0
2996

Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи

Този речник е опит да се каже отново истината и да се даде обективна оценка на събития и личности, които населяват историята на македонската земя, но които десетилетия наред ни бяха поднасяни идеологически обременени. Прочетете откъс от книгата.

Книгата на Цанко Серафимов за Македония и македонските работи припомня познати събития и герои и заедно с това ни помага да научим истини, които са малко известни или са били представяни деформирани поради идеологически причини. Това се отнася за събития като Дъбнишките (1925) и Драмските (1941), както и за дейността на противоречиви личности като Яне Сандански, Павел Шатев, Гьорче Петров, Александър Протогеров…

Като съвременен тип еничари са показани Димитър Влахов, Михайло Апостолски, Лазар Колишевски, Блаже Конески… Много страници са посветени на Методи Шаторов – Шарло, Кочо Рацин, Методи Андонов – Ченто, които разрушиха македонисткия мит, че дейците от левицата са с македонско национално съзнание, а тези от десницата са се продали на „бугарската пропаганда“.

Разкрита е и злокобната роля на тъмни личности в македонското движение като Наум Тюфекчиев, организирал убийството на Стефан Стамболов; Тодор Паница, започнал братоубийствата сред революционерите; Лев Главинчев, екзекутор на стотици дейци на ВМРО след 9 септември 1944 г.; Георги Пирински (баща), действал като оръдие на Коминтерна сред македонската емиграция в САЩ и Канада; д-р Иван Гаджев (ветеринар), ерозирал македонските патриотични организации в Северна Америка, саморазобличил се с книгата си „Иван Михайлов – отвъд легендите“ като откровен проводник на комунистическото разбиране за ролята на вожда на ВМРО в македонската борба.

В книгата има и интересни страници за природата, планините, реките и езерата, флората и фауната на югозападните български земи.

Цанко Серафимов, Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи, Издателство „Бестселър България”, София, 2017 г.

ВЪВЕДЕНИЕ

Македония като българска земя – така би могло да се озаглави този „Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи“. Македония – тази пареща рана в сърцето на Балканския полуостров – за българина не е само географско понятие, територия на многовековен сблъсък на интереси, третият дял от българското етническо пространство… За българина Македония е духовна и морална категория.

Истината за Македония и македонските работи вече второ столетие изправя едни срещу други онези, които ревностно я защитават, и други, които грубо я погазват и фалшифицират. А истината е една – на тази земя от VII век досега живеят българи. Въпреки всички превратности на времето, въпреки всички урагани и пожарища българският корен не бе изтръгнат. Напротив. Точно тук се родиха братята св. св. Кирил и Методий и се въздигнаха като първи учители на славянския свят; те създадоха славянската писменост и преведоха Светото писание и богослужебните книги на българския солунски говор и така българският език стана четвъртият свещен език – след еврейския, гръцкия и латинския. Точно тук Василий II се опита да нанесе смъртоносен удар на българската държава и заради жестокостта си, с която ослепи 15 хиляди български войници, получи прозвището Българоубиец. Точно тук пробляснаха първите искри на Българското възраждане, когато македонският българин Паисий Хилендарски размаха в мрака на робството своята „историйца“ и отправи знаменития си възглас към българското племе: „Ти, българино, знай своя род и език!“.

Злокобният Берлински конгрес (1878) отряза жива плът от българското тяло – Македония бе оставена под бича на турския султан. Така заклокочи кървавият Македонски въпрос…

Тази е истината. 

А фалшифицирането и грубото посегателство върху българската история са политическо разбойничество и „научен“ канибализъм. За жалост, фалшификаторите и техните господари в Белград, Москва и Скопие продължиха да тъкат своите шарени черги от лъжи, полуистини, политически интриги, кървави заговори, като българските им другари, верни войници на Комунистическия интернационал, десетилетия наред им пригласяха. Планините от книжнина със сърбокомунистически, коминтерновски и македонистки псевдонаучни бръщолевения обаче не можаха да покрият истината…

Този „Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи“ е опит да се каже отново истината и се даде обективна оценка на събития и личности, които населяват историята на македонската земя, но които десетилетия наред ни бяха поднасяни идеологически обременени. Освен с неспокойното минало на тази българска етническа територия читателят може да се запознае и с нейната география, с културното наследство, да надникне сред флората и фауната…

Дошло е време Македония отново да обедини българското племе, за да прогледне то с бистротата на очите на пиринските езера и да сложи край на всички заблуди, и възпре всички провокации. Европа не обича хленчещите, Европа цени само онези, които пазят своето достойнство и бранят своята идентичност… Така бе поне през последните 150 години…

Цанко Серафимов

АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ (МАКЕДОНСКИ) (356 пр.Хр. – 323 пр.Хр.). Цар на древната Македонска държава. Син на Филип II. Негов учител е Аристотел. Започва своето управление със завладяване и подчиняване на съседните племена – илирийци, трибали, гети и др. През 334 г. пр. Хр. Александър Македонски преминава в Мала Азия. В двегодишни битки с Персия той разбива цар Дарий и овладява цялото Източно Средиземноморие и Египет, после тръгва към Месопотамия, която превзема през 330 г. пр. Хр., и прави Вавилон своя столица. Продължава похода си към Иран, Средна Азия, Индия. Завладявайки новите земи, Александър Велики строи навсякъде градове. С походите си той допринася за разпространението на елинската култура из целия тогавашен свят. Умира, когато е на върха на своята слава.

