0
3343

Желязната жена

Откъс от биографията на баронеса Мария Закревска Бенкердорф (изд. „Колибри“, превод Белла Цонева), която свидетелства за епохата на Първата световна война и Октомврийската революция.

„Желязната жена“ е необикновената биография на баронеса Мария Закревска Бенкердорф – Мура, издадена за пръв път в Ню Йорк през 1981 г. Загадъчната Мура устоява на всички превратности на съдбата – а съдбата ѝ е крайно необичайна – тя е смятана на Запад за „руската миледи“ и „червената Мата Хари“ (в книгата това е само загатнато, но днес е установено, че наистина е била двойна агентка – съветска и британска). Далеч по-интересна обаче, както на авторката, която я е познавала лично, така и на читателя тя става с връзките си с британския дипломат, агент и мемоарист Робърт Локхарт, с писателите Максим Горки и Хърбърт Уелс. Биографията, която отдавна се е превърнала в бестселър, е изключително свидетелство, подкрепено с много документи, за епохата на Първата световна война, Октомврийската революция, за живота на руските емигранти.

Руската писателка Нина Берберова (1901–1993) емигрира след Октомврийската революция в Париж, живее там 25 години, общува с Ана Ахматова, Владимир Набоков, Борис Пастернак, Марина Цветаева, впоследствие се установява в Съединените щати, където преподава руски език в университета в Йейл. Посещава Русия през 1989 г.
Сътрудничи на литературни списания, пише статии, разкази, новели и романи, предимно биографични, сред които: „Чайковски – историята на един самотен живот“, „Бородин“, „Александър Блок и неговото време“, „Делото Кравченко – история на процеса“, „В памет на Шлиман“, автобиографията „Курсивът мой“. „
На името на Нина Берберова е наречен площад в Арл, където се намира издателството „Акт Сюд“, издавало нейните книги.

„Желязната жена“, Нина Берберова, изд. „Колибри“, превод от руски Белла Цонева, 2019 г.

ДА ЖИВЕЕШ, ЗА ДА ОЦЕЛЕЕШ

О, чудесно! Предпочитам дългия живот
дори пред другите дълги неща!

Шекспир, „Антоний и Клеопатра“, I, 2, 261

Тя стои редом с Уелс на върха на широкото стълбище на хотел „Савой“ и приема влизащите гости. На всекиго казва нещо любезно и се усмихва не само за себе си, но и за Уелс, защото в последно време настроението му е мрачно, сърдито и в усмивката на подпухналото му лице се е появило нещо саркастично: явно е, че светът не го слуша и върви в съвсем друга посока, не в указаната от него. Приемът е тържествен и го организира ПЕН-клубът в чест на Уелс. Това е неговият седемдесетгодишен юбилей и тъй като в последно време – очевидно е за всички – той пише все по-лошо и в литературните кръгове и сред широката публика губи престижа, с който се е ползвал до преди десет години (да не говорим за още по-ранния период), приемът се дава предимно от хората от неговото поколение (той все по-малко обича младите), които искат да повдигнат настроението му; през тези години Уелс е председател на ПЕН-клуба, а Мура приема гостите като домакиня.

Във високата зала светят полилеите, блести позлатата на мебелите. Само преди месец Мура е била в Москва, а сега тактично, както винаги, предизвиква възхищението на всички със своето изкуство да присъства, без да се натрапва и без да е в центъра на всеобщото внимание. Тайно върви припрян и тревожен разговор – къде ще седне тя, питат едните: нима до юбиляра? Защо не, казват другите, при това също шепнешком, тя е направила толкова много за този международен клуб, още от мига, в който се появява на конгреса в Дубровник и очарова всички. Тогава тя е настоявала да бъдат привлечени в клуба съветските писатели и желанието ѝ е било одобрено единодушно: това е триумф за цялата световна литература. Сега изглежда неудобно да я настанят някъде встрани, а не на централната маса. От привличането на съветските писатели не излиза нищо, но нищо не постига и самият Уелс, когато още през 1934 г. разговаря за това в Москва на срещата си със Сталин.

