Начало Идеи Гледна точка Жестокият пръстен на Септември ’23
Гледна точка

Жестокият пръстен на Септември ’23

13171

Някак прието е събитията от есента на 1923 г. да се мислят само и единствено през поемата „Септември“ на Гео Милев. А тя, нека признаем, стъписва с експресионистичната си сила и най-вече с онзи „пурпурен гняв величав“ на „гладни, навъсени, измършавели от студ, загрубели от жега и студ, уродливи, сакати, космати, черни, боси, изподрани, прости, диви, гневни, бесни – без рози и песни, стари и млади, спуснали се като отприщено стадо от слепи животни, без ред, неудържими, страхотни, велики: Народ!“

Другата страна на действащите лица – пак по Гео Милев – са стилизирани, напомням, като: „гении, таланти, протестанти, оратори, агитатори, фабриканти, въздухоплаватели, педанти, писатели, генерали, съдържатели на локали, музиканти и черносотници“.

Но нито тези стилизации, нито дори геният на Гео Милев не отменят някои въпроси, които налага прочитът на тези събития. Това наистина ли са двете страни в конфликта? „Народ“ срещу „таланти, протестанти, генерали, съдържатели на локали и черносотници“? Или, казано накратко, селото срещу града? И как все пак се стига до онзи „Септември“, „месец на кръв и погром“. Какво предшества или отприщва „вековната злоба на роба“? Кое изправя едни българи срещу други българи (много често близки роднини застават едни срещу други в конфликта)? Кое налага братоубийството (и от двете страни)? И накрая, каква е ролята на „външният фактор“ в тази уж изцяло местна и вековна вражда? Без намесата (и финансирането) от страна на Коминтерна и на съветска Русия щеше ли да има изобщо Септември ’23?

Всичко това ни отпраща към проблема за „българската гражданска война“, официално необявена, но разразила се като „кърваво зарево“, чиито последици са усещат вече цяло столетие.

И тук няма как да не се върнем още към Освобождението, когато се извършва решаващ прелом в българското общество, за да се стигне до една „буржоазна революция без буржоазия“, както я определя Иван Хаджийски. Една голяма и твърде „дълга крачка напред“ в държава, гъмжаща от дребни собственици и без големи капитали, в която интересите са разнопосочни. Такава е „икономическата история“ на България в края на XIX в., съседстваща с „политическата история“ или с „общонационалния въпрос“, както са му казвали тогава. Сиреч с обединението на България, с нейната независимост и историческия ѝ път – все онзи кобен избор между Русия и Запада, който мъчи българите и застрашава българската свобода. Оттогава, та досега.

Разнобоят в един народ е основна предпоставка за чужда намеса във вътрешната му политика. А как се стига до него? Статистическите справочници на Царство България сочат, че близо 90% от населението на страната живее в селата (около 5000 села срещу 80–90 града). Нещо, което би трябвало да прави „градските партии“ особено чувствителни не само към модернизацията на страната, „общонационалния въпрос“ и обсесията от Македония, но и към съдбата на селото с неговите специфични проблеми. Жестокото потушаване на селските бунтове в Дуранкулак и Шабла през 1900 г. от правителството на Тодор Иванчов показва, че не е било точно така. Десетки хиляди селяни въстават срещу закона за натуралния десятък. Армейските части организират истинска сеч, макар да има подразделения, които отказват да стрелят срещу селяните. И до днес броят на жертвите в тези бунтове не е окончателно известен.

Всичко това са предпоставки за появата на популистка народна партия като БЗНС, която не закъснява да се учреди на 28–30 декември 1899 г. в Плевен, оглавена от Янко Забунов. Ала скоро превес взема групата на Димитър Драгиев и Александър Стамболийски – ловки демагози, убедени, че са обречени на успех в една преимуществено селска страна.

