0
1279

Жестокостта е перверзна игра
на човешкия разум

saramago1

На 30 март от 19 часа в литературния клуб „Перото” в НДК – вечер, посветена на португалския писател и носител на Нобелова награда за литература Жозе Сарамаго.

С Нобеловия лауреат за литература за 1998 г. разговаря Тони Николов

Г-н Сарамаго, непосредствено след новината за вашата награда информационните агенции предадоха вестта, че Португалия ликува. Лично вие бяхте ли подготвен за този миг?

За Португалия този ден беше истински празник. Не знам дали това е добре, но от дълго време насам пресата и обществеността в Португалия се питаха: „Кога най-сетне ще имаме Нобелова награда? Кога Шведската академия ще обърне поглед към нас, към това забравено кътче на Европа?“ Разбира се, че от това не трябва да се прави национална драма, драма на португалската национална идентичност. И ето че събитието най-сетне се случи. Когато новината стана известна, хората по улиците започнаха да ме поздравяват и да ми благодарят. Дори тези, които едва ли са чели нещо, написано от мен. Да ми благодарят за това, че съм спечелил Нобеловата награда. Защото Нобеловата награда е това, което е, понеже се е превърнала в мит.

Така че този четвъртък, в който научих за наградата, беше един щастлив ден за една страна и един писател. И навярно много тъжен ден за други писатели, които са очаквали отличието.

Кога започнахте да пишете?

Веднага след войната. През 1947 г. написах първия си роман „Вдовицата“. Но моят издател сметна, че заглавието не е комерсиално и книгата бе преименувана на „Земя на греха“. После започнах да пиша стихове, които така и не публикувах. И тъй като не разполагах с особен жизнен опит, ме обзе съмнението, че изобщо имам какво да кажа. Последва почти двадесетгодишно прекъсване. През 1967 г. започнах  отново да пиша поезия, издадох две стихосбирки и започнах да водя литературните хроники в различни издания.

Всичко това съвпадна по време с диктатурата в Португалия, която продължи до 1974 г. Естествено свободата на словото бе силно ограничена. Нали разбирате, трудно се пише, когато някой надзърта зад рамото ви. Но трябва да ви се работи във всяка ситуация. И от литературна гледна точка не може да се каже, че този половин век диктатура в Португалия е някаква пустиня. Не, не е така. Въпреки че, пак повтарям, не беше лесно, конфискуваха се книги, арестуваха писатели.

Може ли да се каже, че политическата ситуация е допринесла за връщането ви към литературата?

Повратен момент в моя живот бе решението ми след падането на диктатурата изцяло да се посветя на литературата. И трябва да призная, че този избор не беше никак лесен, защото за един дълъг период се оказах без работа. Започнах да превеждам книги и именно тогава се изградих като писател. Дори реших да не търся постоянна работа. Предпочетох да бъда в постоянна безработица, но да нямам началник и да нямам заплата. Защото разбрах, че ако искам да направя нещо по-сериозно в живота си, трябва да разполагам със своето време и да седна над белия лист. Така едва на 58 години започнах да пиша своите истински романи.

Вече имахте зад гърба си достатъчно опит?

Да, като моите първи романи бяха една сурова и реалистична сага. Защото ако искате да опишете любовта, първо трябва да представите фактите. Някои критици навремето определиха творбите ми като неореалистични. Може и така да е, нямам нищо против неореализма. Нали, уви, хората се раждат на този свят, за да страдат. Затова в живота ни има много по-малко надежда, отколкото страх.

Това означава ли, че сте песимист?

Всички ние сме способни на най-доброто и най-лошото, в зависимост от обстоятелствата. Но обстоятелствата не могат вечно да служат като оправдание. Човекът е длъжен да се съпротивлява, да не се оставя да бъде победен от обстоятелствата. Не съм песимист, нито призовавам към героизъм, а към силата на нашето достойнство, което струва ми се, че често не ни достига.

В книгите си размишлявам над човешката природа, без на практика да стигам до някакъв определен отговор. Някои твърдят, че човешката природа е именно това, което ни отличава от животните. Не знам доколко това е вярно. Знам само, че ние сме човешки същества, че някой ден животът ни ще свърши и всичко ще се превърне в прах. Но дотогава ние сме тук, а щом още сме на този свят, трябва да признаем едно-две очевидни неща.

Кое по-точно?

Ние сме способни на творчество, ние създаваме. Човечеството е създало в своята история изключителни неща – от Венера Милоска до „Божествена комедия“, от „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Рабле през „Мислите“ на Паскал, „Луизиадите“ на Камоенс, „Макбет“, „Война и мир“. Това са неща, които сме създали в изкуството, философията, литературата.

Но трябва да признаем, че човечеството освен това е създало „Аушвиц“ и ГУЛаг. Казвам това въпреки моята „лява ангажираност“. Защото в моя живот аз също се лиших от много илюзии.

С кое обаче не можете да се примирите?

