1
289

„Жалейка“: Преди Одисеята

zhaleika
„Жалейка“

„Жалейка“разказва какво е било преди Одисеята на героинята Лора. И този разказ е убедителен и пленяващ, какъвто е всеки истински разказ…

„Жалейка“ (реж. Елица Петкова, оп. Констанц Шмит) е филмът на 20-ия юбилеен София Филм Фест, реши журито. Сякаш няма изненада: на тазгодишното Берлинале той спечели специалната награда (speсial mention на интернационалното жури) в категорията „Генерация 14 +“; тоест филмът – макар дебютен и с натуршчици, носи авторитетен заряд, има ореола на призната от голям кинофорум творба. А знаем колко българското кино лелее за успехи, колко много му липсва награда от солиден кинофестивал първа категория. То е нещо като копнежа на българската литература за Нобелова награда, Елена Алексиева чак написа роман, иронизирайки отсъствието. Засега такъв български филм няма, но пък всеки път, когато някое българско име заслужи овации в киносвета, радваме се, ръкопляскаме, светло ни е и сърдечно. А и, честно казано, много по-вероятно е български филм да се домогне до такава награда, отколкото българска книга до Нобеловата, гонеща все повече политически послания.

С това не искам да кажа, че „Жалейка“ не заслужава Наградата на СФФ, напротив – заслужава я напълно, бидейки творба промислена и изпълнена, ако и да се брои студентска продукция. Държа на определението „промислена“, защото за филма се чуха гласове, че изневерявал на достоверността, че, например, едва ли в някакво забутано селце главната героиня би слушала не особено популярна германска група. Подобни твърдения обаче само подчертават незапознатостта на изказалите ги с живота в, както е прието да се казва, „глухата провинция“, в затънтените слепи родни кътчета. Тук, между другото, се изявява един проблем, който сякаш не е влизал твърде често в полезрението на киноизследователите и кинокритиците – за възприемането на даден филм в зависимост от личната история на зрителя. А това би било много интересно да се види особено за игралното кино, където – за разлика от документалното, досегът до емоциите, дърпането на тънките и крехки струни на човешката чувствителност, на подсъзнателните пластове на психиката, играе огромна роля при възприемането на произведението. Твърдя, че онзи, който се е сблъсквал с подобна история на разминаване между среда и въжделения в интимен план, много по-дълбоко и искрено ще възприеме „Жалейка“ от другия, комуто, така да се каже, цивилизация и култура са поднесени на тепсия, или както гласи известният израз: „Роден/а е със сребърна лъжичка в устата“. Едно е, когато ти се е налагало да се разграничиш, за да конципираш своя собствена идентичност, друго е, когато тази идентичност се гради въз основа по-скоро на отъждествяване и имитиране, отколкото на отхвърляне и противодействие. Един пример, личен: като гимназист поставях отвън на прозореца в къщата ми в село Бързия колонките на тогавашния ми касетофон „Ком“ – същински булдозер, който често дъвчеше касетките, както росомаха дъвче мъртви кокали, надувах volume-то докрай било с Pink Floyd или Led Zeppelin, било сDeep Purpleили Uriah Heep, само и само да се опълча на модната по онова време в нашия край т.нар. „сръбска музика“ (днес оттатък Калотина известна като „турбо-фолк“, отсам като „поп-фолк“, а иначе най-обикновена чалга) с хитове като „Рамо, рамо, друже мой“ и „Мастика, мастика“. Нещо като жест на всеослушание, публична демонстрация на неприемане на утвърдени и общоприети „ценности“. При „Жалейка“ такъв индивидуален опит е от капитална важност, за да се разберат мотивите на главната героиня – тя е толкова не-местна, че всичко чуждо ѝ е свое. Нещо повече, колкото по-чуждо е това чуждо на нейното местно, толкова то ѝ е по-лично нейно. В този смисъл няма психологическа недостоверност във факта, че тя слуша някаква полу-ъндърграунд немска група, напротив – открила е в интернет тези изцяло инакви спрямо мястото, където живее, музиканти и затова ги е превърнала в любимци. Далечното е свое, близкото е аут…

