0
1836

Жените в музиката

Клара Шуман, литография от 1835 г., Wikipedia

Трябва да призная, че за първи път сядам да пиша статия върху тема с феминистична насоченост. Първо, защото считам, че талантът е Божи дар, който не познава разделение между половете. И второ, защото хората са уморени от повсеместно налагащия се в Европа и Америка „джендърски“ активизъм, достигащ размерите на идеология. Засягащ дори логиката и чистотата на езиците със своите граматически и лексикални изменения, с всевъзможните си звездички, тирета и всякакви други специални знаци, т.нар. „джендърски“ език служи най-вече като повод за словесно вдъхновение и неизчерпаем извор на смях от страна на кабаретисти и сатирици и най-широка публика. Не толкова весели са последствията от цензурата на този език, разпространяваща се навсякъде в публичното пространство – политика, медии, гимназиално и академично образование.

Мисля си, колко по-полезен би бил един диференциран подход към тази чувствителна тема, която не може да бъде налагана „там някъде отгоре“ с активизъм, цифри или квоти. Повод за тези размишления ми даде един концерт от тематичния цикъл „Жената като творец“, организиран от и с участието на певицата Александра фон дер Вет в Palais Wittgenstein в Дюселдорф. Отидох на този концерт, защото години наред съм се възхищавала от присъствието ѝ на сцената на Дойче опера ам Рейн, и то в такива централни роли като Лулу от Берг, Норма от Белини, Памина и Графинята от Моцартовите опери. От няколко години певицата е разширила полето на своята дейност, създавайки една нетрадиционна форма на общуване между изпълнители и публика под формата на диалогизирани и дори театрализирани концерти с тематика, излизаща извън тесните рамки на музиката. Примери за това са такива организирани от нея тематични цикли като „Изкуство и политика“, „Изкуство и трансценденталност“, „Изкуство и ерос“, както и последният цикъл „Жената като творец“.

Концертът, на който имах удоволствието да присъствам, се провеждаше в сянката на ужасяващата война, надвиснала на света, и несъстоялия се поради тази причина карнавал, но и в атмосферата на отшумяващата пандемия. Живот и смърт, мир и война – това е днес вътрешната нагласа на хората, дори и на тези, които живеят в мирни условия и могат да си позволят лукса да отидат на концерт. Заварих една препълнена зала, едва смогваща да побере зажаднелите за жива музика слушатели. Вечерта представляваше непринуден разговор-концерт между водещите Александра фон дер Вет и пианиста Роланд Техет, които разказвайки или спорейки за изпълняваните произведения и техните създател(к)и, успяха да внесат любопитни детайли от живота им, както и характеристични щрихи от нравите и музицирането през различните епохи. Например изпълнената в началото на концерта Sonata Duodecima op. 16 за соло цигулка (Тонио Шибел) и basso continuo (Матийо Жоке, виолончело, Ямато Хасуми, теорба) от италианската композиторка Изабела Леонарда (1620–1704) се оказва първата публикувана композиция на жена в Италия. Идваща от богата фамилия, на 16-годишна възраст тя бива изпратена в елитния манастир Collegio di Sant‘Orsola, където получава превъзходно музикално образование като певица, инструменталистка и композиторка. Там тя живее като монахиня до 84-годишната си възраст, оставяйки богато музикално наследство във всички жанрове на ранната бароковата епоха.

Изабела Леонарда, Wikipedia

Друга участ е имала нейната съвременничка, венецианката Барбара Строци 1619–1677), незаконна дъщеря на поета Джулио Строци. Тя очевидно е родена под щастлива звезда, защото баща ѝ, признал бащинството си, основава специално за нея Accademia degli Unisoni, където тя освен при баща си се обучава като певица и композиторка при Франческо Кавали и Антонио Чести – едни от първите оперни композитори след Монтеверди. За разлика от Леонарда, която се съсредоточава главно в духовните жанрове (меси, мотети, магнификати, църковни сонати), Строци се насочва към светските жанрове – арии, кантати, мадригали, инструментална музика. Това обяснява и разликите в стиловете – докато при Леонарда преобладава контрапунктното изграждане, съчетано с богата орнаментика и необичайни хармонични съчетания, то при Строци на преден план излиза експресивната, наситена с хроматизми и странни интервални ходове, импровизационно развиваща се солова мелодика, набелязваща пътя към операта. Трите малки арии (или по-скоро речитативни монолози, защото арията още не е формирана) в стила на ранната флорентинска опера (recitar cantando, cantar recitando), прозвучаха във великолепното изпълнение на Александра фон дер Вет като истински малки психодрами с неуловимо сменящите се душевни състояния, неочаквани контрасти и барокови афекти.

Съвсем различни женски съдби се крият зад произведенията на следващата двойка композиторки от романтичната епоха Фани Менделсон-Хензел (1805–1847) и Клара Шуман (1819–1896). Бащата на Фани, Абрахам Менделсон, е направил и от двете си деца професионални музиканти, но докато той изцяло поддържа сина си Феликс Менделсон Бартолди в неговото професионално поприще, за Фани не е била отредена неговата кариера. Според тогавашните нрави не е било прилично за жени от богати семейства да изкарват хляба си с музика. В същото време в писмо до Гьоте от 18 февруари 1831 г. нейният учител Целтер описва пианистичните способности на своята ученичка, определяйки свиренето ѝ „като мъжко“ – това по онова време е била най-голямата похвала за една жена! Творчеството на тази талантлива пианистка и диригентка обхваща 460 произведения, между които песни, клавирни пиеси, камерно-инструментални цикли, духовни кантати и т.н. Въпреки всички забрани, но не без поддръжката на мъжа си, художника Вилхелм Хензел, композиторката успява да създаде в Берлин свой кръг от концертна публика под названието Sonntagsmusiken, където тя не само че изпълнява своите клавирни произведения, но и се изявява на диригентския подиум. Останах изненадана от развълнувания романтичен тон, драматичния заряд и монументалните инструментални изграждания, напомнящи за бъдещия Брамс в Триото на Фани Менделсон. За това силно въздействие, разбира се, способстваше интензивното и изключително прецизно музициране на цигуларя Т. Шибел, виолончелиста Матийо Жоке и пианиста Р. Техет.

