0
225

Желаното дете на нежеланата помощ

PAULINA_Still1 (1)
„Паулина”

Паулина приема чрез тялото си гнева и отчаянието на децата от гетото, както майката приема гнева на малкото дете – с удържане и разбиране. Психоаналитичен прочит на филма „Паулина” на аржентинския режисьор Сантяго Митре, представен на София Филм Фест 2016.

Филмът „Паулина” на аржентинския режисьор Сантяго Митре (Аржентина-Бразилия-Франция, 2015 г., реж. Сантиаго Митре) е римейк на филм от 1960 г. със заглавие „Бандата” (La Patota). Използван е същият сценарий на Едуардо Борас.

На  пръв поглед филмът представлява едно съвременно изследване на сблъсъка между цивилизациите – света на образованите, толерантните и загрижените и света на грубите, неграмотните и примитивните. Можем да го поставим в една група с други подобни филми „Опасен ум” (Dangerous minds, 1995, САЩ, с Мишел Пфайфър), „Ти водиш” (Take the lead, 2006, САЩ, с Антонио Бандерас), „Класът” (The Class, 2008, САЩ). Филми, които ни карат да се възхищаваме на умението на просветения учител да усмири и промени тези, от които обществото се е отказало и е изтикало в периферията си. Те показват, че ако има достатъчно усилия и готовност за разбиране, е възможен цивилизационен процес на учене, превъзпитаване и приобщаване на  маргинализираните общности от гетата и предградията. Този род филми обикновено се радват на изобретателността да се въздейства по позитивен начин на другия, така че той да бъде променен към добро. Зрителят е спокоен. Прогресивен и толерантен, той се чувства на правилното място, принадлежи към напредничавата и облагодетелствана част на обществото, към която всички останали трябва да се стремят.

И докато изброените филми пропагандират висшите ценностите на нашето общество, които променят и възпитават по-низшите групи, то „Паулина” излиза от тази схема. Филмът не налага по същия позитивен и убеден начин правотата и морала на съвременния цивилизован човек.  Режисьорът приближава камерата, отказва се от общите планове, за да пренесе в мислите и тялото на Паулина социалните и културните сблъсъци. Така по един индиректен и по-скоро символичен начин се прокарват съмнения, които обикновено не намират място, изместени от ентусиазма да се помага на отхвърлените. Зрителят не може просто да се идентифицира с просветените и благородните, защото тяхната недосегаемост този път не е гарантирана. Аудиторията е сякаш разколебана в несъмнения триумф на прогресивните над  уж слабите и изоставащите. Филмът е истинско изпитание над самочувствието ни, че сме демократични и модерни хора, чиято сила е да бъдем толерантни и отворени към различните.

PAULINA_Still3
„Паулина”

Паулина (Долорес Фонци) принадлежи към високата класа, елита, хората, които владеят ресурсите и могат да си позволяват лукса в името на някаква кауза да се лишат временно от тях. Тя прави избор да стане „селска учителка” в гетото, като се отказва от обещаваща кариера и от придобивките на уредения си живот в града. Тя усеща, че за да се приближи към обществото на онеправданите, трябва да се отдалечи от обществото на привилегированите. Лесно е да бъде харесана от прогресивно мислещата аудитория. Тя е идеалист и истински борец за промяната.  Паулина пита „Какъв е смисълът да върша нещо, което няма да промени живота на никого?”

Но още в първия учебен час децата от гетото дават урок на новата си учителка. Показват й, че нямат нужда от това, на което иска да ги научи. Не се вълнуват от училището, защото нямат планове за бъдещето. Живеят тук и сега и е важно да се наслаждават на живота днес. Невежеството триумфира над модерните ценности. Паулина остава сама в класната стая с чувство на пълно поражение. За зрителя не е трудно да се идентифицира с нея и да я съжали. Къде е попаднала? Как човек да се справи с тези деца, които могат с такава лекота да обезсмислят достижения на съвременното общество? Затвърждава се убеждението, че тук нищо не може да помръдне. Всичко е отблъскващо. Животът тече ден за ден в борба за оцеляване. Жените са принудени да отдават телата си. Мъжете решават конфликтите си с бой. Децата раждат деца. Бедност, неграмотност, престъпност, кал и бездомни кучета. Всяко усилие за промяна изглежда безнадеждно като тунела, през който се достига до мястото и в края на който няма светлина. Или като изоставената сграда, която някой е започнал да строи, но се е отказал.