В центъра на този успех била агитацията на учителя Димитър Драгиев с „двата хляба“. Метнал домашно тъкана торба на рамо, той заставал на мегдана на някое голямо село, изчаквал селяните да се съберат, бръквал в торбата и им показвал два хляба – бял и черен. След което ги питал кое искат да „ручат“? Белият хляб, който отива за града, или черният хляб, който градът оставял за тях? Ако искат белия хляб, да подкрепят БЗНС. Просто, но ефикасно. След години Драгиев, който израства като политик, признава, че съжалява за онези си демонстрации, с които още повече задълбочава пропастта между селото и града. И дори се отдръпва от БЗНС заради авторитаризма на Стамболийски. Но стореното е вече сторено.

Катастрофата в Първата световна война и провалът на „градските партии“ прави управлението на БЗНС безалтернативно. След 1920 г. Стамболийски държи сам кормилото в ръце. Вече не му трябват „некоалиционни партньори“, с каквито е принуден да се съобразява през 1919 г., когато прибягва до гласовете на Народната и Прогресивнолибералната партия. Пред него се открива широко поле за възможни реформи – поземлена реформа, трудова повинност, селски училища, прокарване на пътища, пресушаване на блатата. Като всеки път изникват проблеми, тъй сходни с днешните: Стамболийски не успява да наложи държавния монопол в търговията със зърно (включително под натиска на Съглашенската контролна комисия); не успява в опитите си да въведе прогресивен данък (заради трудната оценка на доходите в селата) и т.н.

През цялото време Стамболийски провижда пред себе си един враг и това е Градът. И най-вече София, постоянно сравнявана в речите му със Содом и Гомор, която мечтае да изпепели. За да се справи с този си враг, той не подбира средствата. Все плаши с „цепеницата“ и цепеницата постоянно играе по изборите. Особено на последните избори през април 1922 г., когато БЗНС взима около 52% от гласовете, а чрез „преизчислявания“ докарва изборната си победа до 86%. Което идва да покаже как Търновската конституция и законите в страната са отдавна погазени.

Стамболийски умело играе и с комунистическата партия, която е негов противник, тъй като още в края на XIX в. пуска пипала по селата чрез учителството (напълно обяснимо, като се има предвид малобройната работническа класа в България). Той ту е съюзник на комунистите, насъсквайки ги срещу „буржоазните партии“, ту, когато е силен, обяснява как ще ги прати на остров „Света Анастасия“, за да покажат там как се гради „комунизъм“.

За да гарантира властта си, „великият Александър“ (както го величае дружбашката преса) създава своя „преторианска гвардия“ в оранжев цвят. Въпросната „оранжева гвардия“ се състои основно от декласирани елементи, залутани между селото и града, които с охота приемат да прераснат от „шайкаджии“ в „армия на режима“ (във време, когато редовната армия е сведена до критичен минимум по клаузите на Ньойския договор).

В последния период от управлението си Стамболийски измисля какво ли не, за да се гаври с Града. Измисля някакви шевици по гимназиалните униформи, за да се почувстват гражданята селянчета; въвежда „прозорци“ в учебната програма, през които градските деца трябвало да чистят обори и т.н. В химна на БЗНС, писан от селския поет Сергей Румянцев, има още по-завладяващ „призив“: „грабнем буци от земята, па ударим гражданята, онез, дето са с очилата…“ Подготвя се нова Конституция и цял набор от закони, които в средата на 20-те години на ХХ в. би трябвало да превърнат България в „народовластие“ (селска диктатура от авторитарен тип).

Така се стига и до „търновските събития“ през септември 1922 г., когато „дружбашкият режим“ недвусмислено показва на Града как възнамерява да действа оттук нататък.

По онова време „градските партии“ добре разбират, че нямат друг шанс освен да обединят сили срещу авторитаризма на Стамболийски. Именно така на 15 март 1922 г. се ражда Народният сговор, който като „Конституционен блок“ се обръща към българските граждани с призив да се защитят и върнат отнетите конституционни права и свободи. Ала „цепеницата“ заиграва.