Тогава това е една от целите на пътуването му, след като през 1933 г., след смъртта на Голсуърти е избран за председател на тази общност. Тогава Сталин го изслушва с подозрение, предполагайки, че ПЕН-клубът е едно от тези западни учреждения, които искат да подмамят съветските хора, постепенно да ги развратят и да нарушат единството на Съветския съюз. Нищо не се получава и от разговора с Горки в неговия дворец край Москва, където се събират млади и стари писатели, присъства даже старият му приятел Литвинов с жена си и други членове на правителството. Всички единодушно отговарят на Уелс, че руската литература трябва да се държи под политически контрол, че не може другояче, и Уелс усеща, че и домакинът, и гостите търсят зад думите му някаква империалистическа интрига. „Там аз бях капиталистическият паяк, който плете своята мрежа. Не ми хареса – пише по-късно Уелс, – че сега Горки беше против свободата. Това ме нарани. Той застана на страната на тези, които през 1906 г. го изгониха от Ню Йорк.“

В Дубровник през 1933 г. нацистките представители на Германия казват съвсем същото: „Не сме толкова силни, за да разрешим в страната ни да се ширят еретични мисли, да се шегуваме, да играем игрички, да спорим с еретиците; на вас, англосаксонците, ви е добре, вие живеете в действителност, установена от векове, за вас няма нищо страшно“.

Но от залата на хотел „Савой“, като се усмихва и на всеки казва нещо приятно, Мура взема приборите и картичката с името си и незабелязано отива в съседната огромна зала, където пак така незабелязано ги поставя на скромно място, далеч от Уеб и Шоу, Пристли, Артур Рубинщайн и Даяна Купър, и всички останали, които тази вечер кръжат около Уелс.

Когато поднасят шампанското, започват речите. Уелс им отговаря с дълга развълнувана благодарствена реч; целият сияе от комплиментите и признанията, аплодисментите и усмивките. Струва му се, че се връща времето, когато му плащат по шестстотин фунта за лекция и триста и трийсет за статия и когато в годината печели по петдесет хиляди. Но в речта му звучат тайни нотки на самосъжаление: той разбира, че животът му отива към края си и за него скоро ще настъпи времето „да събере играчките си и да се отправи към леглото да нанка, както бавачката заповядва на малкия Бърти. Празникът свършва“.

Уелс говори за своите планове за бъдеща енциклопедия, над която се готви да работи и която ще даде възможност хората да избегнат кървавата катастрофа на революциите и войните, ще ги изведе на пътя на самообразованието и ще направи живота им прекрасен; говори за това, че за новия световен ред трябва да се създаде съвсем нова образователна система и чрез нея да се формира нов начин на мислене и да се постигне нова свобода, а това значи да се измени човекът.

Той е готов за това. Той говори за новия филм, който Корда се кани да снима по негова книга, за романите, които възнамерява да напише. Тази вечер той е самият себе си, какъвто е бил вече петдесет години – истински песимист в душата си и изпълнен с надежди и вяра в прогреса на думи.

