0
1019

Екс орбита

vesoto2

Авторът определя романа си „Екс орбита“ (изд. „Хермес“) като иронична антиутопия, към която ни тласкат съвременната масова култура и политика. Публикуваме откъс от новата книга на Васил Георгиев.

PrintГодината е 2097. Пемпо и Марион се качват на велосипедите си, за да отидат и разберат какво е останало от къщата на прабаба им и прадядо им. В Самоград, в онзи изолиран район, за който не се чува нищо или поне нищо добро. В автономния град Марион изчезва, а Пемпо е отвлечен от трансменталистите – организация, която цели да спаси човечеството, като възсъедини човека с отдавна забравения Разум. „Екс орбита“ е иронична антиутопия, към която ни тласкат съвременната масова култура и политика.

Васил Георгиев е автор на сборниците „Будистки плаж“, „Уличник“ и „Деград“, както и на романа „Апарат“. Носител е на наградите „Български роман на годината“, 2013 на фонд „13 века България“ за „Апарат“, на „Хеликон“ 2011 за сборника с разкази „Деград“ и др. Васил Георгиев работи като адвокат и преподавател по правни науки.

 

Васил Георгиев, „Екс орбита“, изд. „Хермес“, 2016 г.

„Екс орбита

Полицейският участък се намираше от другата страна на площада. Там започваше улица, която водеше към товарната гара, зад която се намираше някогашният завод.

Преди да стане крадец, Пемпо бе кандидатствал за работа в полицията и бе наясно, че помощ оттам трудно ще получи. Полицията съществуваше не толкова да защитава хората, колкото да осигури прехрана на не особено интелигентни и агресивни типове, които, ако не получаваха жалкото материално доволствие, щяха да дебнат обикновения човек зад ъгъла с нож, пищов или бухалка, за да му вземат парите. И все пак имаше риск някой по изключение там да си свърши работата, заради което Пемпо имаше едно наум, та минаваше за внимателен, според някои дори нерешителен крадец.

Пресече нагретия от слънцето площад, за да стигне до триетажната къща, над чийто вход на скромна пластмасова синя табелка с официален черен шрифт пишеше:

Автономна общност Самоград

Полиция.

Лейтенант Абу Бакр тъкмо беше почистил и поправил развалената кондензаторна батерия под покрива и с нeтърпение очакваше топлата вода. След като беше уплътнил следобедната тягост с това безспорно добро, сега седеше доволен на бюрото си и пишеше постановлението за прекратяване на издирването на извършителя, който преди две години беше блъснал с колело някоя си госпожа Януарова, „след което я напсувал, като същевременно говорел с правилен софийски акцент и използвал висок български език“. Абу Бакр се изсмя на последното изречение, взето дословно от жалбата на госпожата. Прочете за последен път съпроводителното писмо, което щеше да изпрати, съдържащо извинителни фрази и напълно измислен отчет за „процесуално-следствените и оперативно- издирвателни полицейски дейности, които въпреки навременното им провеждане съобразно нормите и добрите практики за събиране на доказателства до настоящия момент не доведоха до откриване на нарушителя“.

Точно в този момент в сградата влезе Пемпо и лейтенантът, който се намираше в кабинета, на чиято врата пишеше „Дежурен полицай“, трябваше да го приеме. Пемпо се представи и започна не особено уверено да излага историята на днешния си ден и на изчезването на Марион. Погледът на Абу Бакр – замечтан, примирен с досадата, донякъде тъжен, се носеше някъде в празното пространство над главата на Пемпо и малко зад нея. Пемпо нямаше съмнение, че този уж флегматичен поглед е всъщност взорът на хитър канцеларист, който хладно преценява слабото място в историята, която слуша, и съответно кой ще е въпросът удар, с който да пропука тази история така, че сигналът, без да се бави дълго време на бюрото му, да се озове в кошчето вдясно.

