0
472

Етюд за сноби

Тази история е истинска, толкова истинска, че изглежда невероятна… Обичам музиката. Обичам я от дете. Учиха ме да свиря на пиано – нищо не излезе. Опитаха с цигулката – давах надежди, но и те помръкнаха, започнах да уча пеене и сам се отказах. Това, което мога, е да слушам музика и го правя вдъхновено.

Така… Имам един далечен роднина, който стана прочут композитор. Като казвам прочут не преувеличавам. Името му може да се намери в LAROUSSE. Панчо Владигеров го няма, но него го има!!! Като млад, той свиреше виртуозно на пиано, спечели национален конкурс и за награда го изпратиха да специализира във Франция. Благоразумието надделя и младият талант не се завърна в родината. В Париж, обаче, той доста бързо се отказа от пианото и започна да пише критики за музиката, а след това да композира музика! Причината за тази промяна според мен бе, че при всичките му дарби, този човек винаги си е бил мързелив. А в Париж надарени музиканти се срещат във всяко кафене! Да не говорим за изпълнителите на световно равнище. С пианото трябва да се трудиш до изнемога, от челото ти да се стича пот върху клавишите, трябва да кажеш „Сбогом” на Монмартър, на Монпарнас, на Шанз Елизе и да виждаш пред очите си само златистите букви на производителите на рояли! Докато с композиторите нещата са по-кротки, не се изискват изтощителни усилия. Вдъхновението идва от време на време, то може да те завари както си лежиш и гледаш в тавана, както се разхождаш, или както си лъскаш обущата, като при Брамс например. И така нашият пианист се гмурнал дълбоко в мътните води на модерната музика и съумял да изплува на повърхността й. Успехите не закъснели, само че у нас в България едва-едва дочувахме тяхното ехо. Младият композитор пишеше ноти и знаци, но рядко писма. Може би само неговата майка знаеше повече подробности за славата на сина си. Но и те двамата рядко общуваха, помежду им винаги е съществувала дистанция. Синът говореше на майка си на вие и казваше: „Маман, вие сте една идиотка”. Тя не се обиждаше.

Всъщност маман беше мила, образована, извънредно интелигентна жена, потомка на славен род, и за мен от двамата тя беше по-симпатичната личност.

Годините минаваха, композиторът се прочуваше все повече и повече, докато един ден се оказа, че е изпратил на свой стар приятел магнетофонен запис на едно от класическите си произведения. Приятелят веднага поканил кръг от ценителите на съвременната музика у дома си. Той беше известен атомен физик, меломан от дете и разполагаше с прекрасна за времето звуковъзпроизвеждаща уредба, за която всички му завиждахме. Дошла, разбира се, и майката на композитора. Лентата била поставена на „Телефункена”, включени били усилватели, тон коректори, високоговорители и в гостната зазвучала въпросната творба. Ценителите застинали в креслата и столовете, кой обхванал чело, кой с наведена глава над скръстени ръце, кой затворил очи, кой отворил уста, кой… Когато произведението свършило, всички мълчали. Най-големият ценител въздъхнал и вглъбен в отвъдното рекъл: „Завършено произведение”. Останалите поклатили глава за съгласие. Само майката на композитора кротко рекла:„ Да си кажа правото на мен това нещо много-много не ми хареса!”

Изгледали я в почуда и си помислили, че тя от неудобство и майчина скромност говори така!

Случи се, че един ден и аз посетих собственика на редкия запис. Помолих го да чуя новата му придобивка. Той охотно се съгласи като дете, което бърза да покаже новата си играчка. Седнахме и заслушахме. От време на време домакинът ме поглеждаше изпитателно. Аз обаче не се издавах.

Когато всичко свърши, той попита:

– Е? Какво ще кажеш?

Нищо не можех да кажа. Това което чух, беше съвсем чуждо за ушите ми, толкова непонятно, че се почувствах потиснат, разбирах, че съм  изостанал с музикалния си вкус в първата половина на двадесетия век. Добре, че музиката не се подава на обяснения с думи, защото и да се поддаваше, пак щях да мълча!

– В Европа много го ценят.

– Знам!

Тогава той започна да отвива останалата лента в лявата ролка. Когато стигна до края, взря се в него, сепна се и тихо от дъното на гърлото си започна да се смее, ето така: – Ъ-хъ, Ъ-хъ, Ъ-хъ! Смееше се сдържано, но не спираше!

Аз го гледах учуден. Той си пое въздух и каза:

– Тука пише commencement! – и продължи да се смее.

Там пишело начало! А това значи, че сме слушали записа отзад  напред! Ако имате стар магнетофон проверете! Моят приятел беше извънредно грижлив човек. Той продължи да изучава края на лентата и за да бъде всичко съвсем ясно, обясни, че записът бил направен в студио при това на 38 оборота в минута, докато максималните обороти на неговия Телефункен били 19! С две думи завършено произведение!

Още на другия ден моят приятел отишъл в радиото, помолил да му прехвърлят записа на 19 оборота и се завтекъл към дома си, за да го прослуша най-сетне в истинския му вид.

Чухме се по телефона.

– Кажи ми, как е сега? – попитах аз.

– Още по-лошо! – отговори той.

 

Георги Христов Данаилов (1936-2017) e роден в София, потомък на известен свищовски род. През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов. Георги Данаилов завършва и преподава химия, но с литература се занимава от студентските си години. Голяма популярност получава още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Следват: „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“. Автор е на много пиеси – „Съдията и жълтата роза“, „Есента на един следовател“, „Солунските сьзаклятници“, „Господин Балкански“, „Една калория нежност“ и др., на филмови сценарии: „Хирурзи“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров).
Предишна статияСъвременната старост
Следваща статияРазказът на Остап