Но Паулина не се отказва. Тя е упорита и иска да помогне. Тя е състрадателна и добронамерена. „Ако ги съжаляваш, те ще те намразят и ще те тормозят”, предупреждава я другата учителка. Сякаш й казва, ако усетят, че се държиш с тях, все едно ги превъзхождаш, няма да бъдеш приета. И Паулина е готова да започне да се учи как да общува с тези толкова различни от нея хора.

Гетото се опитва да отхвърли Паулина, така както отхвърля всички усилия да бъде променено. Тя е изнасилена, макар и по грешка, от нейните ученици. Изненадващо е, че Паулина не се държи като жертва на сексуално насилие. Усещат се тъгата и болката й, усеща се страданието й. Тя е пострадала, но не и жертва. Не изпитва гняв нито към извършителите, нито към себе си. Не се срамува. Не обвинява никого за случилото се. Сякаш то има някакво обяснение, което трябва да бъде намерено. Монтажът, едно от най-забележителните достойнства на филма, поставя зрителя една крачка напред. Той вече е имал възможност да види как в гетото мизерията на човешките отношения, подозрителността и безпомощността раждат насилие. Зрителят съчувства на Паулина като на жертва, независимо че тя не се приема като такава. Режисьорът ни е показал как безпощадно работят механизмите на общуване, довели до изнасилването й. Така става в гетото. То е силно и властно. И това е плашещо. Гетото е организъм със свои правила и закони, с които всеки, прекрачил прага му, трябва да се съобразява. Усилията да бъде променено по стандартите на нашето общество изглеждат наивни.

PAULINA_Still4
„Паулина”

Имам нужда да си обясня несломимостта на Паулина. Дали това е нейната защитна реакция срещу болката и унижението, която отрича или омаловажава акта на насилие? Момчетата, които са я изнасилили, не са истински злодеи в нейните очи. Те трябва да бъдат разбрани, преди да бъдат обвинени. Щом няма престъпник, следователно няма и престъпление. Щом няма извършител, следователно няма и жертва.

Все едно Паулина приема чрез тялото си гнева и отчаянието на децата от гетото, така както майката приема гнева на малкото дете – с удържане и разбиране, а не с отмъщение и озлобление. Тя има нужда да придаде смисъл на злото, както за себе си, така и за момчетата, извършили акта на насилие. Прикрива имената им, защото й трябва време, за да разбере постъпката им. Човек няма как да не се зачуди от къде тази жена взима толкова сила? Това ли е цената, която трябва да плати, за да превъзпита злосторниците? Като добрата майка, която вместо да реагира на гнева на детето с още по-гневна реакция, го преработва чрез своя по-зрял психичен апарат и го връща в безопасна и смислена форма, така че детето да разбере чувствата си и да се научи да ги контролира. Или като аналитика, който допуска пациентът да проектира в него агресивните си части, за да могат да бъдат назовани и овладени.

Може ли този естествен интимен процес на развитие и позитивното усвояване на социалните норми и ценности да важи и за поведението на едно общество, ориентирано към развитие и приемане на различните – хората от гетата, малцинствата, бежанците? Включването на отхвърлените човешки групи означава ли, че неизбежно трябва да бъдат понесени техните негативни части – агресия, неграмотност, мръсотия, враждебност? Ако възприемаме себе си като по-достойни и по-развити, то готови ли сме да бъдем като добри родители на изоставащите? Каква цена може да си позволи да плати обществото ни, за да остане вярно на разбиранията си? Колко толерантност и търпимост са нужни, за да бъде другият оформен по наше подобие (цивилизован)? А другият иска ли го?

Тези въпроси ме напрягат. Усещам по-скоро страх, отвращение и несигурност пред примитивната необузданост на другия, отколкото желание да се сближа с него.

Разсъждения по тези теми се водят през цялото действие на филма в диалога между Паулина и нейния баща, който иска да я убеди, че е наивна в желанието си да променя света. Известен съдия, той застава зад неоспоримите закони на правото. Има престъпление, има извършители и Паулина, неговата скъпа дъщеря, е жертва. Всичко е от ясно по-ясно. За всяко престъпление има наказание. Правилата трябва да важат за всички. Така е справедливо, това са принципите, на които се гради цивилизованото правово общество. „Това, че съм жертва, не ми помага”, казва в отговор Паулина, защото отказва да приеме надменно-агресивната версия на баща си, според която гетото е еднородна маса от недостойни и непълноценни индивиди. Обратно, тя иска да види момчетата като хора със свои съдби, истории, мисли и мотиви и да ги отличи от останалите. Само така може да разбере постъпката им.

