0
1286

Ерата на изкуствения интелект

Фабрис Аджадж

Хоризонтът на производителите на компютри опира не толкова до интелекта, колкото до изкуствената глупост. Защото глупак е не този, който бива подвластен на стъписването. А онзи, който има отговор на всичко.

Можем да се запитаме защо сме тук. Или защо все още сме тук. Защо един човек за пореден път взема думата под сводовете на „Парижката Света Богородица“? Всичко в една подобна ситуация изглежда някак ретроградно или прашасало. Достойно за музейна експозиция или пощенска картичка.

Става дума за един човек, за един sapiens, каквито е имало още от предисторията, роден от баща и майка, разумно и неразумно животно, знаещо, че ще умре, но незнаещо дали го чуват. Накратко, за още един клетник, излязъл след 200 000 или 300 000 години от майчината утроба, нищо че живеем в епохата на „технологиите“ или на „интелигентните системи“.

Ала вземе ли такъв човек думата, не е ли това разочароващо? Или съмнително? Взимаме думата, както черпим вода; гребем, за да намерим нужните слова, гледаме да не се удавим сред слюнките си, скалъпвайки фрази, а в същото време живеем в епохата на „хората, които вземат решения“, умеещи да ни убеждават с великолепните си презентации на „Пауър Пойнт“, където млади момичета комуникират ясно чувствата си, благодарение на „емотиконите“.

Още повече, ако този човек е тъй изостанал, че взима думата под готически сводове. Архитектура, без съмнение включваща в себе си палеолитната пещера, езическата гора, гръцкия храм, римския храм и най-вече шатрата на Срещата, издигната от евреите в пустинята; очевидно е, че тя няма нищо общо с функционалността на някоя заседателна зала. Старите катедри не разполагат нито с електрически контакти, нито с WI-FI. Те ни дават достъп до материално място, в което се вместваме с тялото си, макар да живеем във времето на киберпространството и интерактивността „онлайн“. И самото това материално място задължава човека, вземащ думата, да не говори твърде дълго по причина на звукоотражението. Той трябва да забави своя изказ, твърде високия си изказ. Което го обрича да влезе в играта.

И тъй, той взема думата под сводовете на „Нотр Дам“, така да се каже, в полите на майка си… Това се случва днес, но би могло да се случи – още по-добре – през Средновековието. Ала бъдещето не се измисля тук – би било прекалено – а в Силиконовата долина или в Института за генома в Пекин. И вече гениите на Гугъл или на „Тесла“ са тези, които сме принудени да слушаме като папите на Новия Антропоид. Защо тогава сме все още тук?

Аз не съм трансчовешко същество, по-скоро съм човешка останка, нещо между Квазимодо и Замразения. Един човек на нашето време не би дошъл тук само с клетото си тяло от плът и кръв, състоящо се от въздух и кости. Той би проникнал в историческите ви данни, би ви предложил мощен алгоритъм, способен да ви заинтригува. А пък аз се колебая, заеквам… дори не съм сигурен, че бих могъл да ви заинтересувам. И в тези времена на шум и на забавление, най-многото, което бих могъл да сторя, е да ви предложа дълга порция от мълчание и скука. Да ви отведа в пустинята. Както Светият Дух в Евангелието… Той подтиква Иисус да остане в пустинята четиридесет дни… Успокойте се: разполагам само с 40 минути.

Изобщо не съм в състояние да прибегна до рекламната ефикасност. Моят метод е по-скоро на потапяне в себе си, за да ви направя съпричастни на собствената ми озадаченост. А тя се увеличава поради факта, че не съм проповедник, а съм поставен в позицията да проповядвам; дадена ми е най-обща тема, чиято формулировка не е особено вълнуваща, а пък съдържанието ѝ препраща към една от най-трудните реалности: „Културата, предизвикателство пред евангелизацията“. Предизвикателството е факт, това е съвсем сигурно. Ала няма как да подходя към темата без стъписване. Да, искам да ви предупредя веднага: едва ли ще стигна до нея. Онова, което ми се иска да направя, толкова ме отдалечава от темата, че само Бог може да ме спаси.

