0
736

Екранизация за всеки вкус

„Светлина между два океана“

Еклектиката на филмовите съдържания обикновено е недостатък при съставянето на една фестивална програма, защото е белег за неизяснени критерии. Не и ако става дума за фестивал на екранизациите обаче.

Когато киното „чете“, може да си хареса всякаква литература, да я пренесе на неподозирани места и дори да я интерпретира под неочакван ъгъл. Иначе казано, колкото читатели – толкова филми и за всеки вкус по нещо, това е равносметката от Cinelibri 2017.

Сред фестивалните заглавия имаше различни трансформации на действителни и измислени съдби: холандският роман „Вечерята“ се е превърнал в американски кинопродукт; англо-американската адаптация „Светлина между два океана“ ни пренася в самия край на Австралия; викторианска Англия от „Крадлата“ оживява в „Слугинята“ и окупирана Корея по време на Втората световна война; а „Най-добри неприятелки“ е италианска… неекранизация.

„Вечерята“

Понякога да не си чел романа е по-добър вариант, защото нямаш очаквания, които да останат разочаровани. От друга страна, ако киноверсията ти хареса, винаги можеш да посегнеш към книгата след добрата „реклама“. Същото можеш да направиш и ако резултатът не е добър – литературният първоизточник притежава властта да реабилитира историята. „Вечерята“ например определено има нужда от подобна реабилитация. Филмът на израелския режисьор Орен Муверман с нищо не свидетелства, че в основата му лежи роман, който е заслужил да бъде преведен на 33 езика и издаден в 37 държави. Дори именитият актьорски състав начело с Ричард Гиър не е в състояние да компенсира начина, по който режисьорският подход съсипва сюжета, концентриран (на теория) около важна вечеря между семействата на двама братя, които трябва да решат как да реагират на престъпление, извършено от синовете им. Истеричната логорея, оправдана от факта, че единият брат страда от някакво психиатрично заболяване, приижда на талази и до голяма степен удавя смисъла на интригата, която напразно се опитва да балансира с кинематографични похвати водещи до неединство на време, място и действие. Едва в последната трета, когато въпросният персонаж общо взето млъква, а случващото се престава да се люшка между минало и настояще, „тук“ и „другаде“, причини и последствия, вина и изкупление, и се съсредоточава върху (не)възможността да се осъществи един семеен „разговор“, най-сетне успяваме да достигнем до механизма, който движи фабулата и до някаква идея за внушенията, които са превърнали романа в значимо произведение.

„Светлина между два океана“

Обратно на горния случай „Светлина между два океана“ на режисьора Дерек Сианфранс изглежда по-близък до литературната стилистика, което би могло да натежи, ако не беше екранното присъствие на трите главни действащи лица: Майкъл Фасбендер, Алисия Викандер и фарът на Янус Рок. Историята сама по себе си е любопитна, особено с превръщането на една сурова идилия (за ветеран от войната, усамотил се на края на света като пазач на фар, където е последван от храбра девойка, която му става съпруга) в съспенс-трилър за откраднато дете и страдащи родители. Съчетаването на любовната история с моралните измерения на неистовия копнеж за дете, на фона на безмилостната природа, не се превръща във филмова мелодрама благодарение на чудесните актьори и междужанровото лавиране.

„Слугинята“

Смесване на жанровете се получава и в „Слугинята“, дело на един от европейските  фестивални любимци, корейският режисьор Парк Чан Уук. Свободно вдъхновен от романа „Крадлата“ на Сара Уотърс – за девойка, отгледана от престъпници, която става прислужница на богата наследница, за да се осъществи коварен план за прелъстяване и ограбване, ­филмът е мистерия и крими драма, обилно гарнирана с еротика и фетишизъм по азиатска рецепта. На моменти еротичната вълна изцяло потапя сюжета, което в едно западно кинозаглавие би изглеждало проява на лош вкус, но с режисьорския почерк на Парк Чан Уук се превръща в естетска матрица. Дори след завършването на „Трилогията на отмъщението“ кореецът продължава да се „вълнува“ подчертано от насилието, манипулацията и причиняването на смърт (англоезичният му дебют Stoker (2013) го заявява недвусмислено), а „Слугинята“ не прави изключение в тази посока. Заимствайки една чудесно изплетена интрига, изпъстрена с перверзни игри и неочаквани обрати, тази екранизация се възползва максимално от всички формални похвати на разказване, които могат да предложат азиатската сдържаност, съзерцателност и привързаност към детайлите като цяло, и своеобразният стил на Парк Чан Уук в частност.

Отсъствието на екранизация не е пречка за участие във фестивала, когато става дума за сценарий на член на журито. Благодарение на това изключение, стигаме до най-симпатичния филм в програмата на Cinelibri 2017„Най-добри неприятелки“ на Лука Лучини.

„Най-добри неприятелки“

Италианските комедии винаги крият потенциал за забавно преживяване, но понякога има и бонус – оригинална история. Перипетиите, през които преминават две съпруги (бивша и настояща), получили в наследство от току-що починалия си мъж неговото… извънбрачно дете, ескалират, тъй като дамите са коренно противоположни като темперамент и начин на живот. Двете (в чудесното изпълнение на Маргерита Буй и Клаудия Герини) не могат да се понасят, но трябва да се грижат заедно за момченцето и това предизвиква лавина от смях и невероятни ситуации. Което свидетелства за пореден път, че (скромните) комедии никак не са за подценяване, особено на фона на филми с претенция за киноизкуство.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияРазследването на Мълър и руската намеса
Следваща статияФеноменално