Когато става ясно, че Паулина е бременна и е решила да задържи детето, зрителят е изправен пред ново изпитание – може ли да продължава да разбира и подкрепя своя добър герой в неговите избори. Близките й не могат да си обяснят решението й. Приятелят й я напуска. Самата Паулина става маргинална и отхвърлена за своето общество. За зрителя бременността сякаш също идва вповече. Усещането за отхвърляне се предава в залата и аз разбирам, че вече ми е трудно да се идентифицирам с героинята. Напротив, дистанцирам се от нея и започвам да  гледам на нея с подозрение и недоверие. Кому е нужно такова крайно себеотрицание? Не е ли обречено дете, заченато насила? Това е неестествено и в противовес с нормите на общество, към което аз принадлежа, където децата се създават с любов (за разлика от децата в гетото) и това е висша ценност.

Някои филмови критики сравняват Паулина с Христос, който поема в тялото си и изкупва чрез болката си вината на хората. Дългият път с червеникав пясък, който води към гетото е като Via Dolorosa, където всяка стъпка е белязана със саможертва и страдание. По същия начин Паулина поема в тялото си един плод, заченат в мъка и омраза. Бебето в утробата й има символно значение. То е внесено в тялото й насила от някой друг, който в даден момент е имал надмощие и власт. Навярно по подобен начин в тялото на гетото опитите за цивилизоване се преживяват като външни, самоцелни и насилствено внесени от някой, който притежава социално и материално надмощие. Затова те трябва да бъдат убивани и абортирани.

Паулина прави неочакван, но напълно осъзнат избор да задържи детето. Показва, че от всяко семе може да израсне нещо добро, ако бъде допуснато. Какъв по-силен акт на приемане на другия? Бебето е символ на бъдещето и промяната, която не може да стане чрез силово и властово асимилиране (претопяване на различията), а само чрез взаимно приемане.

Вероятно Паулина се различава от повечето хора, които убедително и пристрастно използват риториката на толерантността и мултикултурализма. Но това не им пречи, без да си дават сметка, несъзнавано да прибягват към примитивни защитни механизми като разцепване и проекция (другият става носител на негативните и нежелани части на субекта), когато се почувстват застрашени от другия. Човек е изкушен да злоупотребява с превъзходството си и предпочита да се свързва с различния човек от позиция на представител на доминиращата група, защото така се чувства по-защитен. Излиза, че Паулина успява да удържи в себе си не толкова негативните проекции на младежите от гетото към превъзхождащите общности, колкото собствените си несигурност и страхове. И с това превъзхожда всички останали. Тя се справя с тревожността си по зрял начин, като търси смисъл и се опитва да комуникира с другия, вместо да прокарва граници. Но колко хора са в състояние да си дадат сметка за собствените си страхове от другия, за да не им позволят да се проявят в омраза и отхвърляне?

Филмът ни дава възможност за себеизследване в тази посока. Достатъчно е да наблюдаваме емоциите си, докато го гледаме. Аз лично не мога да кажа, че съм в състояние да остана толерантна до край.

Фабулата на филма се развива по реалистичен начин. Установената правна система надделява. Но тук виждаме едно безсилно и двулично правосъдие, което, за да наложи върховенството на своя закон, трябва само да използва насилие. „Аз съм продукт на един несправедлив свят, който ражда насилие”, „детето е продукт на реалността”, казва Паулина, за да ни каже, че не е жертва на младежите от гетото, а на враждебните взаимоотношения между двете общности, в които участваме всички.

Монтажът на филма наслагва различните гледни точки към събитията, така че те да се видят от всяка една страна. Режисьорът дава гласност и еднаква тежест на мнението на всеки един участник – Паулина, момчетата, бащата. Мотивите на всеки могат да бъдат разбрани.  Това създава усещане за релативизъм, което поставя зрителя в трудната позиция да не може да се идентифицира напълно с нито един от героите, защото тук няма добри и лоши. Предполагам, че именно в това се състои новото в екранизацията на сценарий отпреди повече от 50 години. Филмът La Patota от 1960 г. е черно-бял, защото е сниман на черно-бяла лента. Дали е такъв и в друго отношение? Можем само да предполагаме.

Надеждата е, че не само днешните филми са станали цветни, а все повече хора могат да виждат другите, различните, в повече цветове. Черно-бялото мислене е опасно и взима своите жертви и от двете страни.

Надя Кожухарова е психотерапевт в Асоциация „Анимус”. Тя е в екипа на „Психоанализа и кино”, който организира публични обсъждания на филми съвместно със СФФ и Дома на киното. Информация за предстоящи събития можете да получите от страницата „Психоанализа и кино” във фейсбук.