За човека, който взема думата под сводовете на една църква, най-естествено е да бъде обзет от свръхестествена глупост. Така твърди света Анджела от Фолиньо: „Човекът, стремящ се да обозре неизречимото, бива обзет от стъписване, дори проповедникът, който трябва да заговори, изпада в подобно състояние и често се случва да каже на събралото се множество: „Идете си, не съм в състояние да говоря за Бога, аз съм недостатъчен“. Според света Анджела дори най-мъдрият проповедник би трябвало да се качи на катедрата и да изрече пряко волята си няколко „Ах! Ах!“ от преклонение и безпомощност, след което да слезе оттам, удивен и от това си красноречие. Подобна мъдрост откриваме у поетите и богословите: те говорят малко повече, но славата им най-често е израз на това „Ах!“ пред ступора от реалното.

Подобна мъдрост обаче не се съдържа в проекта на така наречения „изкуствен интелект“. Никой от създателите на „изкуствения интелект“ не си поставя за цел създаването на толкова сложна машина, чийто подвиг да е в изричането със синтетичен глас на следното послание: „Изключете ме, ако обичате, аз съм недостатъчна“. Ако „изкуственият интелект“ цели стъписването, а не изчислението, това наистина би било знак за неговата интелигентност, сиреч за отвореността му към онова, което го надмогва. Така машината би започнала да пости от електричество и да се моли да бъде изтръгната от затвора на изчислимото. Ала боя се, че в подобна перспектива проектът за създаването на „изкуствен интелект“ никога не ще види бял ден.

Дори съм склонен да мисля, че хоризонтът на производителите на компютри опира не толкова до интелекта, колкото до изкуствената глупост. Защото глупак е не този, който бива подвластен на стъписването. А онзи, който има отговор на всичко. Неспособен да се открие към онова, което го трансцендира, към другия, към събитието, той вкарва всичко в мелницата на малката си система. Движен от човешкия интелект, такъв човек може да оказва услуги: но убеден в надмощието на човешкия интелект, той позволява на глупостта да отбележи забележителни успехи.

И тъкмо тук, сякаш случайно, аз се насочвам към темата си. Припомням я отново в рамките, които ми бяха зададени: „Културата, предизвикателство пред евангелизацията“. Някои биха могли да решат, че голямото предизвикателство на една „нова евангелизация“ е в това да се приспособим към „новите технологии“. Това са защитниците на една Църква, която „кипи“, и те смятат, че комуникацията е най-решаващото нещо в lectio divina[1]. Ако случаят бе такъв, то предизвикателството не е в сферата на културата, а на социалното инженерство. Защото новите технологии не са „култура“ в собствения смисъл на думата. Времето на културата отмина. По-скоро сме в ерата на онова, което папа Франциск нарича „технократична парадигма“ или „техно-икономика“. И тук въпросът е да разберем дали Благата вест може да се възвести в тази парадигма, или за това е необходима култура.

Този въпрос би могъл да се формулира по съвсем прост начин. Иисус казва: Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят (Иоан.15:1). Какви сме ние обаче, ако около нас вече няма нито лоза, нито лозар? Би ли могъл Иисус да каже: Аз съм базата с данни, а Моят Отец е суперкомпютърът? Когато се позовава на лозата, на овцете, на полските цветя, Той не си служи с метафора, която бихме могли да използваме заради по-голяма печалба или която е нещо по-cool или по-hype. Защо препратката към света на земеделието е неизбежна, за да се открием за живота на Духа? Притчата за сеяча може ли да се превърне в притча за сателитната антена? А добрият пастир би ли могъл да бъде заменен с добрия програмист? В същото време усещаме как губим нещо, когато някоя интернет търсачка открие изгубената овца.

Културата не е съвкупност от елементите на едно културно наследство, което с лека ръка бихме могли да поставим на разположение на мощните операционни системи. Тя съответства на някаква модерност в отношенията ни със света. Съдържанието може да е почти същото, въпросът обаче е дали то идва чрез браздите на културата или чрез движещите сили на технокрацията… Култивирането не е кодиране. Появата на плода се различава от използването на приложения.

Духовността може да съществува в технократичен режим. Но това става в аспектите на контрола, моментността, иновацията и най-вече на освобождаването от всяка драма. С един клик на мишката ви обещават Светия Дух. Или Бог – като програма за кардиотрейнинг, като бомба, която да ви отърве на място от всички неверници, за да постигнете рая с натискането на един бутон. Когато духовността съществува в културен режим, тя не е особено ефикасна. Напредва по-бавно от охлюв. И не се подчинява на нашите бизнес планове. Трябва да я изчакаме да покълне. Можем само да се надяваме на благоприятна прогноза за времето и за посевите. Да се случат хилядите дребни очаквания, за да избуи голямо дърво, което да дава плод и подслон на птиците.

