Начало Филми Премиери Ех, тази любов…
Премиери

Ех, тази любов…

Катя Лимончева
15.12.2016
3223
„Café Society“

„Café Society“ е малко странен филм. Не странен по принцип, а странен като за филм на Уди Алън. Което вече си е наистина странно.

С комедиите му, абсурдни или романтични, сме свикнали, с жлъчните драми а ла „Мач пойнт“ – вече също. Но какво ще кажете за сериозна комедия или най-малкото „замислена“? Иначе казано, отвъд комичното тайничко се промъкват сълзи, зад блясъка се крие душевно страдание, а зад смеха – спотаено ридание. Същевременно режисьорът цитира моменти от собствената си филмография, сякаш за да преосмисли кодовете на романтичната комедия. „Куршуми над Бродуей“, „Сладък и гаден“, „Радио дни“, „Ани Хол“, „Манхатън“ или „Пурпурната роза от Кайро“ – целият Уди Алън е концентриран в „Café Society“.

В края на 30-те младият Боби Дорфман напуска обсебващото си еврейско семейство в Бронкс и пристига в Холивуд с надеждата да намери работа и да промени живота си. Чичо му Фил Стърн е известен импресарио на звездите и трябва да се погрижи за Боби. Като начало Фил възлага на секретарката си Вони да разходи младежа наоколо и той се влюбва в нея…

След мрачния цинизъм на „Почти нормален“ Уди Алън се връща към малко откачената атмосфера на „Дани Роуз от Бродуей“ – еврейското семейство на Боби предоставя най-остроумните моменти във филма. Историята за неудобната любов позволява на режисьора да „реорганизира“ афоризмите си за живота, някои от които са се превърнали в класика („липсата на отговор също е отговор“ или „глупаво е, че юдаизмът не предлага живот след смъртта – щяха да имат много повече клиенти“). Посрещаме с усмивка обичайните дребни закачки с невинността и първоначалната наивност на главния герой (като „сърна, уловена от фаровете на автомобил“). Забавни са алюзиите с религията (както обикновено), тръгнали от абсурдни твърдения (еврейските жени винаги преваряват храната) и стигнали до по-дълбоките размишления, най-вече в писмата, които Боби разменя със сестра си („Живей всеки ден така, сякаш е последен, и един ден това ще се окаже истина“). Размахът на Уди Алън е все така неуморим и остроумието му жонглира между сериозността и палавостта.

„Café Society“

Интригата е минималистична, а формата на разказа – ретро барок. Двойният любовен триъгълник би могъл да ни отведе до „мазна“ булевардна комедия, но не се случва нищо подобно. Сюжетът е третиран с много финес, голямо количество от обичайния еврейски хумор и самоирония. Сред чара, носталгията и меланхолията се озоваваме някъде между Ернст Любич и Били Уайлдър.

Разгръщайки един любовен триъгълник, „Café Society“ постепенно се превръща в иронична драма, концентрирана върху моралната и емоционална еволюция на индивида и проиграването на някои възможности, без втори шанс в живота. Освен към 30-те години на ХХ век, Уди Алън се връща и към други от своите фетиши: нюйоркския евреин, крехката калифорнийска красавица, прекрасната атмосфера на миналото, очевидността на водевилните недоразумения и онтологичните безпокойства. Той отново ни предлага всичките си обсесии, но погледът му е по-скоро закачлив и носталгичен, отколкото язвителен. Присъстваме на любопитно съпоставяне на две култури: Холивуд – окъпан в живи цветове, и Ню Йорк – мрачен и не толкова бляскав. И все пак, между гангстерите, звездите и политиците, отвъд ироничния социален преглед на Америка от 30-те, любовта е вездесъщото присъствие във филма.

„Café Society“ притежава винтидж очарование, а работата на Виторио Стораро ни предоставя прекрасни кадри, оцветени в мека златистокафява светлина. Началото реконструира грижливо холивудската атмосфера от 30-те, с нейните пищни имения и партита (това първо сътрудничество на Уди Алън със Стораро се превръща и за двамата в първи проект, заснет с дигитална камера). Въпреки предвидимостта на добрите маниери и красивите думи, маскиращи противоречивите чувства на персонажите, режисьорът неизменно успява да превърне драматичното в развлечение, а комичното – в повод за размисъл. Уди Алън както обикновено повтаря елементите от собствената си история („разликата във възрастта не е от значение“, когато става дума за любов…) и макар че не се обновява истински, той печели зрителя с арсенала от хитрости (кой по-успешно би свел гангстерското битие до карикатурно повторение на изливането на бетон…) и го кара да усети онази предателска емоция, дето тайничко му засяда на гърлото.

„Café Society“

Персонажите се плъзгат между пиянство и скръб, направлявани с очарователно майсторство. Както обикновено Уди Алън е събрал пред камерата много съблазнителен актьорски състав, сред който се открояват новите попълнения, Кристен Стюарт и Блейк Лайвли. А в Джеси Айзенбърг режисьорът-актьор е открил собственото си алтер его, което отразява всичките му фантазии, при това приликата между двамата като екранно присъствие е удивителна.

Нещо като преглед на изпитаните похвати на Уди Алън, с малко горчивина, сякаш навята от хода на времето, „Café Society“ е деликатен и опияняващ филм, който не крие изненада, но със сигурност ще успее да ви прелъсти, ако му позволите.

Катя Лимончева
15.12.2016

Свързани статии