0
4294

Еклисиастът и Христос (II)

3. По-нататък: ние знаем, че всеки човек идва на света като неповторима, уникална личност, като абсолютна „новост“, защото именно като личност него нито го е имало в нещо предишно, нито ще се повтори в нещо последващо. Да, неговото битие му се дава от неговите родители, от неговия род, но личността получаваща тяхното битие е абсолютно нова – за първи и за последен път е.

И ето: тази неповторима личност – с уникално намерили я любови, с фатално завързани вражди, със спонтанно взети от нея решения, е налице само, само за своите съвременници, за своята дъщеря, за моята майка. Аз, нейният син, познавам вече само образа на старата фотография и историите, разказвани от майка ми. Знам, че това е „моят дядо“. Но знам и че моите дъщери трудно ще го различат, когато утре аз си замина и няма да мога да го отчленя за тях от останалите им прадядовци. За тях той ще е изгубил идентичността си, както за мен вече е изгубил живото си присъствие. За децата пък на моите дъщери – в друго време и може би дори в друга страна – той най-вероятно ще бъде напълно забравен, ще бъде вече анонимният им прапрадядо, ще потъне напълно в незнайните предци от техния „род“. Той следователно, неповторимият, много скоро ще стане клонче сред многото в „родовото дърво“, атом от колективната молекула „род“. За да се утаи най-накрая за всички в един от „хората, живели през миналия век“. В това абсолютно неизразително и банално изречение: „хората, живели в ХІХ, в ХVІІІ, в ХVІІ век“ и изравнени с останалите хиляди и милиони, живели в тези векове. А нали, повтарям, всеки от тези е имал в младостта си своята „единствена и незаменима любов“, разделил се е може би трагично с нея, влязъл е в люта вражда с еди-кой си, променила, както си е мислел, целия му живот; сетне е бил „спасен“ от късно появилата се негова съпруга, от която е имал дъщеря, обгрижвала дълго дългите му старини, изпратила го в гроба и (той не е могъл вече да го научи) поради това останала си стара мома… И ето: тези така конкретни, драматични животи първо потъват в „рода“, като едни от вече смътно различимите негови „предци“, за да се обезличат накрай напълно в следващия век като едни от хилядите напълно уеднаквени „хора, живели преди 150-200 г.“ Личностите следователно, които се раждат в този свят – тези уникални и „цветни“ личности – оказва се са поначало осъдени да станат безименни членове на „колективи“ – на колективите на нашите „прадядовци и прабаби“, т. е. да се банализират и да се банализират вече напълно в пределно изравняващото и обезличаващо „хората, живели много отдавна“. Хората, за които за всички е престанало да има каквото и да било значение, че едни от тях са обичали „безумно“ други, трагично са се ненавиждали с еди-кои си, борили са се страстно с трети, разчитали са „от цялата си душа“ на четвърти и т. н. Защото всички, всички те са се събрали кротко в безлично уголемяващото се множество на „живелите отдавна“.

Е, не е ли тази банализация на оригиналното, на личното, постоянно повтарящото се в историята? Не е ли тя – с изключение на малкото т. нар. „исторически личности“ (даже за които, колкото повече време минава, толкова повече се налага имената им да бъдат пояснявани с бележка под линия) тъкмо най-основното съдържание на историята?

Така е, но трябва да се признае, че това е… дълбоко, дълбоко оскърбително. Оскърбително е, че моят дядо, разстрелян от комунистите преди 77 години, заради загубата на когото съпругата му, моята баба – както научавам от намерено в дълбините на стария бюфет нейно пожълтяло писмо до непознат роднина – е обмисляла дори да тури край на живота си, но също и неговите съдии и екзекутори, а и децата и внуците на цялата тази генерация, вече са напълно „примирени“ в „дома“ на „живелите преди близо един век“. В каква баналност се е превърнал целият този драматичен живот отпреди 100 години! Той няма вече образи, в него няма страсти, трагедии, възземания. Той се побира вече в примиряващо-обезличаващото кратко изречение „животът на хората, живели през миналия век“. И ето: в най-последна сметка времевият свят, в който хората се раждат и живеят се разкрива като парадоксален „мемоар“, в който единственото, което е предопределено да се случи с неговите герои накрая е… да бъдат забравени. Защото онова, което е поместено между кориците на всеобхващащия том, озаглавен „Историята“, е толкова утомително дълго, че докато е било четено, буквите от прелистваните страници са се изличавали една по една и когато и последната бъде затворена, на предишните… няма да се е съхранило нищо.

Някаква друга, друга истина…

  1. Добре. Не е ли забележително, че човекът фундаментално не приема тези неотрицаеми „еклисиастовски“ истини, за които припомних по-горе да са и „истината“? Не е ли – както казах в началото – още по-достойно за удивление от тъжното удивление на Еклисиаста това, че човекът отрича тези истини да са… истината? Историята – убеден е той – е не просто въз-произвеждане на човешкия род върху лицето на земята, възпроизвеждане, при което едни човешки екземпляри раждат други човешки екземпляри и умират, следващите раждат трети и умират, третите – четвърти и умират… Собствено, както е и в животинските родове, които впрочем затова именно и нямат „история“. Двойката кучета или котки раждат кучета или котки, те раждат други кучета или котки, но възпроизвеждането на кучешкия или котешкия род – убеден е човекът – не е „история“. Няма история на животинските родове. Те просто пребивават в произвежданите едно след друго поколения. Какво, какво обаче е това отличие на едното от другото, в което е убеден човекът? Кое го създава, в какво то се състои? Защото погледнато от иманентна гледна точка ние съвсем не можем да го видим.