След като изслуша изложението на Пемпо, Абу Бакр все тъй апатично зададе няколко въпроса, имащи за цел да установят и проверят знанията на Пемпо за основните характеристики на ситуацията – отличителни белези на изчезналото лице, в какви отношения е с него, защо са дошли в града, какво са планували да правят, какво са направили, какво са си говорили последно, има ли Марион заболявания, особено такива, изискващи постоянен или незабавен прием на медикаменти. След като Пемпо отговори общо взето непротиворечиво на въпросите, Абу Бакр спря, вдигна вежди, задържа ги около две секунди, след което запали цигара. Отвори широко очи и се втренчи в Пемпо, сякаш го просветли идея.

– На колко години е сестра ти?

– Двайсет и осем – отговори Пемпо.

– Ахаа – възкликна Абу Бакр, сякаш това изясняваше нещата. – Това изяснява нещата.

– Не разбирам.

– Сестра ти е пълнолетна.

– Да, разбира се – кимна Пемпо.

– Щом е пълнолетна, има право на свободно придвижване – отсече Абу Бакр. – Стига, разбира се, да спазва нормите на независимата администрация, пък ако щеш, и на държавата – допълни и погледна строго Пемпо.

– Тоест?

– Щом не се е регистрирала, може да си е тръгнала по своя воля!

– Как по своя воля? Та ние сега дойдохме!

– Това е нейно право. И само тя може да реши дали да ти се обади, или не. А ти можеш да използваш полицията, за да откриеш къде се намира тя против нейната воля. И така да злоупотребяваш с правата, които ти е дал законът. Може ли да е така?

– Не е така – категорично отрече Пемпо.

– Не питам дали е така – сряза го Абу Бакр. – Питам те дали може да е така. Хипотетично един вид. Възможно ли е?

– Ами хипотетично може да е възможно – измънка Пемпо. Не му хареса посоката на разговора. Не само че полицаят се отклони от важния въпрос, ами продължи с някакви неясни подозрения, дето не подсказваха нищо добро.

– Щом хипотетично може, значи, съм длъжен да проверя дали е така, нали? Затова да започнем от разрешителното ти да пребиваваш в града! Дали всичко е наред и така нататък. Не се стягай – продължи лейтенантът. – Запали цигара, ако искаш! Но първо бъди така добър да ми дадеш документите си.

Пемпо мрачно бръкна в джоба си, откъдето извади картата и разрешението за пребиваване. Абу Бакр ги взе внимателно, погледна разрешителното от двете страни и се намръщи. – Охооо – каза, вдигна разрешителното срещу светлината от прозореца. – Охо!

– Нещо проблем ли? – измънка Пемпо.

– Разрешението за пребиваване.

– Какво?

– Има три печата – отговори лейтенантът и му поднесе документа пред лицето: наистина на него имаше поставени три еднакви малки кръгли червени печата. Пемпо кимна потвърдително.

– А трябва да са два! Не може да са три! Истинските разрешения имат по два печата!

– Не е ли по-добре да е с повече печати? – съвсем логично попита Пемпо.

Полицаят не му обърна внимание. Извади някакъв формуляр и го постави пред себе си.

– Гражданино Пемпо Дейстар, според наредбите на Автономна общност Самоград ви арестувам за използване на неистински официален документ. Подпишете тук, че съм ви разяснил правата!

– Но вие не сте ми ги разяснили! – възкликна Пемпо.

– Прощавай, пропуснах. Имаш право на белезници, шест квадрата килия и кенеф два пъти на ден.

Пемпо стисна юмруци, хвана го яд на себе си. Полицаят продължаваше да го гледа строго, но изведнъж избухна в смях.

– Наистина ли се върза! Естествено, че трябва да е с три печата, как иначе с два! Обичайната шегичка с новодошлите, хе-хе!

Пемпо не успя да сдържи жалката си усмивка. Абу Бакр забеляза това и победоносно се облегна назад. Погали с ръка черната си коса.