Следва въпросът: днешното славянско население в Македония (Беломорска, Вардарска и Пиринска) пряк наследник ли е на древните македонци, както твърдят „учени“ и политици от Скопие? Втори въпрос: днешното славянско население във Вардарска Македония, което е било няколко десетилетия в несъществуващата днес Югославия, югославяни ли са? Трети въпрос: египтяните, чиито древни предци са приели Александър Велики за свой цар, признат от жреците за син на самия бог Амон Ра, и са били горди със своя владетел, дали днес не се чувстват македонци? Ами днешните граждани на Турция, Израел, Индия?…

БЕЛАСИШКА БИТКА (1014). За битката при с. Ключ може да се прочете в произведенията на гръцките историци и хронисти Йоан Скилица, Георги Кедрин, Йоан Какавмен, Йоан Зонара, Михаил Глика, както и в Манасиевата летопис. Споменът за това може би най-трагично събитие в българската история е запазен и чрез имената на местностите, където се е разиграла трагедията – Градешница, Смърдешница, Чукалица, Кокалица, Очевад и др.

Както е известно, византийският император Василий II предприема мащабно настъпление с голям брой войски с цел да навлезе във вътрешността на страната и да отнеме независимостта на българската държава. Разбира се, цар Самуил веднага дава отпор – нарежда да се изгради цяла отбранителна система в планината Беласица, при с. Ключ. Съоръженията се превръщат в сериозна преграда за византийската войска – тя многократно е отблъсквана, като дава голям брой жертви. Но на 29 юли 1014 г. един конен отряд успява да премине планината и удря в гръб българската войска. Поражението на изненаданите българи е пълно. 15 000 войници са пленени. Царят е тежко ранен и едва успява да се спаси с помощта на сина си Гаврил Радомир.

Именно Гаврил Радомир поема командването на оцелялата част от българската войска. При едно от поредните сражения с византийците, начело с един от най-верните на императора военачалници – Теофилакт Ватаниат, Гаврил Радомир надделява, а самият Ватаниат е убит. Тази загуба разгневява Василий II и той заповядва страшното злодеяние – пленените български войници да бъдат ослепени, като на всеки 100 души оставят по един с едно око, за да ги води по пътя към Преспа, където Самуил е отседнал. В своята „История“ Йоан Скилица отбелязва: „А той (Самуил – б.а.), като ги видял да идват в редици с еднакъв брой хора, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но като взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял (6 октомври 1014 г. – б.а.). Властта над българите поел синът му Гаврил, наричан Роман, който надминавал баща си по мощ и сила, но далеч отстъпвал по мъдрост и разум…“. С това започва и западането на Самуилова България.

А Василий II остава в историята с опозоряващото прозвище Българоубиец. (Впрочем той извършава още едно ослепяване, когато през 1016 г. е вбесен, че не успява да преодолее укрепените от Иван Владислав крепости Мъглен и Битоля.)

БИТОЛСКИ НАДПИС. Старобългарски надпис върху каменна плоча, който е изработен по повелята на последния цар на България преди падането ѝ под византийска власт – Иван Владислав (1016 – 1018). Надписът е намерен през 1957 г. в Битоля при разрушаването на една джамия. В запазената част се чете: „През годината 6523 (= 1015 – 1016) от сътворението на света обнови тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и молитвите на пресветата владичица наша Богородица и чрез застъпничеството на дванадестте и на върховните апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение и за живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври в 20-и ден, а се свърши в месец… края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Аарон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон (дн. гр. Ихтиман) гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато…, а този в… цар разбит биде от цар Василий в годината 6522 (= 1014) от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото.“

Битолският надпис е от най-старите български кирилски надписи – след надписа на чъргубиля Мостич (950 – 960), Самуиловия надпис (993) и Варошкия надпис (996).

ВОЙНИШКИ БУНТ. Няколко хиляди офицери и войници от Вардарска Македония, които доскоро са служили в българската армия, през декември 1944 г. са мобилизирани в току-що сформираната „македонска войска“. Издадена е заповед да заминат на Сремския фронт в Сърбия. Това предизвиква бурно недоволство сред офицерите и войниците и те се вдигат на въоръжен бунт. На 16 декември обграждат Офицерския дом в Скопие, където се помещава щабът на войската, скандирайки: „Не искаме Срем! Искаме Солун! Не искаме нова Югославия! Искаме свободна и независима Македония!“. Светозар Вукманович-Темпо, сръбската кървава ръка в Македония, е гневен. За него разбунтувалите се са „бугараши“, „ВМРО-вци“, „Ванчомихайловисти“, „фашисти“. От Белград е дадена заповед всички, които искат „независима Македония“, да бъдат разстреляни на място. Офицерите, които не желаят да отидат на фронта, са примамени от ген. Михайло Апостолски „на разговор“. Още щом влизат в Офицерския дом, всички са обезоръжени и арестувани. Лично Темпо води разпитите и „разстрела на място“. На 16 декември 1944 г. са убити 70 офицери. Около 1000 войници се връщат отново към Офицерския дом, за да разберат какво става с командирите им. Те са посрещнати с ожесточен картечен огън от страна на сръбските партизани и четници. Няколко десетки войници падат убити, много са ранени. 800 души са обезоръжени и затворени в крепостта Калето. Повече от месец те са оставени без храна, вода и завивки. Почти всички умират от глад и студ. 

Това е първата героична проява на македонските българи срещу Титова Югославия – страница първа от новата борба за отхвърляне на сърбокомунистическото робство, продължение на борбата на ВМРО за свободна и независима Македония.