Песимизмът му сега се излива навън неудържимо и без срам в пристъпи на раздразнение, негодувание, злоба. Чарлс Пърси Сноу, поклонник на Сталин, избран за почетен доктор на университета в Ростов на Дон, по онова време млад романист, в бъдеще по-близък до социалистическия реализъм от всички английски писатели, пише в своите спомени, как той, Сноу, отива при него, чака повече от половин час в приемната, а когато знаменитият писател най-после влиза, се отправя направо към прозореца и мълчаливо наблюдава дъжда, като пренебрегва госта. Минава доста дълго време.
– Женен ли сте? – пита Уелс, все така загледан през прозореца.
Сноу казва, че не е женен. Уелс е навъсен и мрачен.
Защо той няма жена, която да се грижи за него?
– Защо – пита той Сноу – нито вие, нито аз нямаме жена, която да се грижи за нас? Защо сме най-нещастните хора на света?
През 1938 г. те се срещат отново в Кеймбридж и водят друг разговор – след продължително мълчание, от което на Сноу му призлява, Уелс, като разглежда внимателно стайните растения около тях, го пита:
– Сноу, мислили ли сте някога за самоубийство?
Сноу казва:
– Да, Ейч-Джи, мислил съм.
– Аз също. Но чак след като навърших седемдесет години.
През всичките тези години той не успява да убеди Мура да се омъжи за него. Но един ден тя го уговаря да направят номер на приятелите, които, за да му угодят, а може би и съвсем безкористно, я убеждават да се омъжи за него. Мура разпраща около трийсет покани за сватбен банкет и гостите пристигат. За този весел ден пише в мемоарите си английската писателка Енид Багнолд, която преди банкета им отстъпва дома си, за да прекарат там „медения си месец“:
„Когато се влюби в Мура, той ми обясни в нейно присъствие величието на любовта у човек в преклонна възраст.
– Когато остареете – каза той, макар че откритието му идваше малко късно, – вие изглеждате глупаво, ако се влюбите в млада жена. – Мура ми намигна и аз едва се удържах да не му кажа: можехте да направите това откритие малко по-рано (намек за Ребека и Одет).
Когато по негова покана пристигнахме на сватбения обед в един от ресторантите в Сохо, там имаше приготвена дълга маса, около която всички се настанихме. Приближих се до Мура, за да я поздравя. Тя спокойно се усмихна: „Няма да се омъжа за него. Той само мисли, че ще се съглася. Не съм толкова глупава.
Нека Марджъри да продължи да се занимава с домакинството му“.
Когато всички се събират, двамата се появяват, хванати под ръка. Поздравления, шампанско, веселие. Но в средата на обеда изведнъж Мура иска думата и става.
– Всичко това беше само шега – казва тя, – разигравахме ви. Не сме се венчали днес и не се каним да се венчаваме в бъдеще.
Такива шеги го отвличат от постоянното чувство на ужас пред бъдещето – своето собствено: болести, самота, смърт, и общото: приближаващата война, новите оръжия за разрушение и унищожение, победата на световния фашизъм. И особено шегите на сериозни теми.
В лондонския Таверн Клуб има книга, където посетителите се разписват, и там веднъж Локхарт вижда бележка, написана от Джек Лондон в началото на нашето столетие: „Ваш чак до връхлитащата ни революция, Джек Лондон!“. И бележка отговор към нея от Уелс, добавена значително по-късно: „Никаква революция няма да ти се случи!“.

С такива шеги той без съмнение се отвлича от мрачните мисли, които не го оставят на мира и по време на Първата световна война, и през двайсетте години, когато Сталин завзема властта, и през трийсетте, когато на сцената излиза Хитлер. Но в последно време шегите вече не му помагат и все по-често го чуват да говори, или по-точно да крещи с тънкия си, писклив глас зли, несправедливи, а понякога и просто по детски нелепи неща, както например когато Харди и Голсуърти са наградени от английския крал с орден за заслуги, а Уелс и присъстващият на разговора Съмърсет Моъм са пренебрегнати. „Аз имам достатъчно гордост, за да не приема орден, с който са наградени Харди и Голсуърти“, крещи Уелс, изпаднал в ярост.

Тези пристъпи на бяс рушат предишната му репутация на блестящ събеседник, когото са сравнявали с Уайлд, Шоу и Честъртън. Сега хората не винаги сядат с желание до него, той започва все по-често да усеща хладното им отношение и обвинява за това не себе си, а тях. Ругае с предишната си разпаленост и кралския дом, и Католическата църква, но хората обръщат все по-малко внимание на нападките му, което засилва раздразнението му. Той дразни хората, когато чувства, че се отдалечават от него.