Пак казвам – поколенията на човешкия род са свързани в континуум само от нашия ум. Сами по себе си, те не са свързани. Нито едно от предишните го няма и нито едно от следващите няма да го има. Има го само настоящото, всяко настоящо и… докато е настоящо. Ние не можем да отречем следователно думите на Еклисиаста, че „съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една: както умират едните, тъй умират и другите и едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка… Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст и всичко ще се върне в пръстта (Екл. 3:17-19). И ето въпреки това, ние сме убедени – човешкият род има история. Той не просто бива на земята като животинските, но неговите поколения са именно „генерации“, генериращи нещо – о-същест-вяващи нещо, с-вършващи нещо, което именно в отличие от възпроизвеждането на всеки друг род се нарича „история“. За разлика от всеки животински род – убедени сме ние – човешкият род е „на път“, неговото битие в света е пътуване, устремено към предел, осъществяван от всеки и за всички. „Историята“, убедени сме на незнайно какво основание ние, е реалност, която има не тъкмо край, какъвто биха могли да имат (и неминуемо ще имат) всички други родове, но нещо, което се изразява със старогръцката дума „есхатон“ – о-съществяващ предел, събиращ, с-вършващ, осъществяващ съвършенството на всичко предел.

Откъде, откъде сме убедени, че е така? На какво основание твърдим, че това, това е истината за битието на човешкия род?

  1. Ще отговорят може би (защото този отговор идва на ум лесно), че човешките генерации произвеждат нещо натрупващо се, което се нарича „смисъл“, истина, „красота“, което се нарича „дух“ и което има абсолютно значение, пронизано е от винаги изискващата се „правда“ и винаги отричана „неправда“. Но дали това действително има абсолютно значение, след като наистина, наистина цялата „световна“ култура – с всичкия ѝ постигнат „смисъл“, с цялата ѝ постигната „красота“, с цялата откровена ни в нея „правда“ е достояние постоянно на, както казахме, не повече от три генерации. При това за броени десетилетия, след което за тия генерации – изобщо няма и завинаги няма да има нито някакъв „смисъл“, нито някаква „красота“, нито някаква „правда и неправда“, нито каквото, каквото и да било, принадлежащо към регистъра на „духа“.

Така е. Но нека още веднъж да се удивим, че по самото си понятие „смисълът“ си остава за нас нещо без-условно, „правдата и неправдата“ – абсолютни и нерелативизируеми. Защо е така, щом не можем да отречем посоченото ни от Еклисиаста: след броени десетилетия целият „смисъл“ ще е за нас (а най-накрая и за всички) без-смисъл, „правдата и неправдата“ няма да имат за нас (а най-накрай и за всички) никакво значение, постигнатата „истина“ ще е за нас (а най-накрая и за всички) абсолютно безразлична? Кое – питам – ни позволява да не се съгласяваме с това, да казваме, че то… не е истина? Кое дава (и би могло да дава) безусловността на „правдата“, в която сме убедени? Защото, вижте – казват – макар тогава, преди 77 години моят дядо да бе разстрелян от комунистите, правдата, че това бе престъпление в края на краищата ще тържествува, понеже е „правда“. За кого обаче ще тържествува и как ще тържествува? Та нали и моят дядо и неговите екзекутори отдавна са еднакво и еднакво завинаги мъртви? Те са изравнени – еднакво са пръст и ето, това, това именно въпреки правдата е истината. Не, не е истина – убедени сме ние – защото това е неправда, а именно правдата е истина! Къде е истина обаче тя? Във всеки случай в този свят, както виждаме, не е. Как е истина правдата? Във всеки случай, както виждаме не в изравняващото „възмездие“ и на двете страни в пръстта. И ето: все пак ние настояваме, че „някъде“ и „някак“ е. Защото в противен случай казваме, не би имало смисъл, а смисъл… не може да няма. Смисълът е, безсмислието е отрицание на смисъла. Отрицанието пък винаги е отрицание на нещо предхождащо неговата реалност, отрицание е на нещо.

  1. Най-накрая: на какво основание почива нашата оскърбеност от описаната по-горе банализация и забрава на неповторимите личности? Та и конкретното куче и конкретната котка са неповторими, но това че утре и от утре завинаги няма да ги има, не ни скандализира. Казват: но кучетата и котките са „род“, а човеците са именно личности и е трагично, недопустимо, че дори за една от тях няма да има памет. Защо, питам, всеизравняването на отишлите си човеци е отхвърляно като не-истина, макар да е истина? Защо изчезването на значението на техните лични любови, на техните лични страдания, на техните лични надежди, спомени е за нас онтологически не-естествено, макар да е именно… естественото? Кое тогава е естествено за личностите и защо то да е естествено? Къде е естествено, след като за времевия свят, в който живеят, то не е „естествено“? Какво всъщност е личността, та за нея – убедени сме ние – е онтологично изискуемо да има „вечна памет“?