ГРЪЦКИ МАКЕДОНСКИ ЮМРУК“. „Неофициална“ организация на гръцкото военно разузнаване, създадена през 1925 г. в Егейска Македония. В нея членуват главно офицери, чиято цел е да преследват и физически да премахват всеки в Егейска Македония, който се изявява като българин и не се поддава на елинизиране. Наред с андартите, които имат същите задачи, „Гръцкият македонски юмрук“ извършва хиляди престъпления спрямо българите в тази област. В една от нейните заповеди към „македонския народ“ от 27 януари 1926 г. се казва: „1. Забранява се от днес да се говори български език на обществени места, срещи и събрания, увеселения, сватби и пр. 2. Налагаме на горните места да се говори гръцки език… 3. Нарушителите на настоящата заповед ще се считат за предатели на отечеството и ще попадат под страшните наказания на организацията ни“.

През 1926 г. (по разузнавателни данни на ВМРО) в Егейска Македония са били глобени 3855 души, тъй като са били чути да говорят български език. А през 1929 г. техният брой става 11 000. По жестокост изтезанията са нечувани – бой с камшици, бодене на език с игла… 116 ученици са били наказани от свещеници и учители с бодене на език с игла, за да не употребяват друг път нито една българска дума. През 1936 г. 5000 души са затворени по островите заради говорене на български език или пеене на български песни.

Мерките на официалните гръцки власти не са по-малко жестоки. Води се политика на унищожаване и заличаване на всичко българско. Една заповед от 20 май 1921 г. гласи: „Всички исторически паметници и култове, на които българите отдават почит, трябва да бъдат унищожени или да се обявят за гръцки…“. Започва системно унищожаване на българското културно-историческо наследство. Четирите български училища в Солун са превърнати в казарми, жандармерийски участъци, складове. Същото се случва и с гимназиите в Серес, Воден, Лерин и др. Всички училищни и частни библиотеки са унищожени. Подобна участ сполетява и българските църкви и манастири. Премахнати са надписите по българските училища, църкви, магазини. Сменени са имената на градове, села, улици, реки, планини… Извършват се тотално преследване, прогонване и национално задушаване. Гърция поддържа в Егейска Македония 15 900 войници за борба с „българската пропаганда“ и въоръжените чети на ВМРО.

ИНСТИТУТ ПО ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЕМИГРАЦИЯ ИЛИЯ Т. ГАДЖЕВ“ – гр. Гоце Делчев. Институтът е създаден през 1976 г. в гр. Детройт, САЩ, от ветеринаря д-р Иван Гаджев (емигрирал през 1968 г.) и носи името на неговия баща, загинал след 9 септември 1944 г. като деец на ВМРО.

В САЩ д-р Гаджев става активен член на българската емигрантска колония, издига се до секретар на Македонските патриотични организации и председател на МПО „Татковина“ в Детройт. През 1976 г. до къщата си построява сграда за библиотека, в която събира фонд от 40 000 тома, 1 000 000 архивни документа, хиляди снимки и други ценни материали. За организацията и селекционирането на фонда през 1982 г. в САЩ заминава библиотекарят от гр. Гоце Делчев Иван Марков; над ценните документи той отива да работи и през 1992 г.

През 2002 г. д-р Иван Гаджев премества института в гр. Гоце Делчев, в специално построена от него за целта сграда. За богатия архив и библиотеката е натоварен да се грижи Иван Марков.

Институтът има и амбициозна издателска програма, чиято основна задача е обнародване на трудовете на д-р Иван Гаджев. Отпечатани са „История на българската емиграция в Северна Америка. Поглед отвътре, т. I. 1860 – 1944 г.“, „История на българската емиграция в Северна Америка, т. II. България, мащеха наша. 1944 – 1989 г.“, „Непримиримият Илия Минев. От първо лице за него“, „Лушин“ – посветен на баща му, издаден в пет тома, „шедьовърът“ „Иван Михайлов – отвъд легендите“ – в два тома.

За „фундаменталния“ труд на д-р Иван Гаджев, заради чиято подготовка и написване сякаш се е „наложило“ да емигрира в САЩ, компетентна оценка дава историкът Цочо Билярски, бивш директор на Държавна агенция „Архиви“, вещ познавач на македонското революционно движение. В сайта „Сите българи заедно“ той пише: „Въпреки преднамерената си концепция да бъде представен Иван Михайлов като една зловеща личност, навредила както на ВМРО, на МПО и на България, д-р Гаджев не успява да защити своите тези както в огромните студии към двата тома, така и в коментарите към отделните документи, въпреки огромния брой от разнообразен изворов материал, който е включил в томовете, а точно обратното. Михайлов израства още повече както в очите на безбройните му последователи, така и на онези, които може би за пръв път ще чуят неговото име. Не само от специалистите, но дори и от непредубедения читател може да се забележи, че авторът и съставител на този труд е търсил само материали, представящи Иван Михайлов само в негативна и в невярна светлина“.

Потвърждение на предположенията за „наложителната“ емиграция на д-р Гаджев в САЩ, както и обяснение за настървеността на ветеринаря срещу вожда на ВМРО намираме и в интервю на Станимир Радулов в сайта „Илинден прес“ (2 юни 2016 г.) с Вида Боева-Попова, неотлъчен сътрудник на Иван Михайлов от 1963 г. до смъртта му през 1990 г., съпруга на дългогодишния главен редактор на в. „Македонска трибуна“ Антон Попов. Говорейки за непрестанните опити и от Белград и Скопие, и от София за ерозиране на единството и за идейното овладяване на българската емиграция от Македония, тя казва: „Атаки идваха отвсякъде – от Югославия, от комунистическа България и като видяха, че не могат да разтурят Македонските патриотични организации, си послужиха с някои от синовете на убити от комунистите родители. Така започнаха вътрешните дрязги и разделяния. Зад тия синове, например зад Иван Гаджев, стояха българските комунистически служби. Целта винаги им е била да пипнат македонското движение и да го управляват. И днес е същото. Иван Гаджев можа (енигма за нас) да навлезе във в. „Македонска трибуна“, като успя да заблуди много хора. Използвайки отсъствието на моя съпруг (Антон Попов – главен редактор) в „Македонска трибуна“, Гаджев пише една долна и изпълнена с лъжи статия срещу Иван Михайлов (след тази диверсия Гаджев е отстранен от всички структури на Македонските патриотични организации; неговият истински лик става известен на цялата емиграция – б.а.). Иван Гаджев ограби архивите на МПО и на редакцията. Излъга хората и им взе кореспонденцията, която са водили с Иван Михайлов. След това официално изпрати писмо до Живков, който да изпрати интелигентни хора, за да организирали емиграцията… Писмото бе публикувано в някои вестници. И сега с тоя архив – той лавира между София и Скопие, като им търси 2 000 000, за да го предаде“.

