Елизабет Финч

Откъс от новия роман на Джулиан Барнс, издаден от „Обсидиан“, преводът е на Надежда Розова

Задачата на настоящето е да коригира разбирането ни за миналото. Тази задача става все по-неотложна, когато миналото не може да бъде коригирано.

Елизабет Финч е вдъхновяваща личност, която преподава „Култура и цивилизация“ във вечерен курс за възрастни. С емпатия и духовитост тя стимулира студентите си да мислят нестандартно и да променят представите си за света. След смъртта ѝ един от тях – Нийл, на когото е завещала своите дневници, си спомня за страстта ѝ към историята, религията и философията. В тези дневници Елизабет размишлява над важни събития и идеите на велики умове от далечното минало, които могат да ни помогнат да проумеем съвремието. Нейният интерес към Юлиан Отстъпник, последния езически император на Рим, въодушевява Нийл да изследва живота му.

Тази книга е повече от роман – тя е своеобразен поклон пред философията, внимателна преценка на историята и покана да анализираме собствените си теории и разбирания.

„Елизабет Финч“, Джулиан Барнс, превод Надежда Розова, издателство „Обсидиан“, 2022 г.

– Преди сто и седем години един велик художник очаква смъртта си – не незабавно, но скоро. Той знае, че краят му наближава, тъй като е в последния стадий на болестта си. Вече е прикован на инвалиден стол. Третичният сифилис има множество наказателни проявления, но на него поне му е спестено най-мъчителното за един художник – слепотата. Пролет е като сегашната. Всяка сутрин му носят огромен букет свежи цветя в кристална ваза. Приятно му е да ги аранжира, когато се чувства по-добре, после ги рисува. Работи бързо по очевидни причини.

Художникът улавя мимолетното, вкопчва се в мига, преди цветята да започнат да вехнат. Откъснем ли ги, ускоряваме смъртта им, но когато ги рисуваме, ги съхраняваме задълго, след като ги изхвърлим. В този момент изкуството се превръща в живот, а истинските цветя са само кратко и вече забравено негово подобие.

Нека поразсъждаваме над онова, за което вероятно е мислел той. Например над онзи стар въпрос, превърнал се в дилема за Моцарт: дали животът е красив, но тъжен, или е тъжен, но красив? Или пък художникът е открил начин да заобиколи въпроса. Например: животът е красив, точка.

От друга страна, бихме могли да заклеймим подобни разсъждения като сантиментални и същевременно претенциозни. Очаквам вашата преценка.

Изведнъж думите ѝ секнаха и въпросите се насочиха към нас. Да, какво мислехме? И не след дълго вече обсъждахме дали изкуството е отражение на живота, дали е реалност в концентриран вид, неин по-висш заместител, или нещо измамно, което няма общо с действителността. Джеф попита каква е обществената и политическата нужда от рисуването на вази с цветя. Много от нас само повториха своите вече формирани мнения или отново цитираха известни мисли („Нищо не се е случило благодарение на поезията“[1] срещу „Творците движим този свят/завинаги, изглежда“[2]); а някои от нас започнаха незабавно да мислят с главите си. Обърнал поглед назад, си давам сметка какво е виждала навремето Елизабет Финч: че в много случаи „самостоятелното мислене“ води не толкова до по-верни и задълбочени идеи, колкото до замяна на едно клише с друго. И все пак процесът беше ценен сам по себе си.

Като момче никога не съм имал любима учителка, такава, която помниш цял живот, защото ти е разкрила вълнуващата страна на математиката, поезията или ботаниката, и може дори е била първата, която ти е въздействала сексуално. Затова бях още по-признателен – въпреки че тази дума е неточна, – че срещнах и опознах ЕФ. Както казваше тя, длъжни сме да отчитаме шансовете в живота си. Не знам колко късмет се полага или би трябвало обичайно да се полага на човек – този въпрос няма отговор и „би трябвало“ в това отношение не съществува, – но знам, че Елизабет Финч беше част от моя късмет.