Епилог: дилемата Христос

След всички тези въпроси не се ли налага да признаем следното: ако нашата убеденост, че за разлика от всеки друг, човешкият род има история, а не безцелно и безизходно въз-произвеждане; ако нашата убеденост, че „смисълът“ и „правдата“ са безусловни въпреки тяхната само временна и мимолетна значимост; ако нашата убеденост, че всяка личност има абсолютна и вечна ценност, въпреки нейното неминуемо потъване в безкрайното време – ако цялата тази, казвам, наша убеденост има основание, то това основание не може да е иманентно; то е… трансцендентно, отвъдно на този свят. Отвъдно на него, казвам, защото за „този свят“ истината, постигната от Еклисиаста, е неотрицаема: „род прехожда и род дохожда“ (Екл. 1:4), всичко ставащо престава, „няма да помнят мъдрия вечно, както и глупавия; след време всичко ще бъде забравено“ (Екл. 2:16), а от перспективата на безкрайната преходност „всичко е суета и гонене на вятър“ (Екл. 1:14). И ето: въпреки че това е така, не това, не това – твърдим ние – е истината. Коя обаче е тя тогава и откъде е, след като реалността в този свят й е противоположна?

Отговор на това всъщност пределно философско питане, ако бъдем честни, ние няма да можем да намерим другаде освен в онова, в което са повярвали и вярват християните. Историята – вярват те – която единствен сред останалите има човешкият род, е реалност защото освен, че е род на човека, човешкият род, по предвечно решение, взето за него отвъд този свят е станал и… род на Бога, слязъл, въплътил се в него от Своята отвъдност и направил с това свои „род“-ители по плът всички живели от началото люде, на които е станал Синът Човеческий. След което е с-„род“-ил със Себе Си и всички, които ще се родят „от вода и дух“ и така именно всички от началото и до края са Негов род. Метафорично казано, макар по природата Си да пребивава извън онзи „том“, прелистването на чиито страници води само до последователната забрава на всички негови герои, Той Сам е влязъл в него, станал е неговият ключов „герой“ и с Него са се оказани свързани всички. И ето – доколкото Той, за разлика от тия „всички“ е Бог вечен, то и човешкият род тук на земята е станал в Него „небесен род“. И няма как да изчезне вече, защото целият е в Него. От суетно „прехождане и дохождане“, при което всичко идващо си отива, битието на човешките генерации се е превърнало в път, у-пътил се към с-вършването, към с-вершението, към съвършенството си – т. е. превърнал се е в история. И да, да, тази история няма основание в нищо „под слънцето“, тя има основание единствено „отгоре“ – отвъд слънцето и затова в този свят е нещо ново, съвсем ново под слънцето.

По-нататък – изповядват християните – именно защото е приет чрез Христа в Бога, Който е Дух, в човешкия род нито смисълът би могъл да потъне в без-смислие, нито правдата и неправдата могат да бъдат само мимолетно значими. Те са за целия [вече Бого-]човешки род и ще се открият веднъж завинаги накрая в т. нар. Страшен съд, който, освен че ще бъде „страшен“ за неправедните, ще разкрие най-накрай и абсолютността на правдата и неправдата и ето – това откровение ще бъде пределно новото под слънцето.

Най-накрай – вярват християните – приел всеки един от членовете на човешкия род като „член“ на Своето безсмъртно Тяло, Христос ни е открил защо всяка човешка личност наистина има вечна актуалност. Защото именно в Тялото Му,  Което е нетленно, всеки един негов „член“, макар и напълно отделен и незаменим с никой друг, е одушевен от един дух и затова винаги живее и всички останали, а всички останали живеят винаги и всеки един. В Тялото именно всеки е запаметен с „вечна памет“.

Да, във всичко това християните вярват. И аз откровено ще призная – вярваното от тях няма никакво основание в „този свят“. Неговото основание е отвъд „този свят“ и затова то и не би могло да бъде доказано никому. В него може или да се повярва, или да не се повярва, а значи всеки е свободен да вярва или да не вярва в него; няма нещо, от което да бъде накаран да избере вярата пред невярата. Неподценим обаче е урокът, преподаден ни от книгата на Еклисиаста, от тази уникална, стряскаща библейска книга. Вижте, казва ни всъщност тя – ако изберете да не повярвате на онова, което следва подир нея, на онова, което единствено би могло да утеши въздишката, прозвучала от билото, от което на Проповедника се е разкрила до дъно гледката на „този свят“ – ако изберете да не повярвате на онази трансцендентна новина, която, след като е била предвъзвестена от пророците, е прогърмяла в Новия Завет, вие нямате и не бихте могли да имате друг избор, освен в края на краищата да се съгласите, че да – всичко под слънцето е „суета и гонене на вятър“. Tertium non datur (Трето не ви е дадено)! Избирайте!

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияДори злодейките плачат
Следваща статияКремълитет