Странно е, че в България има среди, които създават легенда за големия „патриотизъм“ на Гаджев. Той е чест гост на някои медии; награждават го с призове за родолюбие. Най-комично е присъждането му на „Златна лаврова клонка“ за цялостен принос за запазването на българския национален дух и история!…

Какво ли си мисли, ако гледа от небето, македонският мъченик Илия Тодоров Гаджев за делата на своя син?…

КОНЕСКИ, Блаже (1921 – 1992). Академик; филолог, поет. Роден е в Небрегово, Прилепско, в сърбоманско семейство. Самият Блаже Конески признава: „Нашето село и някои други околни села инклинираат кон србската пропаганда. За той пресврт е заслужен еден братовчед на мойот татко, войводата Глигор Соколович. Той е познат како раководител на србска чета“.

Като син на писар на сръбска служба, в дома им има доста книги на сръбски език, включително и кратката шовинистична енциклопедия „Свезнанье“, която до голяма степен повлиява върху съзнанието на впечатлителното момче. И той, разбира се, започва да пише първите си стихове на сръбски език.

По препоръка на сръбската администрация в Прилеп надеждното „сръбче“ е изпратено да учи като стипендиант в интерната при гимназията в Крагуевац. В Крагуевац – този център на сръбския шовинизъм, са учили също Лазар Мойсов, Лазар Колишевски, Страхил Гигов, Ристо Джунов – видни политици в Македония, както и генерал Тодор Атанасовски. След интерната Блаже Конески записва медицина в Белград, но скоро се прехвърля във Факултета по сръбски език и литература, с втора специалност руски език и литература.

През Втората световна война Македония е върната в пределите на България (1941 – 1944). През май 1941 г. Благое Лямевич (Конески) набързо се преименува и става Благой Конев. Заедно с други студенти от Македония се записва да учи славистика в Софийския университет. За престоя си в София прави интересни признания: „Ретко се случуваше да земем некое списание, като се пласира тековна продукциа (книжна продукция – б.а.)“. Докато, когато е бил в Белград, сам търси контакти с млади писатели, следи редовно пресата, сътрудничи на сръбски издания. През софийското си учение не прави подобни опити…

През септември 1944 г. германските войски се оттеглят на север, в Прилеп слизат партизаните. В това време Блаже Конески е в града. Веднага се среща с партизанина сърбоман, негов познат от Белград, Владо Малески, и с прилепчанина Кръсте Цървенковски – бъдещия най-голям човек в Македония и сред лидерите в Югославия. Кръсте Цървенковски възлага на Конески да се включи в редактирането на списание „Млад борец“. После Конески е привлечен на работа в отделението АГИТПРОП към ЦК и Главния щаб на народоосвободителната войска.

В това време Блаже Конески налага линията на „неутрален македонизъм“ и в политиката, и в лингвистиката. Вече е взето решение за въвеждане на „служебен език“ – на 2 август 1944 г. в манастира „Св. Прохор Пчински“. В Първата езикова комисия участват двама доктори по лингвистика – Георги Поптраянов и Михайло Петрушевски, славистът с преподавателска практика, полиглот, съставител на учебници Георги Киселинов, прогимназиалният учител, изучавал македонските говори, Христо Проданов, поетът Венко Марковски. Блаже Конески е най-младият член – единственият, който държи на цялостното приемане на сръбската азбука.

Хрониката на събитията около създаването на македонската азбука по най-категоричен начин говори, че Блаже Конески стриктно е изпълнявал (в позициите си) инструкции от Белград – разбира се, не само по лингвистични въпроси. Неслучайно по-късно повечето членове от Първата комисия са подложени на репресии: Георги Киселинов е хвърлен в затвора, Венко Марковски е изпратен в лагера „Голи Оток“, някои са „съветвани“ (д-р Г. Поптраянов), а д-р М. Петрушевски е „издигнат“, като е изпратен в Белград. Конески има сериозна „заслуга“ за смъртта на Трайчо Чундев, разстрелян от властите.

Създадена е Втора комисия, в която петима от членовете са сръбски агенти. Неслучайно „комисията“ избира за македонска изцяло сръбската азбука. По време на работата на комисията Венко Марковски (който все още не е в затвора), преди встъпителния доклад, се възмущава: „Ученият свят ке ни се смее… Преди да се почне, требва да се разгледа Резолюцията на комисията отпреди три месеци“ – тоест Първата комисия. Венко Марковски подозира, че зад тези машинации има „некой скриен шовинизъм“.

Доминираната от сърбоманите Втора комисия взема решение: „Да се усвои наполно вуковата азбука со прибавка на старословенската буква за каратерниот наш звук дз=s“.

Блаже Конески е доволен.