Още на 21 май 1922 г. пред дома му на улица „Гурко“ е убит Александър Греков, председател на Народния сговор и главен редактор на опозиционния вестник „Слово“. По идея на Атанас Буров обединената опозиция е трябвало да направи три големи събора на различни места в България – протестни акции срещу изстъпленията на „дружбашкия режим“. За начална точка е определен старопрестолният град Търново, следва Пловдив, а кулминацията в София е замислена за 15 ноември.

Режимът на Стамболийски действа мълниеносно и решава да даде отпор чрез „събора на цвеклопроизводителите“ (още е нямало трактори). За целта от цяла България започват да се извозват по-буйни дейци на дружбите, към които се присъединява и „оранжевата гвардия“.

На 16 септември от Централна гара в София тръгват най-известните буржоазни политици – Теодор Теодоров, д-р Стоян Данев, Михаил Маджаров, Александър Малинов, професорите Георги Данаилов и Петко Стоянов. Към композицията е закачен министерски вагон, в който за сбирката на „цвеклопроизводителите“ пътуват Райко Даскалов, Марко Турлаков, Александър Оббов и Коста Томов.

Стамболийски е извън страната – удобно обяснение за случващото се, той е в Женева на заседание на Обществото на народните (ОН). Със затаен дъх всички очакват какво ще се случи, над страната е надвиснала сянката на кръвопролитие. Интересно е, че във влака са и двама висши функционери на БКП – Йонко Панов и Тодор Луканов, както и Първан Драганов – доверено лице на царя.

На гара Долни Дъбник разправата започва. И това е срамна страница в политическата ни история. „Цвеклопроизводителите“ нахлуват във влака със сопи. Влачат старите политици по земята, плюят им в лицето, всячески ги унижават. Смазват ги от бой.

Ако не е намесата на Райко Даскалов, тези политици сигурно са щели да бъдат убити и разтерзани на място. Накрая ги затварят (неясно по чие разпореждане) в търновските казарми. В това време „оранжевата гвардия“ вилнее из Търново, плячкосва и пие на поразия. Накрая обръсват брадите на старите политици (за спомен!). Но всичко не свършва дотук.  

Стамболийски държи да си отмъсти. На 26 септември 1922 г. излиза правителствено решение да се дадат под съд министрите от кабинетите на Гешов, Стоян Данев и Малинов – Костурков, управлявали страната през 1911–1913 и 1918 г.

Но как да прокарат решението, противоречащо на Търновската конституция? Решават да е чрез референдум, какъвто свикват набързо през месец ноември. След което арестуват опозиционните политически лидери и ги вкарват в Шуменския затвор.

Без „търновските събития“ от 1922 г. нямаше да има преврат на 9 юни 1923 г. Нито щеше да бъде убит Стамболийски. Такова е мнението на мнозина участници в онези събития.

А щеше ли да има Септември ’23?

Тук отговорът е доста по-сложен, тъй като към „вътрешния фактор“ се добавя и намесата на Коминтерна. България е само брънка в плановете за „световен пожар“ и „световна комунистическа революция“.

Затова е трябвало да има въстание, дори да няма „революционна ситуация“. Такава е истината, както добре показва проф. Веселин Янчев в задълбоченото си изследване „Септември 1923 г. Провалът на  едно поръчано въстание“ (София, УИ „Св. Климент Охридски, 1923 г.). В него на базата на хиляди проучени документи в български и чужди архиви се вижда как в България се подготвя кръвопролитие.   

Лидерът на „тесняците“ дядо Благоев е против, но той е тежко болен и никой не го пита. Против е и една група от ръководството на БКП (Тодор Луканов, Тодор Петров, Христо Кабакчиев). Но решенията се вземат от другиго и другаде. В София пристига представителят на Коминтерна Александър Четуев-Албрехт, който спуска непосредствените директиви, през него минава финансирането и закупуването на оръжие. Останалото се извършва чрез Георги Димитров и Васил Коларов, които са наемниците на Москва на място.

