За неотиващия си комунизъм, ДС, непознатата история на Горянското движение и филма „Звярът е жив“ – с режисьорския тандем Весела Казакова и Мина Милева разговаря Августа Манолева.
Весела Казакова и Мина Милева, освен че правят общо изкуство, до такава степен създават едно кълбо от мисли, че който от краищата му да раздиплиш, нишката все продължава да се точи, без да се преплете или скъса. Динамиката и огнената категоричност на едната се укротяват чрез меланхолната благост на другата. От едната страна стоят майсторските образи на актрисата – „Мила от Марс“, „Откраднати очи“, „Лист отбрулен“, „Шантав ден“, от другата страна е оригиналният аниматор. Двете са лицето на основаната от тях продуцентска компания Activist38.
Анимация, усет към документализма, изчистен почерк, нетърпимост към уж отминали, а всъщност ширещи се и днес морални пороци, свързани с досиета, разработки, агентурници, характеризиращи все „комунистическия проблем“… Конкретен повод за разговора стана последният им филм с провокативното заглавие „Звярът е още жив” и с още по-провокативната си премиерна прожекция в зала „София” на бившия Партиен дом по време на юбилейния София Филм Фест 2016, която събра преобладаващо млада публика. Филмът със сценарий и режисура на Весела и Мина, има форма на диалог между внучка и дядо горянин, в него звучи гласът на Руси Чанев. Адресиран е към младото поколение, насърчава го да се вгледа в непознатата история на антикомунистическото движение. В основата на филма е съдбата на дядото на Мина, участник в Горянското движение, пресъздадена не по чисто документален начин, а с елементи на фикция и анимация.
Темите на филмите ви са такива, че няма как разговорът да не започне с въпроса какво не знаят младите хора за нашето непосредствено минало, за най-новата ни история?
Весела Казакова: Нищо не знаят. Проблемът е в това, че не са го преживели, затова няма и как да го почувстват. Единственото, което може да се направи, е да им се поднесе емоционално, по интересен начин, за да го разберат, защото те не са глупави. Да смелят информацията, която да не е много, но – достатъчно. Да си изградят някакво отношение, мнение и да не залитат, тъй като знаем колко лесно може да се подхлъзне човек. А като си представим, че ръководители на университети, разни декани, ректори, професори идват от службите, промиват мозъците на тези момчета и момичета…
Мина Милева: Спомняш ли си момичето в автобуса – интелигентна, иска да се занимава с филми, какво каза:„От баба ми знам, че било много хубаво“. Има носталгия по соца, това е модерно и на Запад.
Не мислите ли, че голяма част от хората се приспособяват към времето, в което живеят – тогава, сега….?
Мина: Приспособяват се. Нека, но да не заемат ръководни постове. Създава се шуробаджанащина, която е близка до народопсихологията ни, но къде е границата? Натискът идва от бившите агенти, защото те имат властта, фирмите, парите, интеграцията, мрежите – накъдето и да се обърнем, това се потвърждава всеки ден. Изумяваме се, проследяваме пътя на развитие на много от хората и се оказва, че при доста от тях той е подпомогнат от службите. За съжаление, хората, които знаят тези неща, започват да си отиват от този свят. Трябва да има прозрачност.
Весела: Виждаме млади хора, карат много скъпи коли. И се питаме: откъде имат пари? Учат в чужбина, подпомогнати от своите родители – милионери. Хора, които движат огромни пари.
Мина: И в Лондон гласуват за БСП.
Весела: Там се редят на опашки и сме ги чували: „Тати ми дава пари, с руда се занимава, каза да пусна за БСП“. Ситуацията е много загнила, няма как да бъдем и наясно, тепърва ще излизат още факти. Ние можем да направим артистична форма, която да предизвика някакъв интерес за задълбочаване в тези теми. Защото мисля, че нашето общество не е наясно колко сериозна мафиотщина тече в последните години, колко мръсотия се е натрупала с цел то да затъпее, опростее, да не бъде допускано да определя бъдещето на тази страна. Има млади хора, на които не им се дава шанс. А други – протежирано си влизат по места и добре се наместват там.
Мина: Аз например кандидатствах в НАТФИЗ няколко пъти. И леля ми, и вуйчо ми казваха: „Няма да влезеш, там всички са деца на комунисти“. Един няма, който да не е. После аз влязох с лично подадената ръка от професор Тодор Динов, почетен и принципен човек. Но след като видях в моя клас кои деца на приятели беше взел, дори той – принципният и честен, енциклопедист, художник – значи има натиск.
Весела: Не може Стати Статев в УНСС да казва на студентите – вие пречите и си отидете в чужбина. А в Библиотекарския институт да обучават бъдещи политици. „Партията“, в случая парламентът, дадоха на шефа им Стоян Денчев огромни средства да си направи база. Що не дадоха милиони на ….Филхармонията например?
Мина: И се заключваш. После отиваш в чужбина – аз живея от 20 години в Англия. „Ми що си такава параноичка? Живей си живота!“ Хубаво, но нали всичко има обяснение, зад параноята ти, зад мнителността ти.
Весела: Има огромно замъгляване на съзнанието, необективно виждане на ситуацията в България. Всичко се ограничава до бита. Няма хоризонт. Всеки иска да се пребори за хляба, за работата си и в един момент, хоп: ама какво става? Нашата държава най-назад от всичките източноевропейски държави. Не си изучаваме историята, не направихме лустрация, ченгетата са на управленски постове. Дечицата им се наместват на същите постове.