Локхарт, който е записал сцената с ордена за заслуги, добавя от себе си, както обикновено, искрено и спокойно, без да осъжда Уелс, но и без възхищение, следните редове: „Бедният Ейч-Джи! Трийсетте години бяха жестоки към него. Той предвиди нацистката опасност, която тогава мнозина не забелязваха. Стана пророк и памфлетист, ала в този нов стил книгите му не се разграбваха, както романите, които бе написал преди това. В много отношения той беше истински ясновидец, но притежаваше особеното умение да не цепи басма дори на най-добрите си приятели.“

През тези години Локхарт извървява съвсем друг път: от добро момче, малко авантюрист, малко егоист, от прахосник и човек, който до четиресетте си години твърди, че нито е намерил себе си, нито се е опознал, той се превръща в една от опорите на вестниците на Бивърбрук, личен приятел на Едуард VIII; в неговия глас се вслушват както в Англия, така и зад граница; сега той познава всички, които си струва да познава, и често мислейки за приближаващата война, вижда в нея своето бъдеще и ролята си в надигащия се конфликт. Той е блестящ журналист – познава надлъж и шир Източна Европа и Балканите. Често пътува натам, изпраща там Мура, има мрежа от информатори, които работят за него. В Лондон е постоянен посетител в клубовете, където се отбиват неговите стари приятели като Уолпоул и Моъм, работили някога в тайните служби на Форин Офис, а сега известни писатели.

Гостува на мисис Симпсън, на Чембърлейн, на Бенеш и даже на кайзер Вилхелм II, когото посещава неведнъж в Доорн. Чрез Бенджи Брус и Карсавина е приет в театралните кръгове; чрез предишните си колеги дипломати, продължаващи кариерата си, е свой човек във високите етажи на Форин Офис и общува с членовете на правителството; чрез лейди Рослин влиза в аристократичните домове на Лондон. Първата книга му донася слава в Европа и Америка, филмът по нея няколко години не слиза от екраните на Западния свят; той дружи с филмови магнати, в добри отношения е с Ранк и Корда и общува с господарите на медийния свят лорд Бивърбрук, лорд Ротърмир и редица други.

Втората си книга нарича „Отстъпление от славата“, в нея описва как след всичките си неуспехи в Русия едва не е изхвърлен от обществото на порядъчните хора, как се срива кариерата му и как е ловил риба в Шотландия, страната на предците си. Една от следващите си книги озаглавява „Разплатата идва“ и в нея разказва как се връща към живота, за който се готви от млади години.

Да играе голф с Уиндзорския херцог, да общува с испанския крал Алфонс XIII, да се среща с Чърчил в дома на лорд Бивърбрук, да разговаря в клуба с Честъртън и Уелс, с Моъм и още десетки световни знаменитости – всичко това сега е ежедневие за Локхарт, видния журналист, репортер, а понякога и автор на уводни статии по сериозни и актуални теми на световната политика. През трийсетте години, когато войната вече приближава, мнозина около него, доскоро считани за авторитети, започват да изглеждат не така интересни, значими и прозорливи, каквито са били. Не всички негови връстници издържат изпитанията на времето, но той има възможност да подбира измежду най-добрите. Завързват се и се разпадат приятелства.

Това, че Осуалд Моузли напуска партията на торите и отива в английската фашистка партия, поддържаща Хитлер, не е неочаквано за него, но въпреки това е сериозен удар. Той, както и Харолд Никълсън, с когото през тези години Локхарт се сближава още повече и който пише в „Ивнинг Стандарт“ редакционни статии по международната политика, са приятели на Моузли и предприетата от него стъпка им изглежда безумна – впоследствие Моузли е подложен на остракизъм и дори лежи в затвора в началото на войната. Локхарт често се среща с Бенеш, от време на време пътува до Прага, където генерал Пика му подготвя доклади за състоянието на съветската армия. Ян Масарик, който отначало е тринайсет години посланик на Чехословакия в Лондон, а когато започва войната, става министър на външните работи във Временното правителство в изгнание, отдавна е най-близкият му приятел, негов приятел е и немският антинацист граф Фон Бернсторф, по-късно завърнал се в Германия и там убит от хитлеристите; среща се със съветския посланик Майски, с гостуващи съветски литератори, кинодейци, членове на правителството, с някои от руските емигранти (например с бившия министър на външните работи във Временното правителство Терешченко) и с високообразовани, винаги готови за интересна беседа бегълци от Хитлерова Германия.