Два месеца (юли и август) БКП се люшка, притискана от Коминтерна, битка между „Давид и Голиат“ (както я нарича Веселин Янчев). В този смисъл не е било важно кога точно ще се разразят кръвопролитията. Те просто е трябвало да се случат, защото в същия този момент „революционната ситуация“ в Германия е вървяла към стихването си.

А Москва се е нуждаела от „революция“. И си я е поръчала в България – с местните ни особености и на местен терен.

И тъй като „събитийната история“ на септември ’23 е вече описана, ще си позволя да се отдам на „микроистория“, връщайки се към едно малко познато свидетелство, което преди години публикувах в „Портал Култура“. То е дело на чужденец, подписан с псевдонима Нестор, който заедно с група чехи става свидетел на обявяването на „съветска република“ в чифлика „Минкова махала“, на два километра северозападно от гара Бойчиновци.

Защо именно там? Защото, както става ясно от свидетелството, мястото е добре благоустроено, било е важен център на тогавашното зеленчукопроизводство, високо ценено и на софийския пазар. Дело на живота на двамата братя Харитови, които решили да облагородят тези земи, ползвайки водите на река Огоста.

И забележете: с появата на стопанството „Минкова махала“ цените на зеленчуците на софийския пазар значително падат. А, от друга страна, братята собственици не крият, че тъкмо законът за трудовата поземлена собственост на Стамболийски, който разпределя българската земя между видни дружбаши (зърнари), ги кара да се насочат към „интензивните култури“ – към зеленчуковите и овощни градини, лозята, цветарството и фуража.

С цената на експлоатацията – сигурно ще си кажат някои. За чифлика „Минкова махала“ и неговия финансов модел обаче е писано много навремето. Всеки работник, освен фиксираното си заплащане, участва и в печалбите, като свръхпридобивките се определят от Настойническия съвет – съответно на положения труд и старание. Така мнозина от работещите в този чифлик са получавали на практика двойна заплата.

И ето че на 22 септември 1923 г. именно тук създават „съветска република“.

В 3 ч. сутринта се чуват изстрели. Единият от братята Харитови отива при гостите и им съобщава, че „комунистите са заели чифлика“.

Прииждат „кадри на революцията“ от град Фердинанд (днешния град Монтана), които „мобилизират“ срещнати по пътя „неосъзнати елементи“ – например трудоваци, работещи над новия мост над река Огоста, като им съобщават, че „властта се сменя“.

А „смяната на властта“ е нещо, което тези „елементи“ добре познават. Друг летописец на същите тези събития – протойерей Йордан Попов в своите „Записки по небългарските въстания“ (Фердинанд, 1931), споделя следното:

От друга страна, защо да го крием: на село бащата, виждайки котерийността на нашите партии, че се борят само за властта, караше своите синове да се запишат във всички партии. И ако единия е демократ или радикал, другият ще бъде националист, а третия без друго комунист. Във всеки случай нека и там да бъде застрахован, си казваше бащата. По такъв начин един член е стражар в околийското управление, а другият в клуба на Комунистическата партия. И мислите вие управници и вие комунисти, че вашите тайни нареждания не се узнават? Много се лъжете, ако мислите подобно. Бащите казваха на синовете що възнамеряваше властта, синовете казваха в дома що вършеха комунистите.

Така че „мобилизацията“ е факт. И тя започва с „обобществяването“ на чифлика: всичките жребци са изкарани от конюшните и раздадени насам-натам. Отворени са и складовете с хранителните припаси.

Някакъв пришелец, седнал върху чувал с грозде, съобщава пред събранието, че властта в цяла България била взета от революционерите; само Враца и София са останали в ръцете на старото правителство. Заповядва да се извика „да живее Съветската република“ и се провъзгласява за комендант.

Към десет часа сутринта обаче започва да се стреля. От гара Бойчновци пристига композиция с войници, които искат да превземат Фердинанд (това е първият опит – целта е да се освободят арестуваните по-видни граждани). Но войниците са малко и са принудени да се оттеглят с влака. В полето има над хиляда „червеногвардейци“ с пушки. Дадени са пет-шест жертви.