Същото е и с литературата. Можем да четем Пруст в културен режим, тоест по начина, по който се полагат грижи за някоя зеленчукова градината – осигуряването на светлина, плевене, за да се стигне до бавното отглеждане на репичката. Същевременно в рамките на един „техно-икономически режим“ бихме могли да си „платим“ Пруст. Така той ще се превърне в разменна монета на благосъстоянието и на развлечението. Ала тогава вече не сме в сферата на културата, а в сферата на „общата култура“ или на „културното“. „Културното“, без съмнение, е най-големият враг на културата, защото е и най-измамно. Там се чете не за да съзрее човечността ти, а за да се увеличи капиталът ти на „светско признаване“. Да бъдеш „любител на Пруст“ в сферата на големите финанси е шик, позволяващ да услаждаш себе си с бизнес обеди. Ала по-практично с оглед на същия ефект е да се интересуваш от съвременно изкуство.

В смисъла си на човешко формиране думата „култура“ идва от Цицерон. Речниците за „обща култура“ цитират една фраза от Тускулански беседи: „Философията е културата на духа“. Ала тези речници най-често забравят, че цитираната фраза предполага първенство на земеделието. Тя задава като модел за живота на духа един жест на селянина. Което идва да каже, че този жест на селянина се е възприемал като благороден жест. Цицерон го изтъква в трактата си За задълженията: „От всички неща, чрез които се сдобиваме с богатства, никое не е по-добро от земеделието, никое не е по-щедро, по-приятно и по-достойно за един свободен човек“. Тъй като чрез земеделието се осигурява препитанието на семейството и човек не е принуден да се продава, за да се изхранва. Така земеделието установява отношение към света, което големият оратор определя като щедро, приятно и достойно.

Модалността на тази връзка се разкрива чрез три съществени черти, отличаващи културата от технокрацията. Първата е, че културата е съпътствана от динамика, придавана от природата, докато технокрацията налага собствената си динамика. За земеделеца природата е щедра доставчица на форми, които трябва да се подкрепят, за да дадат плод; за технократа тя е склад с материали, които можем да използваме по свое усмотрение. За земеделеца природата има своите ритми и сезони, които трябва да следваме; за технократа природата трябва да следва неговото планиране във времето. Първият знае, че няма да поникне трева чрез „дърпане“; вторият засажда трансгенетична трева, която расте десет пъти по-бързо заради пестицидите, елиминирали останалите ѝ конкуренти. Последният, разбира се, много по-лесно може да изхрани планетата; но същевременно има и по-голям риск да погуби земята.

Така стигаме до нещо, което често се пренебрегва. Когато Цицерон съизмерва философията с културата, то е за да отговори на възражението на събеседника си. Онзи отбелязва, че най-сръчните във философстването люде не са по необходимост и най-добрите: те умеят да жонглират с понятия и да разсъждават върху добродетелта, но много често целта им е просто да съблазняват. Дали тогава самата философия е толкова добра, колкото се твърди? Именно тук Цицерон отговаря чрез едно сравнение със земеделието: „Вярно е, че не всички полета, дори и обработваемите, носят плод, но е вярно и казаното от един от нашите поети: добрият кълн не се нуждае от особена грижа, израства и на камениста почва; същото е валидно и за умовете, които, макар и култивирани, невинаги принасят плод“. Другояче казано: нищо не може да покълне без култура, но само културата не е достатъчна. Трябва и добра почва. Тучната и плодородна земя неизбежно ни насочва към онова, което убягва от нашия контрол и усилията ни. Ето защо култивиращият земята живее в молитва и славослов. Дори да е вложил на полето цялата пот на лицето си, той измолва от висините студ и градушка да не съсипват посевите му, да не му отнемат плодовете. Дори когато става дума за плода на неговия усилен труд, той благодари, когато ябълковото дърво натежи с ябълки, когато лозата висне с гроздове, когато зеленчуците станат толкова хубави, че си струват канското усилие. И ето я втората характерна черта на културата: резултатът не е автоматичен, той произтича от някаква благодат, което ни напомня стъписването, за което вече говорихме. Напротив, технокрацията се мисли без благодат. Тя цели непогрешимостта на автоматизма. С което значително намалява природните рискове, ала в същото време, бидейки неподготвена за изненадата, умножава изкуствените рискове. Вече не се боим от студените вълни, а от неработещото парно отопление и все по-малко се радваме на слънцето.