Роберт Шуман също не е бил щастлив от факта, че жена му, прославената в цяла Европа пианистка Клара Шуман и активна пропагандаторка на композиторите романтици, е прекарвала живота си в концертни турнета, вместо да се занимава с осемте им деца. Едновременно с това той горчиво е съжалявал, че (поради своето психическо заболяване) не може да изкарва прехраната за десетчленното си семейство. Освен концертната си дейност Клара Шуман оставя огромно клавирно наследство, на първо място в областта на песента и клавирната миниатюра. За разлика от Фани Менделсон, нейният свят е по-лиричен, по-тих и психологически нюансиран. Това показаха трите песни, изпълнени от Александра фон дер Вет. Поразително е умението на тази певица да борави със звука и филирането на вокалните линии, насищайки ги с неизчерпаема гама от емоционални нюанси.

„Април“ от цикъла песни „Годината“ на Фани Менделсон-Хезел, илюстрация Вилхелм Хезел, Wikipedia

На концерта прозвуча и музика на две съвсем различни една от друга френски композиторки от първите десетилетия на ХХ век – Лили Буланже (1893–1918) и Жермен Талефер (1892–1983). Лили Буланже е дарование, което рано изгрява и на върха на славата си си отива. Петгодишна тя започва музикалното си образование в Парижката консерватория заедно с по-голямата си сестра Надя (1887–1979), където и двете изучават пиано, цигулка, чело, арфа и орган. Произхожда от известно музикантско семейство – бащата Ернест Буланже (1815–1900) е композитор и вокален педагог, майката Раиса Мишецка (1858–1935) е певица от руско благородно потекло, а Надя става композиторка, диригентка и световно известна музикална педагожка.[1] В къщата Boulangerie (хлебарница) си е давал среща целият музикален свят на Париж. Достатъчно е да спомена само имената на Морис Равел и Игор Стравински, Артур Онегер и Леонард Бърнстайн. 19-годишна, Лили Буланже печели Grand Prix de Rome –първата жена в течение на 110-годишната история на тази фондация, особено като се има пред вид фактът, че преди нея тази награда е била присъждана на такива композитори като Берлиоз, Бизе, Гуно, Масне, Дебюси и Шарпантие. Макар и получила наградата и стипендията, възможността да живее във Вила Медичи в Рим не ѝ се удава поради избухването на Първата световна война през 1914 г. След края на войната Лили Буланже не може вече да отиде в Рим. През 1918 г. тя умира на 24-годишна възраст от хронична туберкулоза. Изпълнените от Александра фон дер Вет четири песни от цикъла Clairières dans le ciel въвеждат в един свръхчувствителен, дълбок и безвременен свят, близък до този на Дебюси.

Засилената роля на жената в музикалния живот на ХХ век показва и биографията на Жермен Талефер. По време на следването си в Парижката консерватория тя се запознава с Дариус Мийо, Жорж Орик и Артур Онегер и става член на т.нар. френска „Шесторка“. Това обединение от млади хора, в което влизат оше Франсис Пуленк и Луи Дюре, следващо своя ексцентричен духовен водач Ерик Сати, се стреми да „изчисти“ музиката от влиянията на романтизма и импресионизма. Представеното Трио за пиано, цигулка и виолончело, издържано в духа на късноромантичните и неокласически традиции, но и с изобилие от фолклорно-танцувални елементи ми се стори доста пъстро и еклектично.

Александра фон дер Вет и пианиста Роланд Техет в разговор-концерт за жените в музиката

В края на концерта прозвуча и нова музика от композиторката Карин Хаусман (1962). Замисълът на нейния цикъл от миниатюрни клавирни пиеси weights and measures (тежести и мерки) беше съсредоточен около различните възможности на звука на инструмента и начините на звукоизвличане, при което са търсени ефекти като ехо, близко-далечно, високо-ниско, както и създаването на различни пространствени измерения. Търсенията по отношение на клавирната фактура са отразени и в названията на отделните пиеси като „Интервали“, Кръстосващи се линии“, „За две ръце“ (едната свири, а другата чука по пианото) и „Блокове възпоминания“. Една интересна, може би идваща от живописта на Паул Клее, но твърде бледо осъществена идея.

Прозвучалите в изпълнението на петимата превъзходни музиканти пиеси представиха истинска панорама на епохите в музиката – възникването на бароковата музика в Италия, романтизма в Германия, модерната епоха във Франция. И което е още по-въздействащо, на фона на тези епохи на преден план се откроиха личните съдби, биографиите и приноса на жените, творили редом с мъжете през всички етапи на човешката история. А това говори, че изкуството и музиката издигат човека в други измерения, далече от половите различия и многообразие.

[1] Прочута с модерните си възгледи и поддръжничка на първия музикалния авангард от 20-те години, тя е привличала цели генерации американски композитори (напр. Арън Копланд, Астор Пиацола и Филип Глас). При нея са се учили румънецът Дино Липати и – специално да подчертаем – българинът Любомир Пипков.