Години по-късно, докато двамата обядвахме в един ресторант, я попитах за така наречената Моцартова дилема. Какъв е животът: красив, но тъжен или тъжен, но красив? Както седяхме един срещу друг пред чинии с паста от дневното меню, имах усещането, че се допитвам до оракул.
– Животът е едновременно необходим и неизбежен – отговори тя.
Според мен искаше да ми каже, че прочутата дилема не е нищо повече от измамна илюзия. Или пък не?
Не познавам друг човек, по-малко склонен към самосъжаление. Елизабет Финч вероятно би оценила самосъжалението като вулгарно – определение, което използваше само в морален, никога в социален смисъл. А що се отнася до самата нея, липсата на самосъжаление беше част от стоицизма, с който тя подхождаше към живота. Беше преживяла – тук само донякъде стъпвам на предположения – любовно разочарование, самота, предателство от страна на приятели, дори публично порицание (ще стигнем и дотам), но ги посрещаше с хладно безразличие. Може би долавяте в описанието ми намек за маска или дори за стратегия, но нейният стоицизъм стигаше до същината ѝ. За ЕФ съществуваше единствено присъщият на мисълта и на темперамента подход към живота. Тя понасяше болката непреклонно и никога не молеше за помощ – имам предвид морална помощ. Веднъж ни цитира като за диктовка думи, които намирам записани в един от студентските си бележници: Има такива неща, които зависят от нас, и такива, които не зависят. От нас зависят мненията ни, влеченията, желанията, антипатиите – с една дума, нашите собствени дела. Не зависят тялото, собствеността, мнението на другите, постовете, с една дума – всичко, което не е наше дело. Нещата, които зависят от нас, са по природа свободни, невъзпрепятствани, без пречки. Онези пък, които не зависят от нас, са слаби, робски, препятствани, чужди. Та запомни, значи, че ако сметнеш робското по природа за свободно, а чуждото за свое, ще се изправиш пред пречки, ще си навлечеш скръб и смут, ще отправиш укор към боговете и хората; но приемеш ли за свое само онова, което е твое собствено, а за чуждо онова, което си е чуждо, никой вече не ще може да те принуждава, никой не ще може да ти попречи, никого не ще упрекнеш или обвиниш, не ще извършиш нищо против волята си, никой не ще ти навреди, не ще имаш врагове и няма да те сполети беда![3]

Допускам, че когато за пръв път е чела Епиктет, за нея тези истини са били очевидност, а не откровение.

Когато казвам на хората, че тя е най-зрелият човек, може би имам предвид, че зад всички нейни действия и мисли стояха залегнали в тях принципи. Що се отнася до мен – а и до повечето хора, – нашите принципи имаха по-скоро косвено влияние над думите и делата ни.

Ние сме склонни да свързваме романтиката с оптимизма, нали? Елизабет Финч според мен беше романтичен песимист.

Още нещо: мъртвите не могат да ти кажат, че грешиш. Само живите могат да го направят, но те могат да те излъжат. Затова аз вярвам повече на мъртвите. Странно ли звучи това или разумно?

И друго: защо да очакваме, че колективната ни памет – която наричаме история – е по-безпогрешна от личната ни памет?
– Винаги трябва да имаме предвид онова, което е можело да се случи, но не е, както и онова, което се е случило. Защо, ще попитате, не трябва ли да се занимаваме само със случилото се? Може би не. Това не е просто забавна игра на хипотези – Какво щеше да стане, ако бомбата на Щауфенберг беше убила Хитлер?, – е напълно сериозен въпрос. Бих казала, че ние сме прекалено склонни да възприемаме историята като своеобразен дарвинизъм. Като оцеляване на най-приспособените, което според Дарвин, разбира се, не означава най-силните, нито дори най-умните, а само онези, които са най-способни да се адаптират към променящите се обстоятелства. В действителност в човешката история не става така. Онези, които оцеляват или се отличават, или се налагат, са просто по-добре организирани и размахват по-големи оръжия, убиват по-умело. Миролюбивите нации рядко завоюват победи – печелят в областта на идеите, но и идеите се налагат трудно, ако не са подкрепени от дулото на оръжие. Което е много жалко, всички сме единодушни, но би било проява на леност да не го отчитаме. Защото това е равносилно на бездействие, а и на липсата на мисъл, и на признаване, че всичко принадлежи на победителя. Което означава също, че на победителя принадлежи и истината.

Сериозно ли смятаме, че римляните са превъзхождали етруските? Дали пък етруските нямаше да окажат по-благотворно влияние на света? Нима не проумяваме, че албигойската ерес е била по-просветена и по-справедлива от средновековната Римска църква, която я е потъпкала толкова безмилостно? Нима си представяме, че всички бели заселници, изтребили коренното население къде ли не по света, превъзхождат морално жертвите си? Обърнете внимание също, че така наречените „Тъмни векове“ днес смятаме за изпълнени със светлина. И се замислете над живота на две личности с името Юлиан – два показателни примера за онова, което би могло да се случи, ала не се е случило. Юлиан Отстъпник, последният езически император на Рим, който се опитва да отблъсне пагубния прилив на християнството. И по-слабо известният Юлиан от Екланум, който се отнася по-либерално, да не кажем, възторжено, към половия нагон – всъщност отношението му е дори благоговейно, защото намира този нагон за напълно естествен, следователно – даден от Бога. Нещо повече (и още по-непростимо прегрешение според Църквата), той не споделя представата за първородния грях. Вероятно помните, че Църквата е изисквала – и все още изисква – тайнството на Светото кръщение, за да бъде пречистено детето от първородния и неизбежно унаследен грях. Юлиан от Екланум не вярва, че Божият замисъл е такъв. За жалост, той изгубва спора със свети Августин, който държи на разбирането за вечното позорно петно, предавано от поколение на поколение заедно с непреодолимата вина, свързана със секса. Само си представете последиците от този доктринален спор и какъв щеше да е светът, ако Августин не се беше наложил.

