0
1907

Елегия за софийските кина

С изчезването на киносалоните, които няма как да не помним, защото сме гледали там филми още като деца, си отива и някаква част от живота ни: сякаш избледнява негативът на нашите спомени. Като че ли не сме същите. Няма го онова „пространство на мечтите“, което нито телевизията, нито компютрите са в състояние да запълнят. Полумракът на киното още от зората на ХХ в. се е превърнал в неотменима част от човешките блянове, станал е част от културата. Той ни потапя в друг свят, където заживяваме въображаемо – зрително, а и умозрително – чрез въображението на другите, докато светването на лампите брутално не ни върне в действителността.

Затова старите кина са важна част от паметта на града, от онова, което доста функционално днес се определя като „градска среда“; а истината е, че в тези „места на паметта“ човек има шанса да се върне в детството си. Да извърти лентата на спомена чрез някои от любимите си филми; или да добави нови, вмествайки ги в същата памет. С изчезването или разрушаването на градските кина, които на много места в Европа се наричат „независими“, биваме лишени от това си право; липсата е реална, почти осезаема. Усещам я тези дни не само аз. За нея заговориха мнозина. Виждам как хора от различни поколения спират по трамвайната линия на „Алабин“ с поглед вперен в полуразрушената козирка на кино „Европа палас“ (известно в социалистическото си битие като „Димитър Благоев“). Скоро там ще има голяма бакалия или супермаркет, наречете го както искате. Но няма да е „пространство за мечти“, а място за покупки. Такива места в София има предостатъчно. Старите кина обаче се броят на пръсти. Сещам се само за три: „Одеон“, „Домът на киното“ и кино „Влайкова“. Оцелели ли са други, извън мултиплексите? Едва ли.

А мултиплексите в моловете не са „зали за мечти“, те също са места на потребление, където филмите вървят заедно с пуканките и газираните напитки. Дори екраните са по-различни, обсъждал съм това с кинооператори и режисьори. Някак не са пригодени за авторско кино. И атмосферата е по-различна. Да сте гледали там документално кино? Има изключения, но се броят на пръсти.

Вчера обикалях софийските улици в опит да си спомня колко кина имаше някога в столицата. Изброих на ум над трийсетина, които продължават да живеят в спомените ни. Тръгнах по „Раковски“, сещайки се, че някога и читалище „Славянска беседа“ е било кино. Както и Театърът на Армията, все наричан от баба и дядо кино „Роял“. Ала да не се връщаме чак толкова назад във времето. Стигам площад „Славейков“, днес в разкопки, където някогашното кино „Славейков“, макар и под друга форма, е донякъде съхранено чрез прожекциите в днешния Френски културен институт. Ала на отсрещния тротоар двата салона на кино „Култура“ отдавна ги няма. Особена носталгия ме изпълва при мисълта за първия салон откъм площада, чието подземие е все някаква продавалница. Спомням си, че с едно билетче там гледахме с часове анимационни филми – поредицата на „Уолт Дисни“ за „Мики Маус“, „Ну, погоди“ или „Болек и Лолек“ – от началото до края и от края към началото; лампите светват, угасват и така – колкото издържиш. Случвало ми се е с приятели да откараме половин ден. Днес има анимационни канали по телевизията, но, повярвайте ми, изобщо не е същото. В преустройваното днес „Европа палас“ („Благоев“) почти всяка седмица имаше премиера на български филми. В отсрещната „Москва“, сега някакъв базар, който така и не съм посетил, освен задължителните порции съветско кино, даваха и не малко западни филми. Съседното „Рекс“ (в соца – „Млада гвардия“) днес е книжен център „Гринуич“, а някогашното кино „Витоша“ е приютило книжарницата на „Сиела“.

Признавам, че кината, превърнали се в книжарници, по-малко тревожат спомените ми. Ала не е така с някогашното кино „Цанко Церковски“, всъщност кино „Модерен театър“, едно от най-старите кина на Балканите (отваря врати на 4 януари 1908 г.). Днес тази великолепна неокласическа червена сграда на бул. „Мария Луиза“ се руши пред очите ни. Няма дори паметна плоча, която да отбележи, че тук през 1915 г. е показана първата българска лента – „Българан е галант“ на Васил Гендов. Филмът не е запазен, а ето че и киното – емблематична сграда за София, преустроена от италианеца Карло Вакаро с помощта на българския архитект Димитър Начев, е на път да изчезне. Или просто да се превърне в незнайно какво. Тъжна гледка е този „Дом на мечтите“. Негодуващи граждани са закачили язвителни кино-афиши, отправящи стрели към Министерството на културата, някой е залепил и копие от Закона за опазване на културното наследство. Ала кой да види. Ентусиасти от киносредите продължават да настояват, че изходът е само един: да се промени статутът на тази паметна сграда – от паметник с местно на паметник с национално значение. И тогава има шанс собствениците да я преотстъпят (срещу наем) или продадат (примерно на Столична община), за да се превърне тя отново в автентичен Дом на киното – с два киносалона, музейна експозиция, арт кафенета, пространства за уъркшопи.  
Нали така оцеляват историческите киносалони в Европа. Посетете виенско кино „Адмирал“, където е обичал да гледа филми Артур Шницлер и ще се озовете в атмосферата от 1900 г. – с прекрасните стари киноафиши с автографи на Роми Шнайдер; там можете да поседнете на плюшените столове, да изпиете чаша чай или червено вино в очакване на прожекцията. Същото е с парижките кина в „Латинския квартал“ – можете да пиете кафе в предверието, докато разглеждате безброй книги от историята на киното (понякога с автографи), да гледате любим  филм в присъствието на кинознаменитост. Така бе спасено кино „Абес“, където Абел Ганс през 1928 г. прави премиера на шедьовъра си „Наполеон“. Спомням си в как в началото на нашия век тръгна истинска битка за оцеляването на „независимите кина“ в Париж (извън мултиплексите). Всяка вечер зрителите имаха шанса да гледат някой филм в присъствието на известно име. Бил съм на прожекции заедно с режисьора Бертран Таверние или писателя-нобелист Клод Симон. И независимите парижки кина оцеляха.

Нима е невъзможно това да се случи в София? Нали българската столица бе обявена от ЮНЕСКО за творчески град на киното в периода 2017-2027 г.? И то тъкмо на 13 януари 2015 г., когато се навършиха сто години от прожекцията на „Българан е галант“. Отвоюването на кино „Модерен театър“ ще е важна стъпка в тази насока. Няма да е лесно, но не е невъзможно, ако към усилията на ентусиастите се включи и Столична община. Защо прецедентът с музея на Яворов да не се повтори и спрямо „Модерен театър“? Каузата е важна, значима, наистина си струва столицата да разполага с такова автентично кинопространство. Струва си.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияРъкопис, намерен в Сарагоса
Следваща статияМинало сегашно