0
752

Елин Пелин

„Четиридесет годи­ни в другарство, в приятелство, в работа и в безработица, в скитания по всички гори, по вси­чки планини и кърове, по всички градове и села на България.“ На 8 юли (стар стил) преди 140 г. е роден Елин Пелин.

През лятото Елин Пелин ми каза:

– Ела, Балабане, да се фото­графираме заедно за спомен на нашия четиридесетгодишен брачен живот.

И наистина, четиридесет годи­ни в другарство, в приятелство, в работа и в безработица, в скитания по всички гори, по вси­чки планини и кърове, по всички градове и села на България, пък и до Виена, пък и до Петербург (отдавна беше то – 1913 година!), къде ли не и с кого ли не!

През тоя наш четиридесетгодишен брачен живот имá мно­го закачки, много мусения, много ревниви часове – и часове, но пък и дни, често дори така крат­ки домашни сцени, но до развод никога не стигна работата. Истина, по някой път имаше доста опасни флиртове насам-натам, но… не се скъса нищо.

И мога да се похваля: само благодарение на мен! Ако смее, да ми се разсърди сега за това самохвалство. Никой няма да му признае, че е прав!

Но аз искам да разкажа нещо от хубавите моменти, а дре­бните – и наистина съвсем крат­ковременни сценички, те нека си отидат в забвението.

Един ден го гледам съвсем замислен, отпуснал ръце, вървим двамата в лятна привечер пред Народното събрание. Отдав­на беше то! преди двайсет години.

– Знам какво мислиш, Пелине. Яд те е, че постоянно ти натякват, че не пишеш постоян­но. Но те не бива да имат нито право, нито думата по тоя вопрос. Преди всичко ти не си написал малко. Второ – по-добре е нищо да не пишеш, а само да гле-е-едаш, така да си гле-е-едаш, отколкото да пишеш и тогава, когато няма какво да кажеш, само и само за да си пишел постоянно!!!

И продължих още:

– От това постоянно писане и писване на някои скоро нашата литература ще заприлича на архи­ва на някое ста-а-аро кметство, кое­то чака истинския си кмет, за да измете всичко, що се е насъбра­ло от непотребното до най-непотребното, за да не бърка на ис­тински потребното…

– Слушай, каза той. Не се ражда лесно. Приятно ми е да пи­ша, когато имам какво да кажа и когато знам, какво да пиша, особено когато знам края на то­ва, което ще пиша. Тогава ми е най-лесно. Седна – и кръц току кръц – и излезе нещо, от което не трябва да се срамувам…

Пак подех аз:

– Аз наричам съвсем малко това, което са написали тия, кои­то са написали толкова много, че и архивата на Народното ни съб­рание не ще може да го побере. Тяхното е толкова малко, тъкмо защото са писвали постоянно и без да има нещо да кажат, и без да знаят края, дори не и началото. И затова са написали толкова нищо неща…

А Елин-Пелиновите томове току излизат един след друг – и са потребни, и са хубави, и никога няма да влязат в никоя архива!

Александър Божинов, Елин Пелин на работа, 1924 г.
Александър Божинов, Елин Пелин на работа, 1924 г.

* * *

Най-хубави бяха нашите годи­ни, които прекарахме като българановци. Денонощно бяхме заедно. Това време Елин Пелин в едно свое писание нарече „златно време“, макар че не се виждаше никога никакво злато в джебовете ни.

Аз си представлявам какви томове чисти, свежи, хубави, весе­ли и тъжни писания биха остана­ли от всички ни, ако да имаше някой да записва всичко, което вършехме и приказвахме, и декла­мирахме тогава.

Маскаради, танцови забави, иг­ри, всичко беше одухотворено от поезия.

Един маскарад бяхме се маскирали с черни полутелешки гла­ви и с дрехи от кеневир като африканци. Бяхме: Ал. Божинов, Сава Огнянов, Васил Кирков, архитектът Пенчо Койчевъ, покойният Иван Багаров и аз. Пълно фиаско протърпяхме. Не­доволни, зарижели се събрахме в бараката на тогавашния прочут Червен Рак.

– Багаре! Да не смееш да ми викаш на име, та да ме познаят, че ей сега ще ти лупна една ча­ша по сурата! – извика сърдито Ва­сил Кирков. Работата ставаше сериозна. Тогава Елин Пелин се обърна към Кирков и му каза:

– Их, Васко! И ти мислиш, че сега се сърдиш с тая телеш­ка муцуна! я се погледни в огле­далото!

И смях беше краят на кав­гата.

Няма да забравя топлото съ­чувствие на Елин Пелин към мен, когато ме сполетяха тежки страдания. Бях болен с очите си, бях забъркан във всичките си работи, бях съвсем без каквито и да е средства да отида на някъде и да се лекувам.

Елин Пелин беше също тъй тъжен за мене, дори и нещо повече.

И ме срещна и ме пита:

– Балабане! Ти знаеш, какво си за мен. Аз не съм учил много, нали знаеш. Ти си ми и университет бил и библиотека, и знание на чужди езици. Що не кажеш какво ти е? Да се опи­таме да ти помогнем.

– На мен не може с нищо да ми се помогне, Пелине!

И млъкнах тежко.

Но Елин Пелин все пак се опита и можа доста да ме утеши.