И накрая, ето и третата черта: културата се вписва в дългото време. Цицерон се възхищава на „пламенността, с която човеците се трудят за едно бъдеще, което ще настъпи след смъртта им“. Той цитира латинския поет от галски произход Цецилий Стаций: „Садим дървета, даващи плод след столетие“. Културата предполага дела, които преминават от едно поколение към друго. Тъкмо това иска да ни каже Хана Аренд, когато казва, че кризата на културата е криза на траенето. Ала технокрацията презира траенето, макар самата тя да настоява за трайно развитие. Нейният режим е режим на краткото време, на „пробивната иновация“, съвпадаща с „програмираното остаряване“. Тя възхвалява продуктите си, но не им се възхищава истински, тъй като иска да ги изхвърлим на боклука, за да вземем следващия продукт. Айфон 7 не е създаден дълготрайно. Самият номер го издава, той известява вече появата на номер 8. За разлика от стария джобен часовник на прадядо ни Айфон 7 няма да присъства в никакво завещание. Така, в технократичен режим, винаги се комуникира повече, но се предава все по-малко. Един от героите на романа на Мишел Уелбек Елементарни частици констатира следното: „Някога да имаш деца предполагаше предаването на някакво състояние, на правила и културно наследство. Така е при феодалните родове, но също и при търговците, селяните, занаятчиите, във всички социални класи. Днес всичко това вече не съществува: аз съм наемен работник, наемател, нямам какво да предам на сина си. Нямам никакъв занаят, на който да го науча, не знам какво той би могъл да прави по-нататък; правилата, които познавах, не са валидни за него, той ще заживее в друг свят“.

Не е ли по-добре така? Нали предаването е също така и предаване на болести, на войни, на първородния грях. Може би е по-добре да минем в друг свят. Или да престанем да култивираме човешкото и дори да го „увеличаваме“. Не говоря за увеличаването на възнаграждението, макар и че то може би е в основата на проблема, защото са необходими постоянни доходи, за да се сдобием с последните новости в технологията. Онова, което в наши дни се нарича „увеличен човек“, е някой, който, недоволен от ръцете, мозъка си и генетичния си код – като от продукти с ниско качество – се обръща към индустрията, за да си купи „други“, и то по-съвършени органи, които би трябвало да го направят достатъчно „безсмъртен“, за да може да връща кредитите си дълги години.

Аз съм сред онези, които не крият съмненията в „увеличения човек“. Вярата ми ме кара да се съмнявам. Великият пост не говори за спасение чрез „увеличаване“, а за пречистване. Изискването на милостинята ни кара да открием, че разполагаме с достатъчно пари; постенето – че имаме достатъчно храна; а молитвата – че можем още много и че трябва да се разтоварим, за да си спомним, че сме от кал, за да се върнем към първичната почва, да си спомним, че са били необходими ръце и дух, много по-големи от нашите, и че именно те са ни изваяли.

И тук нещата опират не само до моята вяра, която ме прави недоверчив. А и до моя разум. Той ме подтиква да се запитам: може ли да се увеличи човешкото? Може ли да се увеличи една роза? Можем да я отгледаме – орязвайки клоните на розовия храст, но не и да ги увеличим. И ако розата се възползва от последните открития в пластмасите и в силиконите, ако стане толкова изкуствена, че спре да ухае, а бъде парфюмирана с „Герлен“ или съоръжена с антена, улавяща безжично Ютюб, ще продължи ли тогава тя да бъде роза? Няма ли по-скоро да се превърне в нещо друго, което може би ще си остане неназовимо? Илън Мъск, когото мога да назова с името, което той е получил от родителите си, създаде корпорацията „Неуралинк“, от която очаква през 2021 г. да доставя церебрални импланти, които да увеличат човешкия интелект. Илън Мъск е мой връстник, но вече разполага със състояние от 20 млрд. долара; разбирам, че му е необходимо да направи нещо с тези пари, след като е бил многократно избиран за „бизнесмен на годината“ – така че трябва да отстоява репутацията си. Ала може ли да се увеличи човешкият интелект? Да предположим, че разполагам с имплант, свързан с 5G, който ми позволява да изтегля за три секунди всички книги от Националната библиотека. Какво обаче ще промени това? Нали ще ми е потребно също толкова време, за да прочета някоя книга? Не бих могъл да изслушам някоя симфония на Моцарт за времето, необходимо за нейното изтегляне. Няма как да прочетем „Търсенето на изгубеното време“, ако си кажем, че нямаме време за губене. Всяка фраза притежава свой ритъм, своя смисъл, присъщата си скорост. Невъзможно е да я ускорим, без да я разрушим. На онези, които са усвоили духа на Туитър, свиквайки да преглеждат по диагонала множество информации, ще им е потребно дори повече време, за да прочетат една поема или някой философски текст. И накрая, нанотехнологичният имплант ще ни принуди да поемем толкова голяма маса от информации, че за да сме в състояние да четем, ще ни е потребен нов алгоритъм за нейното усвояване. Така че тъй нареченият „увеличен човек“ ще бъде всъщност един намален човек, който ще делегира на машините задачата да поддържат живота му. Монтен се е боял от „магаретата, натоварени с книги“; мисля, че ние ще започнем да се боим от гълъбите, натъпкани с микропроцесори.

