Има такива хора – сякаш си ги познавал винаги, близки са ти още от детството. Ицко (Ицхак) Финци за мен е един от тях. Не си спомням точно къде за първи път го срещнах – дали в роля в телевизионния театър (много такъв театър гледахме на времето заедно с родителите ми: майка ми беше влюбена в театъра, дори играеше в самодейни постановки, ала истински театър виждахме рядко, телевизионният обаче го заместваше по достойнство), или в някои от филмите му – „Птици и хрътки“ (1969), „Краят на песента“ (1971), „Преброяване на дивите зайци“ (1973); в Бързия, родното ми село, се прожектираха филми в понеделник, сряда, събота и неделя (в почивните дни по две излъчвания – от 17.00 и от 19.00), за киното отговаряше Мара Петачката и си спомням с какво нетърпение чакахме металните кутии с лентите, когато ги сваляха от автобуса, пристигащ от Берковица. Та в това селско кино гледахме и най-новите български филми, в които роли имаше и Ицко: той – въпреки че в началото се притеснявал за филмовата си кариера, не се оказал прав, в творческата му биография преброяваме над 70 филми, сред които знакови са (освен трите, посочени по-горе) „Вилна зона“ (1975), „Щурец в ухото“ (1976), „Чуй петела“ (1978), „Елегия“ (1982)… Особено харесвам ролята му във филма на Илиян Симеонов „Пазачът на мъртвите“ (2006), където си партнира със сина си Самуел (Сами) Финци. Деликатен и объркан, настоятелен и затворен, необуздан и срамежлив – в киното Ицко е играл всичко и нищо от това всичко не е могло да му се опре, толкова талантът му е разностранен и мощен. Прочее, това се видя и на one man show-то, което изигра на 25 април в Театър „Азарян“ – той пя, свири (на три инструмента), декламира, чете, спомни ни своя приятел Валери Петров; изобщо повече от час ни държа със заострени сетива, за да не изпуснем нищо от забележителното представление на този забележителен актьор и човек. И са напълно прави колегите от Филмотеката, казвайки за него: „Той е Артист в най-идеалния смисъл на понятието. Без съобразяване с възраст, физиология и лимити, неизтощимо влиза от роля в роля: играе, свири на цигулка и пиано, дирижира, режисира, пътешества, озвучава, пише, снима, чете на глас, разказва… Историите му са библейски и младежки, нижат се като джаза, който обожава, а самият той, докато разказва, заприличва на герой на Уди Алън – побелял, брадат, любопитен, интелигентен, уязвим… Ицко Финци е повече от артист – просвeщенец е! Вероятно заради неизлечимата му отвореност е младеж и на 90“. Наистина младеж: една такава изява би била изтощителна и за много по-млад човек, но на Ицко не му пролича умората – беше както винаги завладяващ, магнетичен, неустоим…
С него се запознахме на една „Аполония“ преди повече от 10 години и той не знае (не съм му го казвал никога) – след това не стъпвах по земята, а направо летях, повдигнат от вътрешен възторг: стиснал бях ръката на Ицко Финци, на една маса бях с него! На живата легенда, на истинската легенда Ицко Финци! С течение на времето такива извънреден случаи станаха по-чести, например едно честване на Иван Теофилов заедно с много колеги и приятели – той, разбира се, Иван (Теофилов), Божидар (Кунчев), Ани (Илков), Марин (Бодаков, светла му памет!). Тогава Ицко ме смая – започна да говори за шантавите теории на двама руски историци (и математици) – Анатолий Фоменко и Глеб Носовски, които с цялата убеденост на света се опитват да докажат, че летоброенето, което използваме, няма нищо общо с историческата истина и че ние съвсем не живеем в това време, в което си мислим, че живеем. Фоменко е наистина скандален, да не говорим, че е псевдо учен: той твърди например, че етруските били навлезли в Италия през XIII–XIV век, че били християнизирани и че името им ясно показвало – ет-руски, че имали източно славянски произход. Подобни и други фантасмагории руснакът подвежда по обозначението „Нова хронология“, която му позволява да твърди най-фантастични неща: Христос бил роден в Крим, античните текстове били мистификации, изманипулирани през Средновековието, следователно описаните в Стария завет събития са всъщност преформатирани исторически инциденти, измайсторени във Византия, които тя „втъкава и изтъкава“ като събития от староеврейското минало. Шантави умозрения, без съмнение, но пък любопитни и Ицко Финци – с безкрайната си любознателност, беше стигнал и до тях. Та си поговорихме с него за „Новата хронология“, чудейки се на пророците ѝ. Това от гледна точка на забавлението, от гледна точка на работата го видях в действие в записа на адаптираната за радио пиеса на испанеца Хуан Майорга „Костенурката на Дарвин“ (превод Нева Мичева, първо излъчване на 31.III.2019), където под режисурата на Валентин Ганев той заедно с Меглена Караламбова, Йорданка Стефанова и Йосиф Шамли (една от последните му роли, мир на праха му!) по феноменален начин пресъздадоха в звук съвсем не лесния драматургичен текст. Истинско удоволствие бе да ги наблюдаваш с Меглена Караламбова – стари майстори, които се превъплъщаваха в ролите си сякаш специално за тях са писани. Красота! Тогава разбрах колко тежък е трудът на артиста, но пък когато се изпълнява с любов и всеотдайност, тежестта се изпарява и остава лекотата на истинското и вдъхновяващото творчество. Истински късмет за мен беше да ги наблюдавам. А не по-малка наслада беше и изпълнението му по книгата на Валери Петров „От иглу до кюнец“ – спектакъл по идея на Кирил Калев, в който Ицко е както винаги свободен, креативен, измислящ; изобщо виртуозен.
Както не по-малко виртуозен беше и на 25 април, когато удоволствието също беше неописуемо. Сума ти народ се беше стекъл: той има много приятели и познати, неслучайно всички го наричат с фамилиарното Ицко вместо с официалното Ицхак. Но той те предразполага към това – отворен, добронамерен, откликващ, но и със задължаващите те висок естетически вкус и огромни енциклопедични познания те кара да си винаги на ниво. Това е, което прави истинският артист: провокира те да се надскочиш, за да постигнеш върховете, които е постигнал той. Ицко Финци е постигнал много върхове и – убеден съм! – ще постига още. А ние, неговите почитатели и приятели, със съпричастност и радост ще го следваме и ще му се възхищаваме – дай Боже, колкото се може по-дълго!
Бъди честит, Ицко, неуморими Ицко, в своите 90!