Разбира се, македонските интелектуалци реагират бурно на този факт. Тайните служби са обезпокоени от настроенията в страната. Членовете на комисията Малински, Конески и Марковски са привикани спешно в Белград за окончателно решение на въпроса с азбуката. Тримата са приети от Милован Джилас и четирима професори филолози. На срещата е постигнат компромис. За жалост, черногорецът Джилас се оказва „по-голям македонец“ от еничарина Конески.

След седмица в Скопие е сформирана Трета езикова комисия. На 3 май 1945 г. тя съставя резолюция, с която узаконява предложената от Джилас азбука. В състава на комисията влизат: Блаже Конески, писател, Васил Илийоски, гимназиален директор, Мирко Павловски, гимназиален учител, Круме Тошевски, шеф на техникум, Иван Мазов, редактор на в. „Млад борец“, Густав Влахов, публицист, Владо Малески, директор на Радио Скопие, Киро хаджи Василев, публицист, капитан Илия Топаловски, началник пропаганда при Генералния щаб, Венко Марковски, поет.

Освен „историческия шанс“ да бъде смятан за основоположник на „македонската азбука“ и „македонския език“, Блаже Конески в професионалния и жизнения си път е бил коректор, преводач, агитатор, драматург, лингвист, шахматист, професор, художествен критик и поет. Известно е, че е учил медицина, но ако има диплома, тя е по философия – подарък от Белград.

По-късно Блаже Конески е назначен за председател на „Друшството на писателите“, въпреки че до този момент е публикувал само някакви скечове и хуморески в сп. „Остен“. Той е и първият председател на Шахматния съюз на Р Македония. Става председател и на Македонската академия на науките и изкуствата.

Два парадокса има в биографията на Блаже Конески – той е против приемането на македонската азбука в този ѝ вид, но се смята за неин създател; той, като член на Сръбската академия на науките, е против създаването на МАНУ, но като му предлагат председателския пост, се гордее, че е пръв неин ръководител.

Гнусна черта в характера на Конески е безжалостното му отношение към интелектуалците в Македония, които изявяват различни от неговите позиции. Негови жертви са, освен членовете на Първата езикова комисия, и философът Димитър Гюзелев (обесен) и инженерът Димитър Чкатров (разстрелян), за чиято смърт той открито призовава.

Безочливостта на Блаже Конески няма граници. В нито едно от четирите издания на неговата „Граматика на македонскиот язик“ той не посочва ползвана научна литература. А източниците, от които е плагиатствал, са известни – десетки страници зле прикрито преписване от трудовете на Георги Киселинов, от изследване на Трайко Китанчев, публикувано в София през 1892 г., от дисертацията на Димитър Матов. Не се поколебава да посегне и на фундаменталните трудове, добре известни на славистите в света, на проф. Любомир Андрейчин и проф. Кирил Мирчев – преподаватели в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“.

Блаже Конески навярно си е отишъл от този свят доволен от своята мисия, която се заключава в голямата победа на сърбоманите в културното похлупване на Македония чрез варваризация на азбуката, правописа, лексиката… Но тези усилия – на фона на непоклатимостта на народните български говори в Македония, на българския език като цяло – си остават провинциално пропиляване на един живот, вписване на името в колоната на отцеотрицателите, отцехулителите, отцеубийците…

МАКЕДОНИЗИРАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ В ПИРИНСКА МАКЕДОНИЯ (1944 – 1949). С идването на българските комунисти на власт (9.09.1944) фактически се дава ход на коминтерновската политика по Македонския въпрос. Признаването на македонска нация е основна предпоставка, която умело се използва от Титова Югославия с една-единствена цел – заграбване на Пиринска Македония. Агресивната политика на скопските сърбокомунисти им носи известни успехи. Под формулата „обединение на македонския народ“ те успяват да наложат на и без това намиращата се в подчинено положение българска Компартия идеята за тотално внедряване на македонско национално съзнание на българите в Пиринска Македония. За това се използват всички възможни средства, като най-добра работа им вършат областните и околийските ръководства на Отечествения фронт (ОФ) и Комунистическата партия. Над всички се откроява председателят на областното ръководство на ОФ Георги Мадолев. Стига се дори до парадокса, че на територията на Пиринска Македония са създадени македонски народоосвободителни военни единици и е в ход план за присъединяване на областта към Югославия. За да се улесни изпълнението на плана, българските власти арестуват всеки, противопоставил се на този акт. Без съд са избити всички бивши членове на ВМРО и нарочените за фашисти и великобългарски шовинисти.

Наглостта и нетърпението, с които се действа за незабавното присъединяване, са сигнал, който кара българското партийно ръководство да направи маньовър – от една страна, заявява, че в онзи момент е все още рано за присъединяване на Пиринска Македония, а от друга страна, се ангажира да съдейства за внедряване на македонско национално съзнание сред населението. Тази колеблива двойственост води до нови предателски ходове с тежки последствия. Партийните комитети в Горноджумайска област се задължават да работят за македонизирането на населението. Важен фактор в провеждането на тази политика е и „македонският“ вестник „Пиринско дело“.

