0
651

ЕС не е нито ляв, нито десен

vernet 2

Едно двойно недоразумение беляза кампанията на току-що провелите се европейски избори. От една страна, избирателите бяха накарани да повярват, че са призовани да изберат с общ вот бъдещия президент на Комисията в Брюксел. От друга страна, те бяха вкарани  в дебата ляво-дясно все едно, че европейската политика се подчинява на същите принципи, както вътрешната политика на страните членки.

Това двойно недоразумение има един общ корен: идеята, че трябва „да се политизират” и „персонализират” европейските избори, за да бъдат заинтересовани повече хора с различни убеждения да отидат до урните. Освен че нивото на негласувалите си остана също толкова силно, колкото и на предишните европейски избори, тази нагласа има риск да накърни институционалното равновесие, върху което се основава Европейският съюз.

Нека се вгледаме в дебата ляво-дясно. Безспорно Европейската народна партия (ЕНП) и Партията на европейските социалисти (ПЕС) нямат едни и същи идеи за растежа, контрола над бюджетния дефицит, фискалната или социална хармонизация. И все пак, различията не са чак толкова силни на европейско ниво, колкото вътре във всяка страна.

Запитан за основното си различие с Мартин Шулц, социалистическия кандидат за председател на Комисията, Жан-Клод Юнкер, кандидатът на десницата, заяви: социалистите са свикнали да харчат пари, които нямат, докато ние смятаме, че растежът и бюджетната строгост не са несъвместими. Формулата е гъвкава, но не представлява фундаментално противоречие.

Неслучайно повечето от директивите, гласувани в Европейския парламент, минават с одобрението както на десницата, така и на левицата, а понякога и с още по широк фронт, включващ еколозите, либералите и крайната десница. ЕНП и ПЕС вероятно дори ще отидат още по-далеч в компромиса при избор на председател на ЕК – дай ми едното лекарство, аз ще ти подам другото…

Същото беше през 2004 г., когато постигнатото общо съгласие прегради пътя към председателството на ЕК на поляка Бронислав Геремек – един от най-изключителните носители на европейски и демократични идеи в новите страни-членки, защото той принадлежеше към групата на либералите. Европейският съюз не е федерация, още по-малко пък държава, затова решенията, които се взимат, както на ниво държавни и правителствени ръководители, така и от европейските депутати, трябва да отчитат съществуването на различни мнозинства в държавите членки.

Сложната игра по номинирането на европейски комисари

Същото е валидно и за Комисията. Да се твърди, че Комисията може да бъде „дясна” или „лява” в резултат на конфигурациите, установили се след изборите на 25 чай, би било измама. Разбира се, председателят на Комисията, има по-особена тежест в отношенията с останалите си европейски колеги. Но съотношението на силите в аеропага зависи от съотношението на силите между правителствата на страните-членки.

Всяко от тях ще изпрати в Брюксел комисар, който, малко или много, съответства на мнозинството във всяка отделна държава. И все пак, съставът на Комисията трябва да бъде одобрен от парламента, като окончателното решение зависи от качеството на кандидатите и тяхното представяне, а не само от идеологическата им ориентация.

Защото нито Комисията, нито Съветът на държавните глави нямат властта сами да взимат решение, ЕС функционира чрез консенсуса.

Ето защо има риск избирателите да се фрустрират, като видят, че „техният” кандидат не излиза начело на Комисията. И обратното, противно на онова, което се говори, Договорът от Лисабон не задължава държавните и правителствени ръководители да се съобразят с решението на урните. Договорът само казва, че държавните и правителствени ръководители „трябва да държат сметка за резултата от изборите” преди да предложат кандидат, който да бъде избран от Европейския парламент.

А това е още една причина поради която Ги Верхофстад, кандидатът на либералите, не губи надежда, че може да бъде избран. След като нито ЕНП, нито ПЕС не постигна абсолютно мнозинство, може да се стигне до „трети човек”, който да обедини гласовете на двата лагера.

Вярно е, че по време на дебатите между петимата кандидати за председател на ЕК непрекъснато се повтаряше, че той ще бъде избран пряко от избирателите и държавните глави и правителствата не могат да пренебрегнат изцяло този политически факт. И ако се окаже, че те не могат да приемат един председател на ЕК, който да не е изцяло тяхна креатура, тогава ще излезе, че те са в плен единствено на своите политически и лични предпочитания.

Уравнението се усложнява още повече, защото председателството на Комисията не е единственият важен властови пост. Двадесет и осемте трябва да номинират и председател на Европейския съвет, който да замести Херман ван Ромпой, както и да посочат Върховен представител по проблемите на външната политика и сигурността, чиито функции до есента ще се изпълняват от Катрин Аштън, без да забравяме и за председателството на Европейския парламент.

Ето защо става въпрос не просто да се избере един „мъж” или една „жена”, а цял „пакет”, който да отчита палитрата от политически нагласи, географски различия и лични връзки на потенциалните кандидати. Държавните и правителствени ръководители ще се съберат още този вторник, 27 май, около неформална кръгла маса, преди да започнат пазарлъците, които ще продължат със седмици. Какво ще остане тогава от вота на европейците?

Публикувано на Slate.fr.

Даниел Верне (род. 1945 г.) и известен френски журналист, специалист по международна и европейска политика. Бил е директор във в. „Монд”. Автор на книгите „Пожертваната мечта. Хроника на югославските трагедии”, „Романът на Берлин”, „Малка история за падането на комунизма” и др.