За Русия той знае много, но по отношение на режима е предпазлив в статиите си и сдържан в разговорите. За убийството на Киров научава два часа след събитието и знае, както записва в дневника си (декември 1934 г.), „истинската му история“.
„Това е – пише Локхарт – вътрешен заговор, организиран от ОГПУ, което е недоволно, че властта постепенно му се изплъзва и в което смятат, че Киров влияе лошо на Сталин.“ Когато убиват Киров, не само че след час с телефонно нареждане е поставена стража около вилата на Горки в „Тесели“ (Горки смята, че стражата е поставена да го охранява, а всъщност ѝ е поръчано да го държи под домашен арест), но и, както е известно сега, по нареждане на Сталин за няколко часа е задържан самият началник на ОГПУ Ягода, по това време близък със снахата на Горки. Тогава Сталин се страхува, че арестът на Ягода и незабавното му ликвидиране могат да нанесат вреда на Съветския съюз както в страната, така и зад граница. Локхарт не се съмнява, че Николаев, който убива Киров, е нает за тази работа от Ягода, който действа по заповед на Сталин. Тези сведения Локхарт получава от първа ръка – за това Екатерина Павловна Пешкова казва на Мура, с която се среща във Виена веднага след убийството на Киров. Там Мура отива със специалната цел да се види с първата жена на Горки и да узнае какво се е случило. По това време Пешкова, независимо че вила „Ил Сорито“ е напусната, ежегодно излиза зад граница, до самата смърт на Горки посещава Прага, Виена, Италия, Париж. След разказа на Мура Локхарт записва в дневника си: „Въпреки че английските вестници са пълни с делото на Киров, аз не мога по никакъв начин да публикувам тази информация в моя вестник“. Той не може да публикува даже това, че заради убийството на Киров освен Николаев са разстреляни четиринайсет негови близки сътрудници и приятели и че са арестувани около три хиляди членове на партията, а в резултат от чистката в Ленинград са депортирани сто хиляди души – това може да предизвика усложнения в отношенията между Лондон и Москва.

„Моят вестник“ е, разбира се, „Ивнинг Стандарт“, но Бивърбрук има още два вестника и по едно време му предлага да работи и за „Дейли Експрес“, и за „Сънди Експрес“. Отношенията между издателя и неговия сътрудник напомнят тези, които Локхарт поддържа с други покровителстващи го старши по възраст и положение хора, като например лорд Милнър или сър Джордж Бюканън. Сега тези връзки се създават някак от само себе си, той по-малко се стреми към тях, но признава тяхната потребност, като знае, че във вестника го ценят високо и собственикът, и сътрудниците.
Някои даже му намекват, че Никълсън го ревнува от Бивърбрук, макар че навремето сам го довежда при него. Локхарт не вярва в това и отношенията му с Никълсън, както и с всички във вестника, от горе до долу, остават безоблачни.

В тези години в Англия от време на време идват на посещение германски принцове, синове и внуци на кайзера с цел да разяснят на английското правителство по неофициален, извъндипломатически път ролята на Хитлер; някои предупреждават за близка война, за въоръжаването на Германия и за това страшно бъдеще, което със сигурност очаква Германия, защото няма съмнение, че тя ще бъде победена. Това са така наречените пораженци. Други пристигат да предупредят Англия, че Хитлер ще завоюва целия свят и тогава всичко ще загине, затова настояват Англия да се въоръжава, молят англичаните да помислят за себе си и за тях. Трети идват, за да привлекат Англия на страната на Германия, говорят, че не вярват в Италия, че Германия и Англия имат едни и същи цели и трябва да бъдат заедно. Тези последните се обръщат най-вече към Моузли и неговата нацистка партия. Но на Локхарт, като на журналист, му се налага да интервюира и едните, и другите без разлика, и като свързан вече (макар и неофициално) с информационния отдел на Форин Офис, да общува с тях и жените им, да ги води по театри и ресторанти.

