0
2101

Епохе + Сфумато

Заглавието на тази стихосбирка, „33 секунди любов“ („Лексикон“, 2020) на Димитрина Тончева, ме сеща за заглавието на книга на изключително успешния в световен мащаб бразилски графоман Паулу Коелю „11 минути“. Разбира се, стиховете по нищо не приличат на Коелювите „11 минути“, най-малкото в нея няма нищо графоманско. Отделно това – стихосбирка е, отделно друго – пестелива е, даже изящно бледа, по аристократичному; за разлика от розовобузестия псевдо-барок, характерен за почерка на бразилеца (псевдо-барок като мутро-барок, не случайно той е толкова любим на мутреси, плеймейтки и гърлеси). Но най-голямото отличие е, че ако в „11 минути“ – макар всичко да върви като в латиноамерикански сериал,  накрая завършва все пак като в сантиментален блудкав немски филм за масова употреба – захаросано, че и със сироп полято (което е естествено за такъв вид проза, впрочем), то в „33 секунди любов“ любовта е преплетена с друга вечна тема – смъртта: двете вървят ръка за ръка, оформяйки тъканта на мъничката книжка.

Истинската поезия е снимка на вечността, затова и темите ѝ са вечни…

Автор на „33 секунди любов“ е Димитрина Тончева от Димитровград. Тя казва за себе си, че пише: „Само когато съм в труден период и нищо друго не действа“. Ако повярваме на думите ѝ, в трудните периоди досега са пет; преди „33 секунди любов“ има други четири стихосбирки: „Ранимост“, „От твоите шепи“, „Бяла звезда“, „Автограф“. Да си кажа честно, бих искал – малко егоистично, признавам, да е имала повече трудни периоди, тъй като стиховете ѝ си заслужават да бъдат четени – дават не само смисъл, дават и естетическо удовлетворение.

Каквото е предназначението на истинската поезия, впрочем…

Може би тъкмо защото в канавата им са вслоени тези вечни теми, но по начин оригинален, без да повтаря и без да имитира. Ето как в стихотворението, дало заглавието:

На брега на морето

два скорпиона,

той – с рак на лимфните възли,

тя – с бъбречна недостатъчност,

облечени само в снежинки, правят 33 секунди любов.

В една тяхна Вселена,

нажежена до бяло,

с път само нагоре, надолу,

нагоре-надолу, нагоре, нагоре –

изчистен от всякакъв страх.  

Любовта е сякаш обречена, двамата са пътници, но в същото време тя ги въздига, превръща ги в хора, които никоя болест не може да уплаши, никоя рана не може да спре да обичат. Затова в един неочакван момент повече няма надолу, близостта ги изпраща „нагоре, нагоре“, където те са всичко един за друг – нажежена до бяло Вселена, избухнала от срещата между двамата. Тук, между другото, се усеща реплика към една друга поетеса от Димитровград, Ваня Ангелова: Димитрина Тончева сякаш спори с нея, иска да я убеди, че нещата не са така безнадеждни, както ги описва Ваня в двете си стихосбирки „Дъжд от китайски капки“ и „Възможните пътеписи на тялото“. Например в „Дъжда“:

Когато
за пореден път
си казваме последно сбогом по телефона,
всеки от нас
дълго държи слушалката в скута си,
сигурен,
че другият е затворил.

Тук също има любов, но тя е някак обречена на несъстояване: имало е среща, но я е имало – времето е минало, вече няма среща, а единствено безгласната мембрана на телефонната слушалка. Която не случайно е в скута – за да не чуе единият дишането на другата. И обратно. Докато при Димитрина Тончева любовта е винаги налична, даже и когато е по някакъв начин с предвидим край, с дъх на приближаваща смърт. Любопитно продължение на стихотворните връзки: Ваня Ангелова ги сече, Димитрина Тончева ги събира и връзва отново.

Всяка поезия е нечие продължение – било на себе си, било на другиго…

В „33 секунди любов“ могат да се усетят и други отгласи от съвременната българска поезия, от Иван Теофилов, да речем. И, разбира се, от Екатерина Йосифова: голямата дама на българската лирика има много свои поклонници и поклоннички, които дори и несъзнателно я следват – било по краткост на стиха, било по съдържание. Димитрина Тончева обаче е по-специфичен случай: тя съчетава нежната крехкост на Катя Йосифова с амфитеатралната уединеност на Иван Теофилов. Нека поясня: първата пише сфумато – с една полупрозрачна замъгленост, през която едва-едва прозират поетичните образи; Иван Теофилов използва друга техника – изнамерената от създателя на феноменологията Едмунд Хусерл „епохе“, когато в полезрението влиза един-единствен предмет (при него е място) и то(й) бива описан с цялата му само нему присъща особеност. Това е сякаш най-видно в „Амфитеатър“ (1968 г.), но и в други стихосбирки Иван запазва този свой характерен поетичен маниер (както и в мемоарите си, които са образец на белетристична феноменология). И тъкмо тези два на пръв поглед толкова различни прийоми (честно казано, те са различни и на втори поглед) Димитрина Тончева по един своеобразен, дори бих казал уникален начин сглобява; конструира ги в заедност:

Тези, окапали в септември листа,

които танцуват, надскачат се и шумят

в опит да превземат тротоарите,

булевардите и градинките

и онези – по клоните, –

които се поклащат заканително,

ми приличат на хората

по площадите и етажите:

трудно общуват помежду си

или почти никога,

но ако вятърът е добър,

се случва понякога

да си разменят местата.

Епохе – окапалите листа, сфумато – смяната на местата: Димитрина Тончева се вписва в съвременната българска поезия, което не може да стане инак, освен с много четене на поезия, с много познание за тенденциите ѝ в България. Пък и не само в България. Това го изтъквам нарочно, защото под изкривяващото и уродливо влияние на фейсбук и другите социални мрежи, в които кой ли не публикува жалки стихоподобни излияния, вярвайки наивно, че лайковете са способни да превърнат графоманията в поезия, се стигна до жалката ситуация българската стихотворна традиция да не се познава и да се пише, сякаш поезията започва от мен – „поезия“ без история, без предходници. Но истинска поезия се получава тъкмо когато имаш представа за тези преди теб и – без да ги повтаряш, се учиш от тях. Защото в поезията утре не започва от днес, утрето на/в поезията започва от вчера, че и от оня ден. Повече даже – утрето на поезията започва от началото на времената.

Стихосбирката „33 секунди любов“ е усвоила отлично тази истина…   

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияСън за „Славянска“ 22
Следваща статияЗащо все простаци…