Борисов гълчи министрите си, за да ласкае народа, разчита на популизма в действие, за да оправдае истинското бездействие.
С поредното си изказване на заседание на МС Бойко Борисов предизвика серия от противоречиви оценки. Оформя се дистинкция между сериозното и фарсовото. Дискурсът на институционалната комуникация априори изключва шегата като инструментариум. Но тази условност не се съблюдава от българския министър-председател. Неангажираното око забелязва липса на реален капацитет за предприемане на адекватно и ефективно административно действие, премиерът сякаш е неспособен да се справи с управлението на проблеми като битовата престъпност и дупките по пътищата. Същевременно в своя неподражаем стил на опростен и близък до обикновения човек изказ Борисов банализира суровата реалност, поставя задачи на ресорните министри, чието буквално изпълнение се свежда до границите на абсурда. Нека да погледнем цитатите от официалната стенограма на правителственото заседание: „Има обективни причини да се отворят много дупки по улиците – от минус 10-15 градуса за един ден стана плюс 20 градуса. То, дето се вика, ако е пломба на зъб при такава рязка температура – пада”. Ако приемем валидността на този аргумент, тогава бихме могли да считаме например, че всеки самолетен полет на европеец до Африка непременно ще бъде съпроводен с посещение на зъболекар. По-нататък Борисов продължава: „Полицията – ако трябва, една част от нея поема контрола на пътищата и стоят до дупките, докато не се запълнят.” Имайки предвид състоянието на републиканската пътна мрежа, в това число второкласната и третокласната, служителите на КАТ едва ли ще стигнат само за да се постави полицай на всяка опасна дупка в страната. Ясно е, че пътната полиция има други свои задължения, проблемът е, че премиерът изисква нещо невъзможно, представя го в сериозна форма, натоварва със задача ресорния министър, лансира неосъществима идея, която трябва да намери практическа реализация. Характерна манипулативна дискурсивна техника на Борисов е да сведе случващото се до абсурд, да открои ролята на собствената си политическа фигура като фактор за решаване на проблема, да се самоизживее в ролята на Дон Кихот, който успява да се пребори с вятърните мелници: „Двеста хиляди души администрация имаме! Ако трябва – всички ги изкарвате навън и докато не се поправи – стоят, алармират. И тогава ще видите как много по-бързо ще стане ремонтът.” Погледнато строго формално, това е призив за блокиране на регулярната дейност на цялата държавна администрация в България. Интелигентната публика веднага ще възрази, че министър-председателят се шегува. От стенограмата е видно, че атмосферата по време на заседанието остава сериозна. Всъщност Борисов достига до евристична находка, която трябва да бъде публично оповестена и да се отправи към своя адресат чрез медиите. Целта е да се внуши на хората, че държавата ще направи всичко възможно, за да няма дупки. Премиерът поема ангажимент, издава заповед, застава зад съответното действие с личния си авторитет на харизматичен политик. Тази практика произтича от характерната за неговия стил на поведение тенденция да измества ролята на институциите като посредници, в конкретния случай той самият по-скоро процедира като институционален посредник, опирайки се не толкова на властовата си позиция, колкото на личните си качества. Споменатото действие е по природата си нереалистично, то не може да се осъществи на практика. Същевременно то има характер на безусловна заповед с условен смисъл, предпоставя необходимостта за реализация на невъзможното. Министрите са подчинени на министър-председателя, те трябва да изпълняват неговите нареждания. Фарсът се състои в това, че манипулативното популистко послание трябва да се трансформира в институционален резултат, нонсенсът получава статут на политически императив. Ако си послужим с термин, използван от известен български социолог, изправени сме пред акционизъм в нищото, който не произтича от меланхолия и въпреки това индикира, че средствата за постигане на целта отказват да работят. Те са подбрани така, сякаш са насочени към епидермалния слой на социалната тъкан, без да докоснат уязвеното място на болния организъм. Ресурсите на държавата като принудителната сила на правото, човешкия потенциал и материалните средства не помагат с нищо, за да се вземат ефективни управленски решения.