Колкото повече наближава войната, толкова по-често той посещава Чехословакия, Австрия, Унгария, а когато се връща в Лондон, публикува само част от своята информация в „Ивнинг Стандарт“, основните си сведения предава във Форин Офис, където справедливо го смятат за най-добрия познавач на тези страни.

Прекрасното знание на чешки език (както впрочем и на френски, немски и руски) облекчава отношенията му с тези, които го информират и с които поддържа не сухи делови, а топли и дружески отношения; за тези хора той се грижи и когато работят за него, и по-късно, когато се оказват изхвърлени от своите страни. Тогава той им осигурява подслон и работа в Лондон. Неговата енергия е толкова високо оценена, че през 1937 г. му предлагат да премине на постоянна работа във Форин Офис, тоест да напусне вестника и да се върне там, откъдето са го изгонили през ноември 1918 г., когато се връща от кремълския затвор.

По това време осемте години работа в „Ивнинг Стандарт“ са започнали да му се струват цяла вечност. Когато пристига във вестника от Международната банка, той е никой. Сега е известен на всеки, който е в центъра на политическия, интелектуалния и артистичния живот на Англия. „Вестникарското робство“ трябва най-сетне да свърши, мисли той. И наистина сега всичко зависи само от него. Той приема предложението, знае, че когато дойде войната, а няма съмнение, че тя ще дойде, той със сигурност ще бъде въвлечен в най-дълбоките лабиринти на оперативно-политическия отдел със своите знания, познанства и нишки, с които от 1917 г. нататък е оплел мрежа от Москва до Женева и от Хелсингфорс до Белград.

Локхарт се съгласява да се върне на държавна служба независимо от искрените съжаления на Бивърбрук, и това е правилната стъпка: неговите природни данни, неговият ум, умението му да се разбира с високопоставени хора и живеещото в него от най-ранна възраст желание да служи на страната си, което някога е било зле разбрано и едва не го е погубило, му дават правото на петдесет години да започне нова кариера, четвъртата, или по-точно петата по ред. Той така организира работата си, че Форин Офис заема само част от времето му, другата отнемат пътуванията в Източна Европа.

За последен път преди войната Локхарт пътува през 1938 г.: през март е в Берлин, после прекарва два месеца на Балканите и в Прага, а във Виена става свидетел на влизането на германските войски в града начело с Хитлер. Но сега това има за него малко по-друга окраска: той не прави от събраната информация уводни статии, нито репортажи, а я докладва на тези, които на самия връх на държавата я водят към зловещата 1939 г. Ако хората по върховете не са съвсем наясно какво се надига в Европа и се надяват, че нещо може да отклони историята от пътя, по който я води Хитлер, то у Локхарт няма нито съмнения в неизбежността на катастрофата, нито надежда тя да бъде избегната. Когато се връща от тази част на Европа, той знае, че хората ще търсят в неговите думи за какво да се хванат само за да не рухнат окончателно надеждите им, но той не може да не им каже истината, която е видял и чул и която няма да попадне във вестниците. Локхарт предава на Форин Офис не само информация за неизбежния въоръжен сблъсък, той докладва и странните слухове, и предадените му шепнешком факти, на които никой не намира обяснение, жестоките разкази за това, което се върши в Русия, за свалени от пиедестала доскоро всесилни хора и членове на военния елит. Дава подробности за процесите, подготвяни или вече протичащи в Москва: факти за съветски посланици, привикани, за да се отчетат за дейността си, и изчезнали безследно; самоубийства на едни и убийства на други герои от гражданската война в Испания, които мислят да се укрият в СССР, но вместо това получават куршум в тила.

