1
1111

Е.Т.А. Хофман: приказката като щастие

Hoffmann
Автокарикатура на E.T.A. Хофман

В годините на социализма в България се установи официалното становище, че Е.Т.А. Хофман спада към представителите на „пасивния, реакционен романтизъм”, наложи се схващането, че е автор предимно на детски приказки.

Съдбата на Хофмановото творчество в България е сложна и странна. Първите преводи на негови произведения датират от преди повече от сто и тридесет години – най-напред се появява в превод от френски приказката „Щастието в играта”; тънката книжка излиза в Сливен през 1882 г., а четири години по-късно – и в Пловдив. Преводач е Димитър Бръзицов. През 1898 г. Никола Денчев превежда от руски и публикува в Севлиево новелата „Песъчний человек. Нощен разказ, любопитен за всекиго”. Две десетилетия по-късно Иван Кръстев превежда вече от немски и публикува в библиотеката за деца на Ал. Паскалев „Слънчеви лъчи” приказката на Хофман „Троши-Орешко”. А през 1926 г. Петър Спасов предлага в списание „Хиперион” разказа „Дон Жуан. Приказно събитие, което се случи с един пътуващ ентусиаст” – всички преводи вече са от немски език. Пак по това време в поредицата на Ив. Игнатов „Любими романи” излизат повестта на Хофман „Принцеса Брамбила” в превод на Екатерина и Вера Бояджиеви и романът му „Еликсирите на дявола. Следсмъртни книжа на капуцина отец Медардус” в превод на Панайот Чинков. Едва през 1933 г. в седем поредни книжки на сп. „Седмичен преглед” са публикувани откъси от новелата „Мадмоазел дьо Скюдери”. Това е всичко за период от половин век.

Опасният романтизъм

В годините на социализма в България се установи официалното становище, че Е.Т.А. Хофман спада към представителите на „пасивния, реакционен романтизъм, който търси идеала в миналото, а мечтите му са свързани с отмиращи форми на обществен живот”. Хофман бе определян като антиреалист, творбите му се обявяваха за нездрави, упадъчни и консервативни. После обаче настъпи втори етап, в който към „реакционера” Хофман  – а и не само към него – бе приложен по-диференциран подход. През шестдесетте години на XX век въпросът за отношението между „прогресивния” и „реакционния” романтизъм стана дискусионен. Някои учени започнаха да изтъкват не само принципните различия между двете течения в романтизма, но и да виждат между тях „сложна и противоречива диалектическа връзка”. Така в тома от 1969 г. на „Кратка българска енциклопедия” четем: „Най-характерното у Хофман е бягството от дребнобуржоазния свят в света на фантазията и мистиката с цел да проникне в същността на нещата. Въпреки това в творчеството на Хофман има известни реалистични черти.”

Тези „известни реалистични черти” нарушиха стройния догматичен модел и затова трябваше да бъдат включени в нов модел, не по-малко догматичен. Като със скалпел учените започнаха да извършват своеобразна дихотомия върху творчеството на Хофман – и не само върху неговото. То бе разделено на два периода – реакционен и прогресивен, или романтичен и реалистичен. Нещо повече: някои се заеха да доказват, че в края на живота си Е.Т.А. Хофман е преминал изцяло на реалистични позиции, че се е прехвърлил в лагера на прогресивната литература.

Така и в предговора към сборника „Немски романтици” от 1980 г. може да се прочете за Хофман следното: „В края на живота си безспорният романтик Е.Т.А. Хофман пише във формата на диалог „Прозорецът на братовчеда”. Новелата показва момент от прехода на романтизма към реалистични творчески похвати и е изява на предишно твърдение на Хофман, че литературата трябва да отразява живата реалност.” Също и в послеслова към първия том на „Избрани творби” от Хофман, но вече от 1987 г., продължава да се твърди: „Еволюцията на Хофман, който в последните си години надраства романтизма, стига до нови тези и реалистични творчески похвати, характеризира самия романтизъм като интегрална фаза в литературния процес.”

E1
Хофман, яхнал Котарака Мур, се бие срещу пруската бюрокрация, 1821

Лошата дихотомия

Разделянето на цялостното творчество на един писател като хем „безспорен романтик”, хем „надрастващ романтизма” бе характерно за критическата оценка и на други „спорни” автори – да споменем „дискусиите” около периодизацията на Пенчо Славейков и Пею Яворов, а и съществуващите разногласия относно литературното дело на Гео Милев, което също се подлагаше на дихотомия. Но в съветската литературна наука, която бе задължителен образец за следване, още през шестдесетте години вече бе отхвърлена дихотомичната концепция „реализъм – антиреализъм”. Според акад. Леонид Тимофеев романтизмът не е нещо противопоставено на реализма – той е тип на художествено обобщение, „тип на творчество”, в което доминират повишената субективно-емоционална мисловност и „пресъздаването” (а не: „възпроизвеждането”) на действителността по посока на мечтаното и желаното.

Това схващане възстановяваше цялостния характер на романтическото творчество и освобождаваше изследователя от принудата да издирва в него непременно „известни реалистични черти”. Нещо повече: някои литературоведи доразвиха възгледа на Тимофеев за романтичния тип художествено обобщение и го приложиха към съвременната литература; заговори се за социалистически романтизъм успоредно със социалистическия реализъм като за два творчески подхода, които се преплитат, а не се противопоставят – така се характеризираше например творчеството на Константин Паустовски.

Приказки за приказката

Трябваше да се очаква, че също и в България ще бъде преодоляно дихотомичното оценяване на романтичния тип на художествено обобщение, прилагано дълги години към творчеството на Е.Т.А. Хофман. Но остарелите информационни източници звучаха по-убедително с тяхната догматична категоричност и моделна яснота. Така у българския читател се наложи схващането, че Хофман е автор предимно на детски приказки. Причината е, че в резултат на схоластичното отношение към романтизма името на Хофман безпокоеше издателите, то се свързваше с представата за нещо упадъчно и разложително. Ето защо познавахме по-добре операта на Офенбах „Хофманови разкази”, отколкото самите разкази.

E2
Йоханес Крайслер, рисунка на E.T.A. Хофман, 1822

Е.Т.А. Хофман обаче никога не е писал приказки за деца. Неговите романтични новели са само наречени приказки и са предназначени главно за възрастни читатели с романтично светоусещане, които имат усет към приказното. Художествената приказка у Хофман е специфичен романтичен жанр и когато прочетем „Край на приказката”, това означава не само завършек на текста, но и край на приказното изживяване, край на щастието. Неслучайно последното изречение от новелата на Хофман „Златната делва” гласи: „Нима висшето щастие на Анселмус е изобщо нещо друго, а не живот в поезията, в която светото съзвучие на всички същества ни се разкрива като най-дълбока тайна на природата?”

Текстът е откъс от подготвяната за печат книга „От Танхойзер до Шумахер”.

Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус и много други.