Тук ще приведем още един пример за това как се структурира на дискурсивно равнище посланието на Борисов, като поставим специален акцент върху търсената близост между политиците и народа. Премиерът призовава вътрешния министър Валентин Радев да разговаря с всички кметове и кметски наместници за поставяне на охранителни камери с цел да се ограничи битовата престъпност, а там където е невъзможно да се инсталира видеонаблюдение, да ангажира патрулиращи полицаи. Ефективността на мярката е под въпрос заради краткия срок за нейното изпълнение. Темата за радикалното справяне с тази дребна битова престъпност е елемент от коалиционното споразумение с Обединените патриоти. Тя вълнува обикновения човек, живеещ в малко населено място със скромно имущество и нисък стандарт на живот. Необходимо е да се обърне внимание на тези хора в качеството им на електорални единици. Полицията регистрира дребните битови кражби, но постига ниски нива на разкриваемост, а престъпниците знаят как да заличат записите от охранителните камери. Полицаите не могат физически да патрулират всички охраняеми обекти. Думите на Борисов са хвърлени на вятъра заедно с целия финансов и човешки ресурс, който ще бъде вкаран в изпълнение на разпореждането. Те вероятно ще доведат до нулев ефект от преките административни мерки. Целта е да се демонстрира, че елитът обръща поглед към социалните низини. Когато големците демонстративно слизат при народа, става дума за проява на популизъм, която е продукт на кризисен PR. За да възникне самата кризисна ситуация, е налице институционален дефицит, доколкото управленските решения на държавата като регулатор на обществените отношения чрез принудителната сила на правните норми се оказват неработещи. Т.е. примерите с битовата престъпност и с опасните пътища илюстрират напълно еднотипен начин на отреагиране на ситуацията от страна на министър-председателя. Той е лидерът, който се ангажира с дадения проблем, след това дава разпореждане за неговото решаване и очаква непостижим ефект. Това разпореждане е институционализирано и така автоматично се уронва авторитетът на институцията, която трябва да го изпълни. Активите остават за основния политически авторитет на ГЕРБ, пасивите са за изпълнителите. Преди години в условията на тежка метеорологична обстановка Борисов се беше пошегувал, че служителите на АПИ трябва да ловят снежинките във въздуха. Сега съвсем не на шега той иска от тях да запълнят дупките. Двете ситуации изглеждат аналогични като възможност за реализация на задачата. Преценката на целесъобразността на мярката не е конституиращ елемент на нейното предприемане. Търсеният ефект е принизяване на политическото до равнището на народностното самосъзнание. Министър-председателят гълчи министрите си, за да ласкае народа, разчита на популизма в действие, за да оправдае истинското бездействие. Борисов чертае една картина на своето управление, в която реализмът на факта предефинира парадигмата на успехите, но в конкретния случай няма достатъчно доказателства, че се достига до равнището на осъзната саморефлексия: „Защото, като си счупиш джантата и пукнеш гумата – да говорим за европейска интеграция, Европейски съюз, европейско председателство… Последното, което минава на хората през акъла, е това.” Борисов артикулира в публичното пространство аргумент, който е насочен срещу неговото собствено управление. Претенцията да модерираш дебата за големите европейски проблеми придобива статуса на формална вербална делегитимация през призмата на една профанизираща метафора. Спуканата гума е сивото петно, което загрозява гордо висящия европейски флаг. Перифразирайки един политик, можем да кажем, че пътят на България към Европа минава през многобройните дупки от София до Калотина.
През призмата на политическата рационалност Борисов вреди сам на себе си, като следва модел на поведение, който е подробно описан в настоящия текст. Истината говори съвсем друго. Лидерът на ГЕРБ е най-успешният български политик след 1989 г., ако индикатор за успеха са брой спечелени победи на свободни и демократични избори. Той е печеливш, защо стои близо до народа със своя политически език и, нека отново да подчертаем, с ангажираността си с проблемите на малкия човек. Налага се изводът, че лидерската харизма е факторът, който замаскира контрапродуктивността на институционалното действие. Това обстоятелство се проявява в множество ситуации, разглежданата стенограма е само един христоматиен пример. Въпросът е защо многократното трябва да гледаме един и същ филм. При всички случаи предлагането се определя от интереса и реакциите на публиката. Дали Борисов е тънък познавач на народопсихологията, или голяма част от народа споделя наложения политически стил? Този анализ е от компетенцията на социолозите. За нас е важно това, че се осъществява пробив в структурата на институционалната ефективност, който е облечен в съблазнителните одежди на популистката реторика.