Освен това е доста смешно да се рекламира безсмъртието на нещо, основаващо се върху иновацията и програмираното остаряване. Използването на нашите електронни играчки става все по-краткотрайно. Следователно трансчовешкото, неподвластно на смърт, все по-често ще блокира и ще бъде заменяно с все по-нови и по-модерни продукти. Свръхчовекът на бъдещето е човек за изхвърляне.

Претенцията за увеличаване на човешкото е всъщност най-висшият стадий на превръщането на живото в стока. Технократите са обявяват за прогресисти, но те се страхуват от всеки човешки прогрес – най-вече от прогреса, който би позволил да се мине без тях. Те ни предоставят нови парични възможности, но ни пречат да култивираме естествените си възможности. И ето че се сдобиваме с нов телекомуникационен апарат, но междувременно отвикваме да общуваме. Вече прогресират обектите, не субектите. А прогресът на тези изкуствени обекти поглъща все повече природни ресурси. Екраните на нашите телефони са екрани на измамата: представят ни дивни девствени пейзажи, за да прикрият съсипването на реалния пейзаж.

Технократичният оптимист се стреми да прикрие съсипването на света. Това е бягство напред, съпътствано от енергията на отчаянието. На 10 юли 2015 г. в. „Файненшъл Таймс“ публикува статията на Мартин Рийс, кралски астроном и председател на Английската академия на науките: „Радвайте се, постчовешката зора изгрява“. Под това заглавие откриваме доста впечатляващи признания: „Машините ще ни надмогнат, но в това няма нищо фатално. То е повод за оптимизъм (…) Изкуствените умове няма да се ограничат със слоя от 23 километра вода, въздух и скали, в който е възникнал органичният живот на земната повърхност; биосферата е вероятно далеч от оптималния хабитат на постчовешкия „живот“. Неговото предпочитано място по-скоро ще бъде в междупланетното пространство…“

Явно можеш да си председател на Академията на науките и да се наслаждаваш на тоталната празнота. Мартин Рийс почти неволно прави следното признание: постчовешкото съвпада с посмъртното; технократичният оптимизъм достига апогея си в унищожението на биосферата. И ако нищо не спира прогреса, а дори го ускорява, то е, защото той е устремен към празнотата.

Вярно е, че има тежки климатични промени, химическо замърсяване, ядрена заплаха, система, която може да рухне във всеки момент и да доведе до глад в големите градове, тъй като изхранването зависи от петрола, от международната логистика и дигиталните мрежи… И не е само това. Подобна катастрофа би могла да доведе до ново начало сред развалини и избуяли треви. Ала отвъд екологичната и социална катастрофа вече се забелязва онтологично отчаяние. Ако се потопим в краткото време и пренебрегнем траенето, рискуваме да няма памет… Ние сме първите поколения, заживели със сигурността, че човечеството е започнало и ще приключи. Ние сме първите поколения, които вече не живеят в епоха, а във времева отсрочка. Безграничният растеж е несъмнено абсурден, но липсата на растеж и на правилна мяра някой ден може да ни доведе на предела. Малко по-рано или по-късно… И какво тогава? За какво да спасяваме земята, ако някой ден ще бъде унищожена? Защо да предаваме нещо, след като е сигурно, че човешкият род ще изчезне? Защо да вярваме в траенето, ако в крайна сметка сме обречени? Защо по-скоро не се опитаме да избягаме, фантазирайки си, че колонизираме Марс?