Елизабет Финч замълча, отгатвайки разсъжденията на някои от студентите си. „Не, не мисля, че щеше да прилича на сексуалната революция през шейсетте.“

Тази лекция доведе до нетолкова възвишена дискусия в бара и до шеговита размяна на мръснишки истории. Само че това се случи през втория семестър, а нашата неголяма група, както нерядко става, беше започнала да се разпокъсва. Аз смятах, че Джеф е голям досадник, и ми беше дошло до гуша от неговата ритуална враждебност към ЕФ. Освен това между мен и Линда се беше настанила някаква непонятна неловкост – доколкото можех да преценя, ставаше дума за нещо като онези случаи, когато А се доверява на Б, а после обвинява Б, че я е изслушал. Нещо такова. Имаше и трети фактор: Ана.

Тя беше холандка, както, струва ми се, вече отбелязах. Беше висока около метър и шейсет, с къса прилепнала към главата коса. Носеше най-различни непромокаеми якета и гледаше хората не точно предизвикателно, но с намек да се постараят повече, когато говорят с нея. И че ако го направят, тя ще го забележи и оцени. Бях в периода между два брака (естествено, по онова време не бих се изразил така) и бях баща само през уикенда, на когото все още припомняха с подигравателни подмятания и манипулации защо вече не е женен. Не се оглеждах за никоя и за нищо. Жените ми допадаха като приятелки. Особено когато не ме манипулираха. Най-вече когато очакваха от мен нещо повече – по незастрашителен начин – и бяха холандки.
Ана ми каза веднъж, че когато за пръв път срещнала фразата „неангажиращ секс“, решила, че е печатна грешка.
– Защо?
– Заради представката.
Продължавах да не разбирам.
– Аз мислех, че всъщност става дума за ангажиращ секс.
– Как така?
– Ами така, винаги си има ангажимент.
– Винаги си има причина. Дори ако причината е… да правиш секс.
– Мислех, че означава секс поради друга причина, не само с цел да правиш секс. Секс с кауза, с ангажимент към по-висша цел. Секс, защото си влюбен, или секс от желание да опознаеш света. Секс, защото населението на страната намалява.
Сексът като пътешествие? Като граждански дълг? Такова виждане ми се стори много холандско. И очарователно.
Помежду ни плавно се установи своеобразно съучастие: след лекциите пиехме само двамата, а не с другите от групата, ходехме на кино, посещавахме галерии – прости стъпки.
Няколко седмици по-късно седяхме, почти допрели глави, и аз попитах:
– Според теб добра идея ли е да правим „ангажиращ“ секс?
Тя извърна лице към моето.
– Това печатна грешка ли е?
– Не.
– Само ако наистина го искаш.
Уверих я, че е така, макар да не бях сигурен в какво се забърквам.

За Елизабет Финч учебните занятия не бяха отделни периоди от време, в които трябва да бъде предаден и обсъден определен обем информация. Тя обичаше ние да продължаваме да обмисляме идеите, които ни представяше. Затова времето ни заедно стана по-неформално и по-свободно.
– Споменахте монокултурите – обади се Джеф няколко седмици след като тя беше изредила онзи списък от мононеща. – Не разбирам защо сте толкова против тях. Те несъмнено са проява на ефикасност, на успешно централно планиране.
– Така изглеждат – отговори тя, – а предимствата им са наглед изкусителни. Но да се върнем към доброто старо време, както покровителствено го наричаме, когато повечето хора са пътували само на близко разстояние, често се случвало през целия си живот да не напускат селото си, освен за да отидат на пазар в близкия град. Виждали хора от външния свят – пътешественици, търговци на евтини стоки, служители на наборни комисии, разбойници и тъй нататък. Те си били самодостатъчни и длъжни да са такива – събирали си храна за зимата. Но не били независими – управлявали ги, разбира се: свещеникът, съдията, земевладелецът. Не проявявам излишна сантименталност, тези хора нерядко били жестоки господари. Никой не бива да вярва във „Веселата Англия“ и други подобни абсурди. Само че животът е протичал по този начин векове наред.