Zhaleika-4
„Жалейка“

Сюжетът на „Жалейка“ на пръв поглед е семпъл, с конфликт ясно изразен и откроен: младо момиче, в чиято душа животът кипи, затова селото „тясно за нейната душа е“. Впримчена в него, тя се потиска и дави. Цялото ѝ персонално усещане за несвоетукашност избликва например от репликата за „града-утопия“, където „пенсиите се раздават по къщите, не клечиш за тях по цял ден пред кметството“. Когато тук не те задоволява, там става Аркадия, почти съвършена страна. Прочее, и бежански проблем: от ужасното-тук те бягат към великолепното-там, което обаче – също като миналото, се оказва за тях чужда страна. Която на всичкото отгоре не се свени да ги връзва със „свински опашки“. И тогава настъпва разочарованието, което със сигурност ще докопа и Лора, главната героиня, когато „тръгне да види белия свят“. Но засега тя е тук и това я измъчва, дори, бих казал, наскърбява, направо обижда. Срещу искрящата ѝ жизненост настръхват изискванията на всекидневните селски задължения – работа в градината, готвене, чистене, пазаруване от смесения магазин… Опитва да открие онова, което ѝ липсва у приятелите, но те, за „жалейка“, макар млади като нея, са безропотни съвсем не като нея. Примиряват се с обстоятелствата, подчиняват им се. Поради тази причина, когато умира баща ѝ (тук, между другото, се наблюдава някакво подобие на женска едиповост, колкото и странно да звучи такова словосъчетание), тя посреща нещастието повече с облекчение, отколкото с мъка. Не заради друго, а защото с властната си себеотдадена обреченост на тукашното баща ѝ се възправя като нерушима скала против желанието ѝ да се махне, да се отърве, да се обезмести от това тукашно, тъй досадно. Точно затова поведението ѝ за нейните съселяни изглежда не само недопустимо, изглежда скандално и непристойно. А за нея смъртта е просто шанс.

Всъщност, ако се опрем на знаменитата хипотеза на Хорхе Луис Борхес, че човечеството разказва в крайна сметка само четири истории – на Обсадения град (Троя), на Завръщането (Одисей), на Саможертвата (Иисус) и на Търсенето (Светия Граал), то в неукрасената и преднамерено линейно разказана история на „Жалейка“ откриваме цели три от тях – обсадата, саможертвата, търсенето.

Zhaleika-5
„Жалейка“

Лора търси своята идилия и бленува за нея, убедена, че тя не е тук, в селото Пирин, защото нейната идилия не е селска, а градска, не е локална, а глобална; от семейството ѝ обаче искат от нея саможертвата да приеме, че „Тук е идилия, тук съществувай!“, и да остане у дома, без да реализира мечтата си да напусне, още повече, че след смъртта на баща ѝ това е почти невъзможно; след смъртта пък нейните съселяни буквално я обсаждат с мълчаливото си настояване, че трябва да се държи иначе, а не така, както се държи. Искат да превземат душата ѝ, да окупират мечтите ѝ, да бастисат копнежите ѝ… Оттук, между другото, продължителните едри планове на лицето на Лора – по красивите му черти преминава сянката на косящите обсаждащи, мятащи погледи-копия и реплики-боздугани, та да паднат стените на отчуждеността ѝ, да им се подчини, да ги приеме и усвои с всичките им битово-земеделски грижи и тревоги. Оттук и противостоянието между омайващата, направо божествена природа и отрудения, пълен с перманентен зор и тормоз селскостопански бит. (Дори, ако щете, на моменти изкуствената игра на натуршчиците е част от този конфликт: на спиращата дъха естественост е срещуположена дразнещата сетивата изкуственост.) Виждаме прекрасната гора и след това клането на агнето, доенето на козата, окършването и връзването на доматите… Няма почивка там, в селото, няма отмора: „Върви ори, ори, ори…“ Като – и това е много важно – тъкмо тази безпределност на усилието, тъкмо тази безкрайност на работата и непомерност на повинностите правят тези хора ближни, свои; така склонни, както се казва по модерному, да ти нахлуват в личното пространство. Не си защитен, но и те не са защитени, нито пък искат да са – ако ти искаш да се защитаваш, значи си студен и непонятен, ако те искат да се защитават – значи са високомерни и надменни. В селото обаче няма надменност, там всички са равни. Е, Лора смята, че не им е равна, че е различна… И ако за нещо чезне тя, то е тъкмо за различност и личностна идентичност – да е Лора, уникалната Лора, а не поредна безименна мома от поредното малко село.

Впрочем, когато казах, че в „Жалейка“ са преплетените историите на Граала, Евангелието и Илиадата, а я няма Одисеята, май сбърках. Защото – с последното си излизане на рида над селото, за да покаже прелестите му на невям отгде явилия се немски турист, Лора едновременно се прощава с родното си място и сякаш дава обещание, че един ден ще се завърне „в бащината къща“. Ще се завърне, но едва тогава, когато за всички, включително за съселяните си, ще е Лора, а не една от тях, неизвестна и невидима. Не селянката, която блуждае, чудейки се какво да прави, а целеустремената и знаеща цената си Лора, единствената Лора. За това завръщане обаче ще трябва друг филм, „Жалейка“ просто разказва какво е било преди Лорината Одисея. И този разказ е убедителен и пленяващ, какъвто е всеки истински разказ…

1 коментар