Разбира се, формиращата се в средата на 1945 г. опозиция в Пиринска Македония, както и някои от съюзниците на комунистите в ОФ – БЗНС, БРСДП и НС „Звено“, изразяват открито антимакедонистките си позиции. Въпреки това Политбюро на ЦК на БРП (комунисти) приема специално решение „В подкрепа на културно-националните искания на горноджумайското население“, което цели да повдигне „националното самочувствие на македонците“ чрез изучаване на историята на македонското националноосвободително движение. Успоредно с това скопските управници предприемат още по-настъпателна пропаганда за популяризиране на НР Македония, която е „естественият обединител на македонския народ“. Много настоятелни са исканията за културно-национална автономия на Пиринска Македония, за откриване на македонски училища и въвеждане на македонски учебни дисциплини. Всички тези „културни“ претенции са подстъп към постигането на главната цел – присъединяване на областта към Югославия. Тази инвазия спрямо българщината в Македония е осъдена остро от опозиционните сили и комунистите са изобличени като национални предатели. В отговор проюгославската и промакедонистка пропаганда афишира намерението на централното партийно ръководство от април 1946 г. да признае обособяването на македонско малцинство в Пиринска Македония, което всъщност е ново унизително изпълнение на Титовото искане. През август същата година БРП (к) взема решение за налагане на културно-национална автономия. На скопските натрапници е дадена пълна свобода за развихряне из Пиринска Македония, като по-голямата част от партийния актив на българските комунисти най-слугински им съдейства, а често дори грубо налага техните желания. Най-престъпният акт българските комунисти извършват в края на 1946 г., когато по насилствен начин записват по-голямата част от населението в Пиринска Македония като „македонци“, представяйки този позор като „резултати от демографско преброяване“. Години наред македонската пропаганда ще използва това „преброяване“ като свой най-силен аргумент в претенциите на Скопие.

Агресивността в македонизирането на Пиринска Македония се засилва, когато скопските емисари успяват да обвържат областното ръководство на БРП (к) със съблазнителни обещания за високи постове в Скопие. Това развързва ръцете им в осъществяването на главната цел – присъединяване на областта към Югославия. В Горна Джумая е открита „македонска книжарница“, която е своеобразен щаб на емисарите; създадени са подвижни книжарници; подвижно македонско кино обикаля из областта; разпространяват се пропагандни печатни издания; в. „Пиринско дело“ се е превърнал в глашатай на скопските пропагандатори, които продължават да тръбят, че Вардарска Македония е единственият център, около който трябва да се обедини „македонският народ“; създаден е „македонски театър“; подготвят се „македонски кадри“…

Македонизаторите печелят нови успехи – в училищата са въведени като учебни предмети „македонски език“ и „македонска история“. Назначени са и македонски учители.

Населението в Пиринска Македония е в недоумение и паника. То постепенно се съвзема от този невероятен шок и започва да оказва открита съпротива на безцеремонните и нагли емисари – учители, книжари, артисти и др. Езика, на който се преподава в училищата, хората възприемат като „прост“, „селски“ и пр. и обсипват с подигравки македонските учители. Културното ниво на самонатрапилите се „просветители“ е твърде ниско, далеч под равнището на българското учителство. През 1948 г. е проведена насилствена акция за „ограмотяване на македонците“, неуспехът на която вбесява скопските агенти – емисари и българските им слуги из комунистическите среди. Агитаторите книжари, театрали, даскали отблъскват хората и с циничното раздухване на омраза към България и отричане и охулване на всичко българско, както и с откритото третиране на Пиринска Македония като част от НР Македония.

Всичко, което става в Пиринска Македония, е плод на предателската спрямо българското население в Македония политика на комунистическото ръководство на България начело с Георги Димитров, което в името на интернационализма се кичи с ролята на верен приятел и брат на Титова Югославия, марширувайки под такта на Сталиновия ботуш. Дори когато се обтягат отношенията между Тито и Сталин и българското партийно и държавно ръководство би могло да коригира политиката си по Македонския въпрос, то проявява мекушавост и плахост и това засилва амбициите на Скопие за присъединяване на 250 000 „македонци“ от Пиринска Македония към Югославия. Нещо повече, БРП (к) продължава да изпълнява решенията по „издигане на македонското национално съзнание“ и преследва „всички прояви на великобългарски шовинизъм“, следвайки пагубната си денационализаторска политика. И на „най-славния“ ѝ V конгрес македонисткият курс на партията продължава – конгресът постановява, че българските комунисти са „против схващането, че Македония е българска земя; тяхното становище е, че „Македония принадлежи на македонците“ и че те подкрепят населението на Пиринска Македония „да развива своето македонско национално съзнание“. Конгресът гордо декларира, че „македонското население в България“ е единствената свободна част от „целокупния македонски народ“ и че Пиринска Македония трябва да се превърне в „обединителен център на македонците“.

Тази нова политика на комунистите по Македонския въпрос се посреща с пълно безразличие от населението в Пиринска Македония. През известни периоди от време се дочуват македонистки трели в комунистическата пропаганда, сякаш да напомнят за последователността в нихилистичната и отродителна политика на БКП, за която „националното не е от първостепенно значение“. За съжаление, тази партия не намери сили да признае историческите си грешки и да порицае проводниците на антибългарските ѝ действия. Тъжно е, че в страдалческа Македония на черната стена с имената на нейните палачи редом с турци, сърби и гърци личат имената и на българи…

РЕЗОЛЮЦИЯ НА КОМИНТЕРНА ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС, утвърдена от Политсекретариата на Комунистическия интернационал на 11 януари 1934 г. с протокол № 207. В документа се посочва, че поделената между Гърция, Сърбия и България Македония е едно от огнищата на „бъдещата империалистическа война“, затова е необходимо да се предостави правото на „македонския народ“ на самоопределение до отделянето му от „държавите поробителки и образуването на обединена и независима република на македонските трудещи се маси“.

Този „исторически“ документ е приет без участието на българските представители в Коминтерна (Васил Коларов и Георги Димитров в този момент заемат високи постове в централата). Задграничното бюро на БКП и ВМРО (об) приемат безропотно безпардонния акт, с който официално се приема и налага съществуването на „македонска нация“.

