внимание. „Академичен“ очевидно означава беден и безобиден. И така нататък, все скъсани връзки, в чиято празнота изчезва както професионалният авторитет, така и професионалният етос. А без етос и авторитет няма доверие, без доверие няма аргумент, а без аргумент, езикът е просто анатомичен орган.

Милена Якимова е доктор по социология, доцент в катедра „Социология” в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата: „София на простолюдието (20-те години на ХХ в.)”, София, Изток-Запад, 2010 г.