С жестокостта, защото това е нещо, което не съществува в природата, а е единствено човешка черта. Нито едно животно не е жестоко. То може да убива, за да оцелее, но жестокостта не съществува в света на животните. Жестокостта е перверзна игра на разума. Мъчението е също нещо, което липсва в света на животните. И то също е друга форма на рационалността. В съвременния свят се измислят все нови и нови мъчения, при това все по-изтънчени, за да продължат изтезанията. А това, което най-вече ме безпокои, е заличаването на невинността сред човешките ценности. Светът става все по-брутален, жестокостта все по-осезателна във време, когато говорим за прогрес в технологиите и в човешкото развитие. Точно това се опитах да покажа в романа си „Слепота“. „Слепота“ е роман-метафора, алегория на насилието и безвъзвратно изгубената човешка невинност.

Това означава ли, че именно за да дадете израз на идеите, които ви вълнуват, вие прекрачвате отвъд реализма?

Не, доколкото реалността присъства, просто търся средствата, за да разкрия нейния образ. Струва ми се, че от доста време ние нямаме пряк досег с реалността, а единствено с отделни нейни образи – с това, което четем по вестниците или гледаме по телевизията. Зад тези жестоки, правдиви образи обаче остава още нещо. Не че те спестяват реалността, в тях има достатъчно смърт и насилие. И въпреки това те са само образи.

Словото може ли да преобрази реалността?

Аз пиша, за да кажа истината. Може би не цялата истина, по-скоро моята „малка истина“ такава, каквато я виждам и разбирам. Романът „Слепота“ е тъкмо тази „малка истина“. Това е притча за един свят, където внезапно хората започват да ослепяват. Това, което исках да покажа – въпреки че един писател не трябва да коментира творбите си – е, че нашият разум започва да ослепява. Ние сме заслепени от разума. Защото разум, който не защитава живота, всъщност опровергава предназначението си. Той е в състояние да унищожи планетата. В едно и също време хората завладяват Космоса, въпреки че на Земята има хора, които умират от глад.

Това е един от прискърбните парадокси на човешката история, който ние не сме в състояние да разрешим. И той свежда научния прогрес до самопрезрение към човешкия род. За което, разбира се, носят отговорност не учените, а всички ние. За мен това е най-голямата мисловна измама в края на това хилядолетие. Безработицата е друго унижение, на което са изложени милиони човешки същества.

Точно този свят, в който живеем, се опитах да вкарам в алегорията на романите си. Исках да покажа до каква степен сляпо следваме пътя си, доколко зрящите също могат да бъдат слепи.

Как читателите посрещат притчите ви?

Много читатели ми пишат и ми казват, когато ме срещнат: „Защо написахте този роман? Книгите ви карат хората да страдат“. На което аз отговарям: „Обезпокояващото е, че вие приемате реалността на света, но не и прочитът на една книга“. Въпреки че романът не е реално описание на една ситуация, а една метафора. Мисля, че нещата трябва да се кажат по такъв начин, че да могат наистина да стигнат до хората, до тяхната чувствителност и до техния разум. А в края на романа ми хората отново проглеждат и животът продължава. Писането е някакъв компромис, като по този начин се опитвам да предам реалност на идеите си. Затова в последния си роман „Всички имена“ се опитах да покажа колко незначителни и безсмислени са станали човешките имена, вместени в административните регистри в един свят, където най-важен е номерът на кредитната ви карта.

А каква тогава ще бъде следващата притча, която ще предложите на читателите си?

След като отшуми суматохата около Нобеловата награда, ще се върна към своя недовършен роман „Пещерата“, който е последната книга от трилогията, която включва „Слепота“ и „Евангелие според Иисуса Христа“. Романът е своеобразна интерпретация на известния мит на Платон. Защото от Платон насам нашата ситуация не се е изменила много: човекът все още живее с поглед, вперен в сенките на пещерата. И ние продължаваме да съзерцаваме по-скоро сенките, отколкото истинските неща. Можем да приемем или да отхвърлим тази метафора, но тя вярно отразява нашата ситуация: приковани на едно място, ние виждаме само образите край нас, само сенките.

Париж, 1998 г.

Жозе Сарамаго (1922-2010) е роден в семейството на безземлените и неграмотни селяни Йосиф и Мария. Баща му имал прякор „Дивата ряпа“ (Saramago), затова чиновникът го вписал в името на новороденото. Първата си книга купува на 19 години. Детето му се ражда през 1947 г. и същата година той публикува първата си книга – „Земя на греха“. В продължение на 20 години не пише нищо, а прави преводи от френски и се занимава с литературна критика. В произведенията си той често използва необичайни перспективи към историческите събития, за да подчертае човешкия фактор зад тях, вместо да представя официалната гледна точка на историята. Получава Нобелова награда за литература през 1998 г. На български език са преведени романите му: „Всички имена“, „Слепота“, „Проглеждане“, „Приумиците на смъртта“ и др.