РЕПАТРИРАНЕ НА БЪЛГАРИ БЕЖАНЦИ от Егейска Македония в Югославия. През юни 1945 г. в България пристигат 20 000 македонски българи от Егейска Македония, които напускат Гърция заради бушуващата гражданска война. Те са настанени в Горноджумайска (дн. Благоевградска), Пловдивска и Старозагорска област. Скопските Титови агитатори се опитват да ги убедят да се изселят в Югославска Македония, но те отказват, защото знаят на какво са били подложени техните братя през сръбския режим. От Югославия са твърде настоятелни и в резултат на това между ЮКП и БКП е постигнато споразумение за насилственото им репатриране. 15 000 души са „взети“ от квартирите им в България и са транспортирани в Югославия. Във Вардарска Македония те са поставени при тежки условия за живот, тъй като почти всички отказват да се запишат „македонци“.

През 1947 г. група бежанци пишат писмо до българското посолство в Белград, в което изплакват болката: „Забраняват ни да се наричаме българи, което значи смърт за нас“. В посолството пристигат и молби за връщане в България. Властите в Скопие са раздразнени от непокорството на българите бежанци и през януари 1948 г. само за едно денонощие 7000 души са „преместени“ в две села край границата между Унгария и Войводина, като са поставени при непоносими условия. Отново заваляват колективни и лични писма до българското посолство и лично до Георги Димитров с молба за завръщане в България.

През 1948 г. отношенията между България и Югославия вече са влошени. Този път българското правителство се застъпва за бежанците, разбира се, по конюнктурни съображения. В отговор югославските власти подлагат на терор и унижения бежанците, като целта е да ги принудят да се запишат „македонци“. Най-твърдите „бугараши“ изчезват безследно; други са подложени на жестоки инквизиции. През 1949 г. седемте хиляди от унгарско-югославската граница са върнати във Вардарска Македония и са заселени по 5 – 10 семейства в най-бедните и изостанали райони.

Чак през 1954 г., поради временно затопляне на отношенията между България и Югославия, някои спорни въпроси се уреждат. В Югославия се съгласяват да се „освободят“ от някои от най-твърдите „бугари“… Само 3000 души успяват да се завърнат в родината майка.

СЪДЕБНИ ПРОЦЕСИ ВЪВ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ след 1944 г. В края на 1944 г. новата сърбокомунистическа власт във Вардарска Македония започва съдебни процеси срещу изявени представители на българската интелигенция, повечето от които са дейци на ВМРО и Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). Преди Втората световна война те водят борба против сръбския поробител, а в годините на българското управление в Македония (1941 – 1944) са изявени фигури в утвърждаването на национално-културното дело. Те биват съдени по „Закона на македонската чест“. „Чрез тяхното съдене и осъждане – пише в спомените си Васил Хаджикимов, един от подсъдимите – „новите“ сърбокомунистически власти изправят на подсъдимата скамейка българската история, българското национално съзнание, култура и език в Македония.“

Основните обвинения са за това, че са българи; че се борят за откъсване на Вардарска Македония от Югославия; че са за независима Македония или искат да я присъединят към България; че са ВМРО-вци и ванчомихайловисти; че по време на войната са сътрудничили на окупатора, за да постигнат „вековния сън на македонците да се обединят с майка България“; че са възпитавали народа на Македония в български национален дух.

Най-шумен е процесът срещу тримата дейци на ВМРО и ММТРО, които са били съдени и през сръбския кралски режим – Димитър Гюзелев, Димитър Чкатров, Спиро Китинчев. Те се защитават достойно, като истински български патриоти. И тримата са осъдени на смърт, обвинени във всички посочени по-горе „грехове“.

През 1945 – 1946 г. само в Скопие са проведени 18 процеса с 226 души подсъдими. На смърт са осъдени 22 души. Също на смърт са осъдени: в Щип – 7 души, в Прилеп – 10 души, в Битоля – 9 души. Стотици са осъдени на дълги години затвор.

На строг тъмничен затвор са осъдени и ръководителите на Демократичния фронт „Илинден 1903“ Коста Хрисимов – Смилец, д-р Илия Чулев и д-р Наум Златаров. Тяхната организация има за цел да брани с всички средства българското име, език и история, отричани от новите властници; да осведомява световното обществено мнение за варварствата над българите във Вардарска и Егейска Македония. Демократичният фронт има организации в Скопие, Битоля, Велес, Щип, Охрид и Кавадарци.

От 25 до 30 март в Скопие се води процес срещу централното ръководство на ВМРО, възстановено след 1944 г. за борба с новата окупация. Прокурорът Благой Поповски произнася обвинения, от които следват най-тежки наказания: откъсване на НР Македония от ФНРЮ и създаване на самостоятелна държава; искане на подкрепа от англо-американците за постигане на тази цел; намерение, взето на учредителното събрание през 1946 г., ВМРО да се яви като легална партия и да иска официално признание на българската народност в Македония, както и самостоятелно участие в изборите. На смърт чрез разстрел и конфискуване на имуществото са осъдени д-р Константин Терзиев, д-р Васил Иванов, д-р Коста Тренчев, Методи Попов, Благой Гашеев, свещеник Никола Попов, Асен Томов. На строг тъмничен затвор от 8 до 20 години са осъдени Тома Дивков, Кирил Сивовски, Георги Гоцев, Димитър Пеев, Борис Чаръкчиев, Милан Трайков.

През 1947 г. учителят Ангел Мишев възобновява дейността на ВМРО във Велешко, Скопско, Крушевско и Битолско. Създадени са въоръжени чети и групи. Помощ оказват Македонските патриотични организации в САЩ. През 1948 г. Организацията е разкрита. Стотици нейни членове попадат в лапите на властниците. Процесът срещу ръководството е от 11 до 13 май 1948 г. в Скопие. Ангел Мишев, Сарафко Гелев и Живко Илиев са осъдени на смърт; Пандо Атанасов, Фердо Йовков, Темелко Нешков и Дончо Попандов – от 12 до 20 години затвор.