Очевидецът Нестор разказва как голяма група „червеногвардейци“, след като си направили обилна вечеря със заклани кокошки и пуйки от чифлика, не криели съмненията си, че не знаят дали утре ще останат, или ще се разпръснат кой къде види.

С което стигаме и до втория ден на „съветската република“.

На няколко пъти прииждащи групи сменят коменданта на чифлика. Всичко зависи от това коя група е по-многобройна, след което тя „обобществява“ базата и я обръща на лична мушия.

Накрая дори се появява някакво хлапе с пушка, пияно до забрава, което иска да установи „своя власт“. Издирва този или онзи, накрая се появяват някакви лица с червени ленти, свалят го като „комендант“ и го пращат на „фронта“.

Към обяд на същия ден войскова част се окопава на отсрещния хребет. Има и артилерия. Използването на артилерия срещу въстанали села е най-спорният факт в по-следващото осмисляне на онези събития.

Привечер, когато артилерията замлъква, в чифлика спира автомобил, от който излизат Васил Коларов, Георги Димитров и ломският адвокат Пастърмаджиев. Целта е да вдигнат бойния дух. Издава се заповед голяма част от ресурса на фермата (свине, хляб, грозде) да се пренесе към гара Бойчиновци. Там, по разказите на очевидци, имало около 5000 червеногвардейци.

На 24 септември „Минкова махала“ е събудена от артилерийски огън:

Много от току-що насила доведените селяни веднага се разбягаха. Чух комисаря, който също се бе запътил към лозята, да вика подир едни, стреляйки с револвера: „щом не искате да се защитавате, мрете по местата си“. За да се ориентираме по-добре, излязохме пред канцеларията и почнахме да разпитваме двамата конници, които чакаха някого.

Неохотно те ни увериха, че откъм Бяла Слатина и Оряхово идвала осемхилядна червеногвардейска армия; руските другари слезли във Варна; Сърбия въоръжила всички забягнали у нея дружбаши и ведно с редовната югославянска войска ги изпратила за София…

Разбира се, те самите не вярваха на думите си.

Пътем, на някаква двуколка се появява и свещеник в „полурасо“. Става ясно, че това е легендарният поп Андрей от Медковец. Иска топ и рота червеногвардейци, за да отбие атаката. Но в същото това време пристига куриер, който съобщава, че Берковица и Фердинанд са завзети от редовните войски и кавалерия. Тогава поп Андрей, след като хвърля в двуколката няколко шишета вино, взети от чифлика, тръгва да се укрива. Съвсем не толкова „сюблимен, велик и непостижим“.  

След часове по линията от Фердинанд се задава влак с военни, а от всички хребети, заобикалящи долината на Огоста, се спускат спешени кавалеристи и доброволци войници с каски.

А какво става с „червеногвардейците“? Ето свидетелството на Нестор: „Не след много конници водеха след себе си група революционери, между които и последния комендант на чифлика. От показанията на хванатите се установи, че главните виновници забегнали за сръбската граница, като подло изиграли революционерите. „Възмущението за измамата”, казаха доведените, „е общо; това се вижда и от избитите край близките села водачи от самите селяни“.

И ето какво според него остава след кървавите събития:

Споменът за братоубийството, заради което се принесоха безчет скъпи жертви по бреговете на Огоста, чиято долина историята сигурно ще назове долина на смъртта, и провалът на руската съветска власт в България.

В творчеството на Гео Милев поемата „Септември“ се предшества от друга негова авангардна поема – „Жестокият пръстен“ (1920). Тя, освен всичко друго, е и книга на мълниеносните обрати, в която откриваме следните стихове, отнасящи се до бъдещето:

Кажи: разбираш ли лъжата
на тия гибелни мечти?
А! истината и лъжата
са кръг – и в него кръг си ти!

Още по темата: Как мислим Септември ’23? Разговор с Веселин Янчев

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора