3
1440

Емине Садкъ и илюзиите да си млад

Младежката лига

Емине Садкъ

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

С Eмине Садкъ се запознах на 41-я Студентски литературен конкурс в Шумен и веднага ми направи впечатление с таланта си – и в разказването, и в поведението. На конкурса тя взе първа награда за проза – разказ за момичето Ада, написан с усет към езика, с хумор и въображение. Че Емине ги има всички тях в изобилие, личи от начина, по който се представя пред читателите на Портал „Култура“: „Емине Садкъ, понякога ѝ викат Емида, а като прекали – ѝ викат такси. Положително-отрицателен герой от Исперих. Когато преди 22 години се появява на този свят, вместо да проплаче, се разсмива. Оттогава не се е спирала. Любимият ѝ цвят е музиката, а любимата ѝ музика са думите. Хобито ѝ е да бяга от отговорност и да отслабва умствено. Понякога се проявява и като зрял човек, но тази роля не ѝ се удава особено. Целта в живота ѝ е да съхрани аромата на българските железници и да я превърне в парфюм за ценители. Поради липса на информация за самата себе си, тя нае шизофренията си за този текст. Надявам се, да сме се справили добре“. Разговарях с Емине Садкъ с удоволствие и с едно наум – заради предизвикателството, което представлява общуването с нея…

Участваш отколе в литературни конкурси май? Особено умилява една твоя снимка във великотърновския вестник „Борба“ от 2012 г. – ти, още невръстно момиченце, с прибрана в забрадката коса, държиш диплом от бургаския конкурс „Петя Дубарова“ за спечелено трето място, а в другата ръка – книга на Петя. Сега, на 41-я Студентски литературен конкурс в Шумен, отново си с награда, първа за проза. Та това ли е пътят за един млад човек, изкушен от литературата, да намери място под нейното „бяло слънце“ – участие в конкурси, където да премери силите си със свои връстници и да установи къде точно се намира в развитието си? 

(Смее се.) Усмихвам се и се сгъвам в елегантен реверанс пред изследователските ти умения, бях забравила тази снимка… 
Иначе, не знам дали това е пътят и каква е инфраструктурата на младите литератори в България… Именно тук идва мястото на литературата и изкуството като цяло. Нашата мисия като хора, практикуващи въображението си, е да строим магистралите на нашето съществуване. 
Да си призная честно, аз не харесвам конкурсите. Никому не е нужно да влиза в арената на изкуството, за да се доказва на някого, а и не вярвам на тези, които помилват едните и убиват другите.
В архива на гугъл зее голяма дупка от време и пространство, в която няма нито една новина за мен или от мен. Бях се отказала от литературата, от журналистиката, от конкурсите… Директорката на училището, в което учех, ме обвини в плагиатство и затова четири години бях безмълвна. Преди две проговорих отново и имам чувството, че имам какво да кажа. Не го правя, за да се състезавам, а да съществувам отново. 

Значи при теб писането е довело и до травматичен опит. Обаче, то ли пак те изведе оттам?

Да, това, което лекува, може и да ни разболее. Всичко зависи от това колко силна е имунната ти система на артист. Когато сме малки, сме по-крехки и податливи на подобни вируси. Разбира се, говоря за моя случай…

Питам те не за друго, а защото се опитвам да разбера – този въпрос винаги ми е бил интересен: защо човек пише, особено в тукашните условия, където не може да очаква нито кой знае каква слава, нито пък кой знае колко богат да стане. И въпреки това – пишещи, пишещи… Защо, според теб?

Ако очакваш да монетизираш изкуството си – защо го правиш? Ако искаш да имаш слава – защо го правиш? Очакваш ли да имаш нещо от това, което правиш, или го правиш, защото искаш да дадеш нещо от себе си? Ако очакваш всичко това и не се случва, разочарованието идва по-бързо, отколкото потенциалът ти да се развиваш правилно. Има нещо, което иска да излезе от нас под някаква форма, за да достигне до някой друг. Изкуството е вземане–даване, но не в смисъла на материалното, а на онова, което е във и извън нас едновременно. Изкуството може да се разгледа като телепатия, комуникация, която трябва да е извън рамките на притежателния ни модус. И вярвам, че най-успешните творци са тези, които не искат нищо в замяна на изкуството си, освен да представят алтернативна версия на реалността.  

А не е ли също и общност, усещане за общност? В Шумен ми направи впечатление, че вие, студентите от Великотърновския университет, се проявявахте тъкмо като такава общност – естетическа, литературна, приятелска, интелектуална, спореща?

Общността и създаването ѝ е много важна част от развитието на индивида. Да не говорим, че е и интересен процесът на изграждането, заздравяванетo, след това разпадането ѝ… Хора, обединени около една идея или няколко такива, които левитират заедно – безценно. Да не говорим, че критиката и спорът са от най-градивните елементи, които общността може да ти предложи. 
Но аз не съм почитателка на общностите и дори съм скептично настроена към капсулацията, която може да предизвикат. В Шумен ние, студентите от ВТУ, може да сме изглеждали като общност, но в Търново сме познати, приятели, представители на различни кръгове. В този смисъл, не сме толкова силно изразена общност, както сме изглеждали. На конкурса имаше студенти, които участват в литературни кръжоци, литературни кръгове и синдикални творци като мен. Разбира се, това не изключва добрата комуникация по между ни… Но да, фактът, че има толкова много и различни културни общности в Търново е добър показател за културния прогрес в страната ни.

Извинявай, ама какво ще рече „синдикален творец“?

(Смее се.) Ха! Хвана ме в тъмния ъгъл на моите илюзии… В локален смисъл и в моя случай, може да означава – такъв, който не учи специалността „Българска филология“, а специалността ПР или „Връзки с обществеността“…
Понятието е свързано и с невежеството ми към геометрията в литературата – кръгове, квадрати, триъгълници и т.н. Емине е литературна точка. Еми-не и Еми-да са литературна отсечка – толкова променлива и разтеглива, че може да се сгъне на осмица и да заспи в безкрая на другите фигури (смее се)...

А какви други илюзии имаш?

Знаех си, че с горното изречение, сама ще се вкарам в тъмния ъгъл на моите илюзии (смее се). Добре, хайде… Днес например имах илюзията, че никой не ме наблюдава от прозореца, докато страстно танцувах йога на валс. Да живеят илюзиите и сигурността, която ни дават!… Докато не чуеш ехидния смях на надничащите от прозореца съквартиранти и не замръзнеш от срам (смее се)… 

Емине Садкъ

Ох, ще ми се да продължа с това често ли чуваш ехидните смехове на другите, но няма да го сторя, ще обърна нещата към социалните пространства. Колко и какви са културните общности във Велико Търново? И как ти би определила тази, към която си склонна да се причислиш?

Културните общности в Търново са доста и много пъстри, особено през последните години. Има философски клубове, литературни кръжоци и кръгове (както споменах), театрални трупи, музикални формации, художници… Всички те, обединени под шапката на изкуството, но и не само. Еко, веган, спортни организации, социални предприемачи, дипломатически клубове, които също бих вкарала в социално-културния пейзаж на Търново. Абе, за щастие, има много млади хора, които се събират, за да създават по-благоприятна среда за развитие. 
В зависимост от ситуацията, аз бих се причислила към всяка една от тях. Бих участвала и помогнала в изграждането на техни събития, бих отразила такива и т.н. В този смисъл, бих участвала и участвам в качеството си на журналист и на обществено полезен човек (доколкото мога). 

Знаеш ли обаче: всичко, което описваш, сякаш не достига София, а едва ли достига и Шумен, където бяхме, до Русе, до Пловдив… Разпарчетосани сме и сме надялкани на късове. Ти като човек, учещ ПР, имаш ли решение за тази, според мен, не особено добра ситуация?

София културно изяде по-малките градове. В столицата се случват толкова много събития по едно и също време, че физически не можеш да си позволиш да присъстваш на повече от едно или две от тях. 
Има голямо медийно затъмнение, що се отнася до културата в периферията. Само локалните медии отразяват случващото се в по-малките градове. От нас – за нас.  Да не говорим за липсата на качество в това отразяване… Мисля, че това е сериозен проблем. Изолирани сме от цялостната картинка, стоим зад кулисите и си саморъкопляскаме. Това спира потенциалното развитие и желанието за такова в по-малките населени места. Медийното отразяване и публичността действат мотивиращо, затова София се развива толкова добре – има трибуна, конкурентност, публика и т.н. Поради тази причина много млади хора, заблудени от бляскавата сцена в столицата, решават да се преместят да живеят там, защото има повече „възможности“. В един момент се озовават в парадокса на претъпканото метро, скапани от работа, с малко повече пари в джоба, с хиляди „възможности“, но без желание да реализират нито една от тях. Изоставяйки родното си място, понеже няма потенциал в него, не разрешаваш проблемите си, а си създаваш нови. 
Не мога да съдя младите хора, които искат да се реализират, тяхно право е. Отговорността на медиите е да представят други гледни точки и да поощряват такива, колкото и далеч да се намират от случващото се – мобилни сме, нека се възползваме.  Ако повярваме в потенциала на по-малките градове и се разпръснем равномерно по медиите, за да дадем гласност на ставащото и създаващото се навсякъде – ще бъдем равностойни. Културата няма пол, раса, етнос, град… Но имаме нужда от култура във всяко едно населено място!   

Абсолютно, напълно съм съгласен с теб! Културен живот кипи и извън София, друг е наистина въпросът, че медиите се държат повече като столични, отколкото като национални. Кажи ми все пак за литературните събития във Велико Търново, стигат ли ти? Или пък са ти недостатъчни?

Литературни събития не липсват. Преди няколко дни бях на новата кампания на Регионалната народна библиотека „П. Р. Славейков“ –„Селфис книга“, която има за цел да мотивира младите хора да четат повече и да споделят тази дейност. Интересен и модерен начин за създаване на добри модели на поведение в интернет, които отсъстват в една или друга степен. Малко преди това с моите колеги организирахме поетичен експеримент „Сляпа поезия – хвани дума, създай свят“, в който взеха участие около 25 студенти. Целта на уъркшопа бе да ни срещне с поезия на чужд език, без превод, с ритмичността и с езиковия си усет да разкодираме думите. Поезията излезе от езиковите си рамки и позволи на тези прекрасни млади хора да разсъждават и пресъздадат музикалността и същността на езика като такъв. Имаше много интересни попадения. 
Литературни събития не липсват, а ако се усетят липси – се опитваме да ги запълним. Това, което ми липсва на литературната сцена в Търново, е дебатът върху литературата, а и като цяло дебатът. Имам чувството, че не обичаме да си говорим – случва се нещо, свършва, тръгваме си… Ама какво точно се случи, как и защо и каква беше нашата роля? Имаме идея и работим по създаването на дискусионни форуми, които да обхващат не само литературата, но и други съществени теми във Велико Търново и в страната.  

А ти с твоето писане какво искаш да запълниш в българската литература?

Винаги ме е мъчел въпросът: как може всекидневният хумор да се среща толкова рядко в литературата ни? Защо не се възползваме от този ресурс на щастието? Обръщаме много внимание на битийните страдания, на душевните тежести и т.н. Този разказвателен ракурс до болка ми харесва и съвсем не го смятам за излишен, напротив. Просто ми липсва изцелителният смях през сълзи. Хуморът и сатирата не са канонизирани както другите човешки нещастия. Това води до голям дефицит на самоирония в съвременната ни литература. Според мен, смехът е по-социална структура от тъгата. Всеки е тъжен сам, но не всеки се смее сам. 
Въпросът за ролята на литературата според „моята литература“ е: нужно ли е да угоявам твоята депресия или да ти покажа, че това е илюзията и силата на твоята слабост? Нека се смеем, защото е забавно. 

А „личната“ ти литература? Ада накъде ще върви?

Ада върви към Рая. 

Раят ѝ какъв е?

Раят е демоничната ѝ приятелка.

А-ха, схванах! А твоите демонични приятели, докладвали те във фейсбук и стопирали профила ти? Впрочем, успя ли да се пребориш за Студентския съвет?

(Смее се.) Понякога в опитите си да създадем мир, вършим обратното. Всеки разчита посланията, които отправяме, по различен начин, често както са удобни на четящия. Особено когато става въпрос за подобни деликатни теми като история, дискриминация, етноси и т.н. Така и не влязох в Студентския съвет, но това е по-голямата победа за мен и най-вече за литературата ми. Не искам да създавам напрежения, а да отнемам такива чрез изкуството си. Статията, заради която бях блокирана, е хубав пример за това какво не искам да пиша. Отнема много енергия, която мога да канализирам в градивност, а не в обратното.  

Каква беше статия? За какво разказва, тъй да се каже?

Извинявай, наистина не искам дори да пресъздавам съдържанието ѝ. Всички излизаме и влизаме в дупка – обичайте се (смее се)! 

ОК, няма да те притискам. Но любопитството ми е преход към друго, на което, ако не желаеш, може и да не отговаряш, разбира се: ти си жена в една култура все още като че ли доста патриархална, освен това с небългарско име – четох, че и в такава посока са те накърнявали… Въпросът ми е: как се чувства човек като теб в условията на все по-нарастващи нетолерантност и агресия в това наше тукашно общество?

Има тенденция към нетолерантност в цял свят. Глобализацията и шоковият сблъсък с културните ни различия предразполагат към подобни крайни обществени прояви. Тенденцията не се наблюдава само в нашата страна, за жалост. Но, мисля си, това е естествен защитен механизъм на човешката същност. 
Аз се чувствам доста добре в изкуството и илюзиите си – смея се ехидно (смее се ехидно). 

Това, последното, как да го разбирам: че си оптимист или че живееш във въздушна кула? И ако е второто – как човек, учещ ПР, може да се свре във въздушната кула?

Без въздушната кула не мога да оцелея в социалните потопи, които ме заливат понякога. А оптимизмът идва тогава, когато си мислиш, че във въздушната си кула имаш място, сила и материал да построиш спасителна лодка. Ако успееш, идва ПР-ът, който ти рекламира същата лодка, която нарича „НАЙ-СИГУРНАТА ВЪОБРАЖАЕМА ЛОДКА“ с подзаглавие и ситен шрифт:„ако не в света, то поне в града“. Спускаме връзките с обществеността или пускаме котва на брега на измамата, важното е накрая някой да спечели пари от това. В оптимистичната въздушна кула нямаме нужда от пари, така че, подарявам лодката на ПР-ите и да се спасяват…

Eмине Садкъ

Момченце със шкембенце

Малко след безмилостния каменист баир на Синята къща. Точно до къщата с току-що измитите бели чаршафи, които изпълваха ъгъла със свеж аромат – нелепо и неестествено стоеше лилаво момичешко колело. Момченце, с шкембенце и смешна прическа, тъжно наблюдаваше превозното средство. Не му беше ясно за кое е по-сърдито – затова, че колелото е женско и не му отива на прическата? Или поради факта, че живеят на такова неблагоприятно място за каране на колело?
Встрани от него – трите котки, които през зимата се преплитаха в решетките на малкия зелен прозорец, сега се преплитаха една в друга на улицата. По-дебелата беше бременна.
Малко по-нагоре, северозападно, до една ниска метална кофа за боклук лениво се беше излегнал мъж. Главата си бе закрил с в. „Янтра“ от 2014 г. Хартията служеше да ограничава достъпа на мухите до лицето му. Старателно и находчиво, мъжът бе изрязал дупка на устата си.  От време на време изсипваше бира вътре. Една майка крещеше на детето си, а то я заплаши, че повече няма да ѝ е син. Може би щеше да му е дъщеря?
Малък стар японец, с туристическа походка, плахо пристъпваше между ставащото. Чувстваше, че някак нищо не е на мястото си. И това много го притесняваше.
Когато стигна на адрес ул. „Светогорска“ №7, се случи чудо! Момченцето с шкембенцето профуча, бягайки покрай него. Японецът се стъписа и бързо фотографира неестествената физическа активност. Дори един дядо със войнишка шапка и сини панталони, който си беше купил хляб, спря на последното стъпало и запомни гледката. За да не се измори много детенцето, дядото го спря и го попита:
– Къде си тръгнал, бе?
Момченцето, с блестящо изпъната стойка, мирно застана пред него, огледа старчето и му отговори – с придружен въпрос:
– Търся баща си! Има ли един черен мерцедес долу?
Дядото, без да се опита да си спомни, каза:
– Може и да има… не знам! На бай Красен ладата си е там… Ей, няма мърдане таз колица, ей!
От тази информация момченцето съвсем нищо не разбра. Японецът пó схвана нещо, макар че и той – нищо.
Това дотолкова обърка всичко на улицата, че мъжът с вестника на лицето реши да стане и да свърши някаква работа. Майката спря да вика на детето си, а то не спря да бъде неин син. Стопанката на чаршафите прибра аромата в къщата си. Трите котки станаха десет. Момченцето побягна на ръце.
А японецът?… Японецът разбра, че това изречение сложи всичко на мястото си. Стисна ръката на стареца и му се поклони.
Дядо Иван не разбра, че е виновен за цялата тази работа и шеговито отвърна:
– Ей, дръпнат! И ти си един образ значи…
И си беше вярно, японецът си беше образ в този разказ.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЧовеколюбство
Следваща статияОт миражите навън

3 КОМЕНТАРИ

  1. Бре… Чудесно! Прииска ми се… Аз да съм го написал. Случаен момент. Стоп кадър. Нелепо движение… и отново стоп кадър. Всичко е на мястото си… За секунди. Емида грабва шепичка бит и го е пръснала в смешното направление. Станало е готино защото смешното е единствената човешка призма. Тъгата, драмата, мъката са от боговете. Т.е. външно за нас, човеците. Да ги оставим на мазохистите. Дързай Емида. Ще те наблюдаваме. А онези които са до нея…. поливайте я, по дяволите. За да не изсъхне в нашенската пустиня…