0
1359

Елисей

Ако човек тръгне да излиза от София през квартал „Илиянци“, ще мине през индустриалната зона и ще стигне веднага след това до мястото, на което започва жилищната част – някогашното село. Там пътникът ще види нови, големи къщи в прасковен цвят от лявата страна на пътя, извеждащ към скоростната тангента и към Требич. При тези къщи се прави ляв завой, за да се стигне до друга промишлена зона и до манастира „Свети пророк Илия“.

От Илиенското манастирче е останала само църквата. В полето, зад едни стопански сгради и до една опасана с електрически пастир ливада със старо дърво в средата, на която пасат два дорести жребеца. Тежки, но и високи коне с мощно телосложение. Сиви на цвят.

Поне така видях аз мястото и околността наскоро. Под все още неамбициозното юнско слънце и в тихото присъствие на маковете в зелената трева. Ограда около църквичката няма, а само една паметна плоча, която съобщава, че в Илиенския манастир е прекарал последните години от живота си Балчо Нейков Дяков (1839-1917), авторът на „Факийско предание. Сбирки от народния живот за праотците на войводата Стефан Караджа “ – може би най достоверните и подробни записки за родното място и произхода на Караджата. Със свой си литературен чар.

През стара дървена решетка, сложена от Института за паметниците на културата най-вероятно през осемдесетте под навеса над притвора и порядъчно изгнила, могат да се видят стенописите на Пимен Зографски от XVII век. Или на някой от учениците на майстора.

Иконата над входа е огнената колесница с възнасящия се в нея Илия. А над него, в центъра на фронтона, е изобразена Богородица. Със Спасителя в Нея. Не Нейните ръце, а в утробата. И не като младенец, а като млад мъж, отворил, също като Нея, обятията Си за света.

Пиша всичко това, защото днес е денят на свети Елисей – онзи, който наследява Илия. И който приема върху си неговата власеница заедно с даровете на пророчеството и чудотворството. Поискани от самия Елисей в удвоение.

Да, до Богородица и Иисус под върха на притвора към храма в Илиенския манастир Пимен Софийски (или някой от неговите ученици) е нарисувал образа на свети пророк Елисей. Такъв, какъвто художникът го е видял в себе си – скромен, леко сгушен встрани и умален на фона на Авакум и Исай. Първият е до него, а вторият – от другата страна на Богородица и Спасителя. Малък и в сравнение с евангелистите от по-долния ред фрески по фасадата на нартекса е Елисей. Авторите на синоптичните евангелия са от едната страна, а от другата е поставен свети Иоан Богослов, но всичките са представени в цял ръст. За разлика от Елисей. Който е в „американски план“ на горния ред, но не и приближен перспективно към зрителя.   

А е някак си странно усмихнат и приветлив в своето ъгълче под покрива.

Трябва да се има предвид, че въпросните стенописи представляват фреска, съставена от категорично и категориално обособени посредством разделителни полета картини, които същевременно съставят и изграждат единна композиция. Обединителният принцип в тази композиция е херменевтичен и затова категориалността и йерархията, употребени от майстора в неговото художество, са очевидно концептуални.

Ще се разбере какво имам предвид, като кажа и това, че на най-долния ред, този под строя на евангелистите, са поставени твърде различни на пръв поглед сцени. От едната страна – сакрални: Сътворението, след това забраната за яденето на плода, изгонването от Рая, свикването със земното съществуване после, поднесено чрез фигурите на Адам, който се учи да обработва земята с рало, и Ева, предяща на хурка, но вече цивилизовано облечена в скъп сукман от епохата на изрисуването на картината – XVII в. Забележката „от епохата“ е важна не само от гледната точка на историята на изкуството, тъй като подчертава факта на анахронизма, но и защото отбелязва, че този анахронизъм и вписан в една по-голяма идея – разбиране, в една херменевтична наистина отнесеност към библейския текст.

Потвърждава го другата страна на същия този ред, другото крило на това равнище. И то със своята различност, със своята, поне привидна, хетерогенност.

Защото под Елисей и Авакум са изобразени четири „битови“ сцени с явен омилетичен смисъл. Става дума за два теми от живота на обикновения мирянин. Едната е тази на изповедта, представена в две картини – на нечистото и на чистото изповедание. (Курсивът посочва как е обяснено с надписи съдържанието на изображенията от самия автор). И се вижда, че при нечистата, сиреч неискрена изповед, дяволите, невидими за изповядващия се и за свещеника, но видими за зрителя, танцуват в радостта си от постигнатата победа. При чистата изповед, над главата на изповядващия се (и в двата случая жена) стои ангел.                                                 

Другите два сюжета също са развити в хоризонтална последователност, като са поставени под тези, отнасящи се до изповедта. И тук идва най-интересното за мен. Първото от изображенията показва хора, които се возят във волска кола (дяволите пак са ги наобиколили), а надписът гласи: къ чародейцу грядут. Втората част от историята ни показва същите тези хора вече при чародейката, която раслабленаго исцеряет. Дяволите ликуват и въртят хоро. Разслабленият е нарисуван като дете в манастира „Свети пророк Илия“ в Илиянци.

Описвам всичко това подробно, точно защото първоначално не става ясно каква е връзката между отделните споменати от мен сегменти, от които се състои цялата композиция на външната стена на нартекса, и каква, а още по-малко, каква би могла да бъде херменевтично промислената спойка, за която стана дума.

Мисля си (и го споделям чистосърдечно, без да съм чел или препрочитал междувременно съществуващите изследвания ), че мястото на сцените с изповедта и посещението при чародейката са алегорични, разбира се, но в контекста на стенописта от „Свети пророк Илия“ на Пимен Софийски представляват препратка към разказаното за свети пророк Елисей в четвъртата книга на Царства.

Нека си спомним, че най-великото чудо на пророка Елисей е чудото с възкресяването на бездиханното дете. Предадено чрез Илиенския манастир във фигурата на разслабления. Тоест, авторът на зографията в тази обител, част от Софийската Света гора, ни прехвърля към стоящия отгоре Елисей като заедно с това проповядва и назидава: не ходете при чародейци, уповавайте се на Христа и пророците.

Остава въпросът за мястото на изповедта в цялата концептуална картина. Видя ми се, че тук живописецът и наставлявалите го са направили още една връзка със старозаветния текст, говорещ ни за Елисея. Имам предвид нечистата изповед на слугата Елисеев Гиезий, тогава когато взима талантите на Неемана. Не е ли грехът на Гиезий грехът (ако не и първогрехът) на нечистата изповед.

Остава въпросът за онези деца, подиграли се на Елисея. Този въпрос ще остава до края на дните.             

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияМитът за Орфей и щастливият край
Следваща статияБългарското участие на Венецианското биенале