Между другото, Локхарт е в България през 1938 г., месец преди неговият стар познат, съветският пълномощен представител в София Ф. Ф. Расколников, някога гордостта на Балтийския флот, автор на книги за 1917 г., да бъде принуден да напусне София, когато узнава, че Ежов и Берия са го лишили от съветско гражданство заради писмото му до Сталин, в което пише, че не може да се примири с разправата над съветските маршали, с ликвидирането на Тухачевски и много други. С лично писмо Сталин кани Расколников в Москва и полпредът още в същия ден (1 април) заминава, но не за Москва, където го изпращат подчинените му, а за Париж. Заминава с жена си и малката си дъщеря и решава да се скрие, когато пътьом разбира от вестниците в Прага, че Москва го е свалила от поста му.
На младини Расколников е женен за първи път за известната комунистка, журналистка и участничка в гражданската война Лариса Райснер. Тя умира от тиф през 1926 г. Болшевишки герой от първите години на революцията, от осемнайсетгодишен (от 1910) той с цялото си същество принадлежи на партията, през 1914 г. е мобилизиран, а след Февруарската революция става председател на Кронщадския съвет.
След Октомври го назначават за заместник-нарком на флота. Воюва с Колчак, превзема Казан, командва първо Каспийския, после Балтийския флот и два пъти е награден с орден „Червено знаме“. В началото на двайсетте години минава на дипломатическа служба, става посланик в Афганистан, после е назначен за член на редколегията на „Красная новь“, след което ръководи театралната цензура. Издава две книги със спомени за героичната си борба с Колчак и Юденич и написва пиеса за времето на френската революция.
Разминаването му със Сталин започва във връзка с разстрела на съветските маршали, осъдени в московските процеси. Ежов и Берия започват да го следят и на 5 април, на път за Париж той решава да не се връща в Москва. Отначало отсяда в хотел на Монмартър, после наема жилище и повече от година се крие както от съветските агенти, страхувайки се от отвличане, така и от френските и руските репортери.
След пет месеца, на 10 септември, отива в Женева на среща с Литвинов „да изясни своето положение“. Литвинов не може да му помогне с нищо. На 12 октомври го вика съветският посланик в Париж Суриц, Расколников се явява на улица „Гренел“ (като взема някои предпазни мерки). Суриц го обвинява в самоволно пребиваване в чужбина, други обвинения няма. Той гарантира на Расколников, че лично него не го заплашва нищо, и го съветва да се върне в Москва.

На 18 октомври Расколников пише второ писмо до Сталин с молба да нареди на съветския представител в Париж да поднови паспорта му. Не получава отговор. Накрая, на 17 юли 1939 г. от кратка бележка в руския емигрантски вестник „Последние новости“ узнава, че е осъден задочно на смърт.

На 28 юли репортерът на българския вестник „Утро“ Р. Янков успява да се срещне с Расколников на Монмартър, в района на „Сакре Кьор“. На въпроса на Янков как е пристигнал в Париж и кога е решил да стане невъзвращенец, Расколников отговаря, че на 1 април, на път за Москва, е пристигнал в Прага, където, като си купил вестник, разбрал, че е свален от длъжност и ще бъде съден. Решава да не се връща в Русия, но се смята за лоялен съветски гражданин. Казва също, че в последните дни в София е бил под домашен арест.
През тези месеци в Париж, в театъра на Порт Сен Мартен се играе неговата пиеса „Робеспиер“. Никой не знае, че името на автора е измислено. Пиесата няма успех. Парите му привършват и Расколников започва да изпада в депресия. През юли пристига заедно със семейството си на Ривиерата, където разбира, че в Москва му е произнесена присъда, и на 22 юли изпраща в редакцията на „Последние новости“ писмо със заглавие „Как ме направиха враг на народа“. Писмото е напечатано в броя от 26 юли. В него пише, че вече повече от година го примамват в Москва, както преди това са примамили Л. М. Карахан, като са му предлагали длъжност във Вашингтон, и Антонов-Овсеенко (от Испания), като са му обещавали длъжността на нарком на правосъдието. И двамата са разстреляни.
„Предпочитам да живея на хляб и вода на свобода – пише Расколников, – отколкото да се измъчвам без вина и да загина в затвора, без да имам възможност да се оправдая… Това постановление (присъдата му) за сетен път хвърля светлина върху сталинското правосъдие, върху инсценирането на прословутите процеси, показвайки нагледно как се фабрикуват безчислени врагове на народа и какви доказателства са достатъчни на Върховния съд, за да издаде смъртна присъда.“…