0
804

Железобетонна конструкция

TDimova

Моя страна, моя България, кебапчета, Бузлуджа. Ядене и пиене на корем, за да превозят петдесет хиляди ведри и бодри, усмихнати привърженици на „правителството Орешарски” на Бузлуджа. Ужасяващият монумент там. Пошлата патетика ”Орешарски, върши си работата!”. Хамелеонските медии на другия ден, които чрез фотоси внушават всенародната подкрепа на „специалиста” Орешарски. Подкрепа, подкрепа, подкрепа за това „честно” избрано, „работещо”, ковящо закон след закон, „демократично”, свидно за всеки българин правителство на „великия икономист” Орешарски.

Каква ли психика, какво ли усещане за света и за себе си трябва да имаш, за да се държиш по този начин!

От психологическа гледна точка това поведение е втрещяващо одиозно. Такова поведение преминава всякакви граници на елементарното възпитание. От гледна точка на човешкия морал такова държание е държание на примат, който е хванал плячката и би я изпуснал от здравите си челюсти единствено ако бъде принуден.

Народът нарича такова поведение гьонсуратлък. Преведено на български това означава липса на лице. Лице без очи, без нос, без вежди, лице, изравнено и плоско като гьон. Лице без гънки, без скули, без изражение. Поведение без морал, без задръжки, без възпитание. По-скоро някакъв робокоп, машина за крадене и демагогия. За производство на ежеминутни, в буквалния смисъл на думата ежеминутни лъжи. Срещу себе си нямаме нормални хора. Имаме хора с кардинална и абсолютно нелечима повреда в психиката.

България е осеяна с изоставени и пустеещи сгради на фабрики, заводи, халета, складове, напуснати къщи, недовършени грандиозни проекти, недостроени театри, опери, зали, партийни домове, резиденции, какво ли още не. Грозните им конструкции стърчат навсякъде из страната като знак за „мерзостта на запустението”, като непрестанно напомняне за криминалния 23-годишен преход. Някои намират вината за това в демокрацията и ругаят по нея със злост и злоба. Не се замислят дори най-елементарно – защо в Германия, Швеция или Швейцария демокрацията произвежда различни продукти и има различна визия. Не, изминалите 23 години имаха някои от елементите на демокрацията, но всичко още е далеч от истинската демокрация, каквато я виждаме в западноевропейските страни. През изминалите 23 години на власт у нас неизменно беше мафията на прехода, плутокрацията на прехода, олигархията на прехода. Тя не винаги беше червена, тя се пребоядисваше, сменяше цвета си и се гавреше с нас. Мнозина от нас го разбираха. Повечето не го разбираха. Сега заради бруталния цинизъм, с който това правителство завзе властта и започна работата си, го усетиха дори аполитичните, тези благодарение на които изминалите 23 години бяха възможни, тези, които се гордееха, че са аполитични – отвратените, които правеха възможно да бъдем управлявани от отвратителните. Или както е казал Платон – цената, която добрите хора плащат за своето безразличие към обществените дела, е да бъдат управлявани от лоши хора.

Но търпението на добрите хора не е безкрайно. Това е заблудата на крадците и лъжците – те си мислят, че щом като могат да лъжат и крадат добрите хора, това означава, че са по-умни и по-кадърни от тях. Не, не са! Те са творците на тези стърчащи железобетонни комунистически отпадъци, с които е осеяна красивата ни Родина – като се почне с грозилото пред НДК и се свърши с нелетящата чиния на Бузлуджа – комунистическата Мека. Те искат да натрапват грозотата, която творят, на целия народ и отново не се замислят, че поривът към красота и свобода е по-силен от тяхната наглост.

Нашите протести показаха най-малкото това, че ние се разграничаваме категорично от тях – не само по политически възгледи, но по манталитет, по естетика, по ценности. Казваме им – останете си с вашата бузлуджанска естетика, останете си с вашите железобетонни конструкции, останете си във вашия бял автобус, натискайте зелените бутони на вашите закони, но ние не искаме да бъдем нито с вас, нито като вас.

Така, както тези невъобразимо грозни железобетонни конструкции не могат да бъдат нито премахнати, нито облагородени, така и тази повреда в психиката на хората, заграбили като хиена властта, не може да бъде премахната. Държат се за властта така, че все едно не биха останали живи без нея. Властта е тяхното лице. Те нямат собствено лице. Те имат лицето на властта. Без заграбената хищнически власт те са никой, те са без лице. Властта е като животоспасяваща кислородна маска за тях. Тя им придава самоличност, стойност, важност, тежест, себеуважание, авторитет в очите на другите, но преди всичко в собствените им очи и в очите на себеподобните им.

И каква парадоксална метафора на съдбата на България – в дните на протеста и на така наречения „контрапротест”, в дните на масовата еуфория на връх Бузлуджа – под земята в рудник Ораново са затрупани четирима миньори. Телата на двамата са намерени, а другите двама вече втора седмица се в неизвестност. Собственикът на мината се хили безсъвестно и нагло от телевизионния екран и отрича да има каквато и да било вина. Тези затрупани миньори са като че ли целият български народ, затрупан през целия период на мафиотския преход, през целия период на строителството на социализма преди това, затрупан дълбоко под земята от ненаситните назначени капиталисти. Те играят хоро на Бузлуджа по същото време. Веселят се по червени потници и дават шанс на правителството си.

Затова предлагам на всички, които сме на протеста, – в един от близките дни да отдадем почит на затрупаните миньори, да сведем глави пред тяхната трагедия, защото ние сме също като тях затрупани от жадните за власт и пари хора без лица. Затрупани сме под пластове пошлост, алчност и наглост. Окървавени сме от палки, биещи ни по гърбовете и лицата. Нашата кръв се смеси с кръвта на миньорите. Да сведем глави пред тях и после да изправим глави, за да не бъдем повече затрупани.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияГласоподавателска автобиография
Следваща статияПоколения без гордост и предразсъдъци