Като възстановител на ВМРО в Битолско, на смърт е осъден Методи Коларов; други 11 души са хвърлени в затворите за срок от 6 до 20 години.

Проведени са поредица процеси срещу ръководителите на младежката организация на ВМРО в Щип, Струмица, Охрид, Скопие, Прилеп, Ресен, Велес, разкрити в периода от 1946 до 1951 г.

През 1951 г. е разкрита организация на ВМРО в Медицинския и Философския факултет в Скопие. В нейната платформа е заложена борба срещу сърбокомунистите, за независима Македония извън Югославия. Без съд, на 13 август 1951 г. са разстреляни ръководителите на организацията, студентите Мирчо Пецев, Стефан Топчев, Борислав Белев, Георги Костурков и Георги Яръмов.

Процеси във връзка с разкрити организации на ВМРО се провеждат: в Охрид – 1953 г., в Битоля – 1956 и 1973 г., в Скопие – 1952, 1953, 1957, 1961, 1970, 1985 г., в Крушево – 1959 и 1964 г., в Щип – 1954, 1960, 1971 г., във Велес – 1957, 1963, 1972 г., и пр.

Последният процес на сърбокомунистическия режим срещу поредната проява на ВМРО във Вардарска Македония е през 1991 г. във Велес. Георги Калузаров, Крум Чушков, Иван Тренчев и др. са обвинени за извършен атентат срещу офицерския дом на сръбската армия във Велес и че са запалили югославското знаме с искане югоармията да напусне Македония.

На референдума от 8 септември 1991 г. 97 % от населението на Вардарска Македония гласува за излизане на републиката от югофедерацията и за създаване на независима държава.

ЯКОБИ, Зигфрид, секретар на проф. Алберт Айнщайн, през пролетта на 1927 г. е посетен в Берлин от пратеници на ВМРО и поканен да посети Македония, за да се запознае с участта на българите в тая красива, но изстрадала земя. Целта е, като известна личност, да бъде спечелен за каузата и с авторитета си да се включи в кампанията на Организацията за привличане на световното обществено мнение на страната на борещия се народ. След като се запознава с проблема, прочитайки и написаното по темата в немската литература и пресата, той казва: „Ще направя пътуване в Македония едва тогава, когато бих имал преводач, с когото с малко думи мога да се разбера. Така и стана, та можах да направя пътуването си в Македония достатъчно добре и без всякаква пречка“.

След като се връща в Германия, той написва статията си „Македония, каквато я видях“, която е публикувана във в. „Македония“ (1927) и поместена в сборника „Veritas, Македония под иго 1919 – 1929“, София, 1931 г. Следва откъс от статията:

„Македония е страна, населена с чисти българи; сърбите в нея сега са само заселени колонисти и пришълци. Македонските българи съвсем не са безформена, случайно там живеща полудива маса, а са отдавна стигнали до национално съзнание чисти българи, които вече почти цял век се борят – отделени от България – за своята духовна и политическа свобода. И тъкмо в годините след войната може да се установи в Македония колко храбро македонските българи там бранят своите свещени права. Македонските българи се борят с един безпримерен идеализъм и който нарича тези борци „разбойници“ и „банди“, е съзнателен лъжец и интригант.

Съдбата е определила Македония да бъде арена и зрител на непрекъснати борби, възпламенявани от национални, религиозни и политически страсти. Преди войните за тия борби всяка година често се пишеше в големите европейски вестници, а и сега от време на време се лансират в европейския печат известия, които невинаги са съгласни с истината. Вестниците постоянно дават съобщения и вести, че българите смущавали „мира“ в Македония и че били „нещастие“ за нея. На самото място аз можах да установя, че всички тия тенденциозни известия не отговарят на истината и че тъкмо противното е вярно. Отиде ли днес например човек в град Скопие, ще може да чуе, че мнозинството от населението говори български език. Само по себе си се разбира, че народът не смее да си служи с български език в публичните прояви, защото инак гражданите или ще бъдат разстреляни масово, или ще бъдат хвърлени в затворите. В училищата е забранено да се учи на български език, а също в черквите и манастирите се чете на сръбски.

Средището на Македония са областите на Охрид, Прилеп, Преспа, Мъглен, Острово, Костур, Велес, Скопие, Воден, Мелник. По тия места населението е чисто българско – не само езикът, а изцяло духовният живот е български. В тия места аз говорих със стотици селяни, работници и интелигентни хора и всички винаги ми заявяваха и ме уверяваха, че са българи и че такива искат да останат в своята земя. Навсякъде в Македония можах да установя, че населението е миролюбиво и твърде уморено от последните войни; но ми казаха – пак ще трябва да грабнем оръжието, понеже ни измъчват и не искат да ни оставят на мира. Македонците са българи и техен дълг е да работят за освобождението на тая земя, дълг към техните деца…“.

ЦАНКО СЕРАФИМОВ е роден през 1951 г. в гр. Гоце Делчев. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климен Охридски”. Работил е като кореспондент и редактор в ежедневни вестници, както и в областта на културно-историческото наследство. Управител е на издателство „Орбел”. Автор е на десет стихосбирки и на една пиеса, поставена от Иван Кондов в Благоевградския театър, както и на „БИОГРАФИИ НА ПИСАТЕЛИ или стълбове на българската духовност” и „РЕЧНИК НА ПРИЗНАНИЯТА за моето българско време или към македонската орис”. Членува в Сдружението на българските писатели.