Не съм песимист. А само апокалиптик. Защото имам вяра. Свети Павел ни говори за това в Първо послание до солуняните: Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел, както родилни болки постигат трудна жена, и няма да избягнат (5:3). Нима тази неизбежност на гибелта не ни парализира? Можем ли да пораждаме живот и да се трудим, ако живеем с очевидността, че земята и всички неща по нея ще изгорят? (2 Петр. 3:10). Не е ли по-добре да изчакаме края или да го ускорим, изричайки молитвите на св. Броеница, докато други гледат американски сериали?

До същия извод стигат и солуняните. Те смятат, че надеждата е демобилизираща. Че обръщайки ни към небесата, тя всъщност ни кара да загърбим тази земя, чиито дни са преброени. Ала те не са разбрали, че сетните скърби са били родилни болки. Не са разбрали, че надеждата ни мобилизира дори там, където вече няма надежда. Че ни проправя път в безизходицата. Че променя пустинята в извор. Затова апостол Павел е принуден да им отправи второ послание. В него той повтаря, че Евангелието няма да ги отдалечи от културата на всекидневието: Но слушаме, че някои у вас живеят безчинно, нищо не работят, а се занимават с празни работи; на такива заповядваме и ги молим в Господа нашего Иисуса Христа да работят безшумно и свой си хляб да ядат. А вие, братя, не падайте духом, кога вършите добро (2 Сол. 3:11-13).

Вместо питането „за какво добро“ тук съзираме призива „да вършите добро“. За което имаме цялото наше време (макар и да съм в края на онова, което ми бе отредено). Благата вест на вечния живот е и Благата вест на времето. Чрез надеждата времето ни е дадено не като резерв, отреден за програмиране на бъдещето, а като благодат, действаща с божествена щедрост. Дори обратното броене да е започнало, можем да продължим да садим дървета, да отглеждаме добитък, да почитаме баща си и майка си, да имаме деца… Трябва да продължим не само защото това наново ни отваря бъдещето, но и защото човекът е създаден, за да обработва земята, или както е казано още по-радикално на староеврейски, да впише тази си мисия в самото име на човешкото същество: Адам е там, за да обработва земята (Adamah) – Бит. 2:5.

Такова е безпрецедентното предизвикателство пред онзи, който възвестява Благата вест. Вчера апостолът е вървял на среща с една култура: днес трябва да възстановим културата. Защото културата вече изглежда лишена от богословска надежда. И не е облагодетелствана от възвестяването на времената: затова трябва да се приближим до обещаното ѝ от Вечния.

Апокалипсисът е не просто катастрофа, той е катастрофичност, чието основание ни разкрива основното, най-същественото. И все повече и повече трябва да вярваме не само в Бога, но и в Твореца и Спасителя на плътта, но не за да се превърнем в някакви по-висши същества, а за да водим прост и човешки живот, живот на културата. Ето защо апостолът е бил принуден да смени перспективата. А Онзи, Който е възвестил Небесата, е трябвало да брани земята. Онзи, Който е засвидетелствал Месията, е трябвало да възслави пастира, лозаря и дърводелеца. Онзи, Който е бил движен от Духа, е трябвало да възпее мъжа и жената. Светостта все повече се уподобява на обикновеното съществуване. Защото тази обикновеност е дело на Бога.

Фабрис Аджадж (род. 1971 г.) е френски философ и драматург, ръководител на швейцарския институт „Филантропос“. Роден е в еврейско семейство, завършва Института за политически науки в Париж. Бил е част от крайнолеви групи до 1998 г., когато се обръща към християнството и влиза в лоното на Католическата църква. Негова съпруга е актрисата Сифреин Мишел. Баща на осем деца. От 2014 г. е член на Папския съвет за миряните. Участник в проекта „Изгубеният обект“ – заедно с Мишел Уелбек, Джон Гелдер и Клод Александър (1995 г.). Автор на книгите Земята, път към небето, Да успееш смъртта си, на есеистични творби за художници – Страданието на Възкресението (за Аркабас) и Мистичният агнец (за братята Ван Ейк) и др. Предложеният тук текст е на лекция, изнесена на 25 март 2018 г. в базиликата „Нотр Дам“ в Париж.

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е публикуван в бр. 155 на сп. „Християнство и култура“.

На главната страница: Ширин Абединирад, Гулиелмо Торели, „Вавилонска кула“, 2015 г.

––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Израз, който в латинската традиция препраща към „светия прочит“ или към четирите смисъла на Св. писание, установени от отците на Църквата: исторически, алегорически, морален, анагогически. Б.пр.