После из цяла Европа се появяват железниците. А каква е основната им функция? Както изтъкват и Ръскин, и Флобер, железниците дават възможност на хората да стигнат от точка А до точка Б, за да се отнасят също толкова идиотски един към друг на различно място. Перифразирам техните думи. Разпространеното мнение е било, че техническият напредък ще донесе нравствени ползи, но железниците не носят нищо подобно. И интернет няма да го направи. Никакви нравствени предимства. Не твърдя, че има засилване на безнравствеността, а по-скоро, че техническите чудеса са неутрални по отношение на морала. Един влак може да достави храна на гладуващи хора, но също така може да достави оръжия и боеприпаси на фронта много по-бързо.

Вие обаче попитахте за монокултурата. Нека разгледаме думата в контекста на селското стопанство. Старите затворени градове и села произвеждат необходимата им храна, дрехи и всякакви други стоки. Железницата донася различни храни, облекла и стоки на различни цени. И тъй като пазарните закони също са неутрални, хората много бързо разбират, че могат да купуват по-евтино онова, което традиционно са произвеждали сами. Поради което селските райони стават все по-монокултурни. Да вземем очарователните провансалски села и градове. Изведнъж виното струва по-евтино, когато е произведено другаде; и обратно, зърното им може да се продаде по-скъпо, ако бъде изпратено в друга област. Хората вече не са си самодостатъчни.

Затова, когато филоксерата покосява лозята, кафявата ръжда напада пшеницата или връхлита ураган, цялата област страда. И става зависима от добронамереността или личния интерес на други хора. Които може да проявят невнимание, липса на загриженост и дори да действат враждебно. Не ви казвам нищо, което вече не знаете.

Елизабет Финч често ни надценяваше с такива фрази, които ни ласкаеха. Като се замисля, вероятно го е правела съзнателно и преднамерено, но въпреки това ние се чувствахме поласкани.
– Нека сега да поставим термина „монокултура“ в по-широк контекст. Монокултурата на държавите. Какво дефинира старите национални държави в Европа и извън нея? Расата и географията, разбира се, завладяването и империята, а също и налудничавите идеи за чистота и изключителност. Припомням ви един стих от „Марсилезата“ в превод: „И кръв нечиста браздите да напои“. Чистота, кръв. Плюс религия, естествено, и всички конкуриращи се монокултури на съответното място. Онази вечер четох „Хитлер без цензура“[4] и както той се изразява, по света има – или е имало – сто и седемдесет важни религии, всичките претендиращи да бъдат единственото хранилище на истината. Следователно сто шейсет и девет от тях би трябвало да грешат.
Джеф, който ставаше напрегнат и подозрителен винаги когато ЕФ подхванеше политическа тема, попита:
– И Хитлер ли добавяте към препоръчаните книги?
– Не забравяйте, че списъкът е изцяло пожелателен – отговори спокойно ЕФ. – Надявам се при всяка лекция да успявам да ви предлагам книги, които не са ви познати и които може би ще решите да прочетете.
– Значи ни предлагате да четем Хитлер, така ли? – попита Джеф леко агресивно.
– Предлагам да се запознаем с мнения, които се противопоставят на нашите и на които ние се противопоставяме, независимо дали авторите им са живи или мъртви, независимо дали става дума за политически или за религиозен опонент, за ежедневник или за седмично списание. Опознай врага си – основно и неопровержимо правило, – дори мъртвия враг, защото той нерядко се възражда. А и както е казал един велик писател: „Тези чудовища ни обясняват историята“.
Джеф обаче не се даваше.
– Баща ми загина във войната, а вие ме съветвате да чета Хитлер!
Това е единственият път, когато съм виждал Елизабет Финч да губи самообладание. Но тя го направи по свой начин, и как иначе. Извърна се леко, за да застане лице в лице с Джеф, и отговори:
– Моите съболезнования за загубата ви. Но – и не го казвам от висотата на позицията си – уверявам ви, че Хитлер е унищожил много по-голяма част от моето семейство, отколкото от вашето. Това е всичко за днес.
И тя излезе, като мимоходом взе чантата си от катедрата. Никой не искаше да се обади пръв. Накрая Джеф каза по-скоро изумено, отколкото войнствено:
– Откъде да знам, че е еврейка?
Никой не му отговори.

[1] Из „В памет на У. Б. Йейтс“, У. Х. Одън (1907 – 1973). – Б.пр.
[2] Из „Ода“, Артър О’Шонеси (1844–1881). – Б.пр.
[3] Епиктет, „Наръчник за живота“, прев от старогръцки Калина Гарелова, Кибеа, 2000. – Б.пр.
[4] Записаните разговори от щабквартирата на фюрера са издадени на български под това заглавие. Сиела, 2016. – Б.пр.