Това никога няма да му го за­бравя.

Но да завършим с нещо ве­село.

Ето ни, август е, ние сме в Петербург, 1913 година. Щом пристигаме, иде един редактор на „Новое время“ – г. доктор Емануилов, и съобщава, че против Александър Балабанов има увод­на статия в „Новое время“ – и то съвсем остра, просто най-нападателна. Ако му напиша до десет часа статия – и то на рус­ки, статия в отговор, щял да ми помести отговора. Елин Пелин чу това, разбра хитрината на редактора, защото знаеше, че току-така не се пише за няколко ми­нути статия и то на руски, освен това от тревоги и от дълго и лошо пътуване ме болеше страшно глава.

И ето го, както седях в чи­талнята на хотела – Гранд Хотел на улица „Гоголя“ – Пелинът дойде, хвана ме за челото и рече:

– Не се вълнувай! спокойно прочети, па им отговори! ние сме с тебе!

И така и стана – и успях, колкото можех, с граматиката на руския език.

На другия ден решихме два­мата да се поразходим по брега на Нева. Тамам залязваше и слънцето. Тъкмо тогава цяла Бъл­гария пееше руската песен „Глядя на луч пурпурного заката, стояли мы на берегу Невы“ и пр. Пък и аз я бях превел още ученик. Аз все знаех да изпевам поне „Цвете мило“. Но Елин Пелин – никакъв звук не можеше да изпее, струва ми се и сега още не е станал годен за операта.

– Но все пак ела, ела барем тука да го изпеем на самото място, на берегу Невы. Че да има с какво да се хвалим в Со­фия. И си хванахме ръцете – нали и в песента има: „Вы руку жали мне“ и пр…

Знам колко хубаво ще да сме пели, оттам минаваха някои хо­ра, не зная какви са били, но си­гурно са оценили правилно на­шия дует – и дойдоха да ни питат от коя лудница сме избягали…

– Знаеш ли какво, каза Елин Пелин. Хайде да отидем довечера в императорската опера, там дават сега Евгений Онегин. Барем и него да видим на самото место, че онези в Со­фия, ако смеят да ни продават краставици… Ще им викнем едно: „Хей, в императорския театър, в самия императорски театър!“ – че няма вече да ни мъчат нито с Онегин, нито с Татяна!

И отидохме.

Два дена отивахме – в Царско село ли беше, в Петерхоф ли беше – и все стоехме на брега на морето и гледахме втренчено в нещо голямо във водата, близо до брега, така не съвсем на плиткото, нещо голямо, черно, мазно, нещо като кит…

Ние вече бяхме уверени, че е кит, мърда, но не бега, нещо прави, нещо гълта, или пък се бори със смъртта. Но непременно искахме да знаем, че сме видели и кит – пак на самото место… Че да им кажем на ония в София!

Хвърляме с камъни, китът мърда, но не отива на никъде. А как си го представлявахме!

Като ще заплува, като ще раз­мята онази ми ти опашка, като ще заизригва водни лави из ноздри­те си! Ех!

Но нищо не помага. Най-после един пазач мина, видя ни, че чакаме нещо.

– Какво чакате и гледате на­там?

– Чакаме да се дигне китът!

– Китът! А, това е един черен огромен камък, скала е бил някога, но от милиони го­дини стои тука и се е изгладил и измазнил така от вълните, които се плискат над него…

Има, има толкова още китове, които станаха сладки камъни с времето, но за тях – други след нас да кажат.

Текстът е публикуван във в. „Литературен глас“ (седмичник за литeратура, изкуство, наука и обществени въпроси), 21 декември 1938 г.

Проф. Александър Балабанов (1879-1955) e литературен историк, критик, поет, преводач, ерудит и общественик. Роден е в гр. Щип, баща му е арменец, а майка му – българка. Като ученик в гимназията превежда и публикува части от „Илиада”, а на 18-годишна възраст превежда „Прометей” на Есхил. Завършва началното си образование в Щип, учи първите си гимназиални класове в българската гимназия в Солун. Завършва класическата гимназия в София (1898) и класическа филология в Лайпцигския университет и Ерланген в Германия (1898-1904). От 1908 г. е преподавател по класическа литература и филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Изпълнява дипломатически мисии, възложени му от ВМРО, след Балканските войни (1913) и след Първата световна война (1918). Член е на Македонския научен институт през 20-те г. Говори немски, английски, френски, руски, турски, новогръцки, арменски. Превежда творби на Езоп, Сафо, Мимнерм, Анакреон, Софокъл, Есхил, Еврипид, Аристофан, Теофраст, Платон, части от „Илиада” и „Одисея” на Омир, Верлен, както и „Фауст” на Гьоте в стихове. Носител е на Гьоте-медал (1932, Ваймар). Участва в списването на в. „Българан”. Автор е на стихове, разкази, статии, пиеси, фейлетони, афоризми, на поемата „Бурени” и хиляди писма. В творческата си дейност остава верен на максимата: „Учен, който не може да обясни науката си и нейните първи идеи и на неспециалиста, на самия народ, не е никакъв учен, а е куха и глуха машина.” Налага в литературата ни забравения и непризнат като писател Захарий Стоянов, открива Яна Язова. Умира на 77 г. на 30.11.1955 г. в София, погребан е до приятеля си Елин Пелин.