Мина: Доста сме изостанали. Едни чехи, приблизително еднакви като население и територия, са светлинни години напред и ни гледат с известно презрение. Работим с чешки документалистки центрове и чуваме: „Те пак нещо са се замотали, не работят ефективно, много са бавни“. Факт, ония работят като луди. Покрай „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“, предишния ни филм, чехите ни бяха страшен гръб, застанаха първи зад нас. Излязоха с 20-30 статии какво се случва с този филм. И балтийците също, в Литва, Латвия беше голям шум. Поляците, Варшава – на първа линия. Тук нашите изпратиха писма, че филмът е нелегален. А и в Румъния се смяха на това.
Весела: Ние видяхме страха в очите на тези, които гледаха „Чичо Тони…“, и дори не осъзнавахме дълбочината на този страх. Какво може да направи той – истинското лице на страха.
Мина: Примерът с Георги Думанов, който каза за Доньо Донев, че го е доносничил – във филма има за досието. Той ни даде интервю, след това се обади: „Я не включвайте този материал“. А за нас е ценен и го попитахме: „За себе си ли се страхуваш?“. Той: „Не, не, аз съм стар, зад вас съм, но ще ви унищожат. Вие сте малка крехка компания, нямате никого зад гърба си. Не е добре да го правите“. Ние: „Аре бе, Дума, кво тука си параноясъл!“. Той, човекът, на 75. Аз така винаги мисля: живеем в друго време, светът е друг. А я какви неща ни се случиха после? Данъчни инспектори, прокурорски тормози с разпити всеки месец, папки, в Министерството на културата срещу нас огромни папки с доноси. Всеки ден отговаряне на официални писма на СЕМ, БНТ, прокурора. Ами ние 2014-а само с това се занимавахме. Сега ще знам, ако пак ни се случи. Оттам нататък, на всяка среща бяхме с адвокати – в министерство, при прокурора и т.н., близо година и половина. Добре че бяха безплатни. И си казахме: „Бреей, Думанов излезе прав“.
Какво значи нелегален филм?
Мина: Забранен. Отивам в Румъния на престижен документален фестивал – „Астра“ (Sibiu International Documentary Astra Film Festival), официално. Летя през Виена и там, на летището, получавам имейл от румънците, че филмът ни не може да бъде пуснат, защото има нарушени авторски права и по принцип е забранен. Румънката беше интелигентна и като пристигнах, ми каза: „И аз чакам нашите от Секуритате да измрат. А това писмо ще си го сложа в рамка, защото такова нещо не ми се е случвало от малайзийските забранени филми. Този фестивал го движим от години“. Беше много по-престижен, отколкото очаквах. Там ме попитаха: „Какъв е този „Чичо Тони“, та разбуни цяла държава да пише срещу вас?“. Същият пакет пристигнал и във Варшава, но те не ни казаха. Питахме накрая шефа на Фестивала дали е получил забраната и защо не ни е казал. „Вие сте мои гости, не мога ви карам да се притеснявате.“ Попитахме го: „А какво го направихте?“. „Директно в кофата – преди да го отворя.“
Всъщност, защо започнахте да се занимавате с темата за досиетата?
Мина: Може би тръгна от моето възмущение, че тук не мога да живея спокойно и приятно, та трябваше да отида в Англия. Имах натрупвания: дете на горяни, невлизане в НАТФИЗ, опити със затворени врати. В Лондон – никой не ме е питал имам ли диплома, на кого съм дете? Веднага сядаш, бачкаш, аха, става. Същото сега и с циганите. Гледахме този прекрасен филм на Елдора Трайкова „Кеймбридж” и пак имаше сред публиката напрежение, екстремистки изказвания. Че циганите не били това… Е добре, но тя ти показва цигани, които са такива и са много симпатични.
Весела: Аз явно имам бунтарски характер. Не знам, не знам. Откъде пък чак толкова да се вълнувам от тия неща?!
Мина: „Чичо Тони…“ засили бунта. Защото ние искахме да направим просто портрет на аниматора.
Мислех, че е изговорена вече тази тема за вас, но явно пак се връщаме – защо решихте да направите темата „чичо Тони“?
Мина: Защото ни се видя симпатичен портрет и човекът ми е близък. Много е филмово. Не взехме пари, естествено. После ни казаха: „Ще ви унищожат, ще ви затворят компанията“. Само Брюксел ни спаси, щяхме да затворим и дойде субсидията оттам, която 2014 г. ни закрепи пак.
Весела: Мислехме го за глупости, а видяхме че е реалност. На два пъти е спасявана компанията, и то само с европейски пари, след това дойдоха националните подкрепи.
Споделете как една малка продуцентска къща успява да се справя? От колко години си крепите?
Весела: Вече осем.
Мина: Много е трудно. Тези два брюкселски фонда ни поддържаха, 3-4 години успяхме да оцелеем благодарение на тях. Единият фонд е МЕДИА (два пъти сме взимали оттам пари), след това НФЦ – вторият, ни подкрепи със 100 000 лева, с които направихме два филма. Общо взето на мускули е положението. За документалното кино е добре, че и „Чичо Тони…“, и „Звярът“ са копродукции на Националната телевизия.
Как от БНТ се съгласиха да ви станат копродуценти?
Весела: Специално за „Чичо Тони…“ минахме през Управителния съвет.
Мина: Преди това го представихме най-официално като проект в Прага – на форума за документално кино, основен и единствен за източноевропейско документално кино. Явно мина добре. На него модераторът зададе въпроса: „Ще го включите ли?“. Имаше и представител на БНТ, Боряна Пунчева се впечатли от представянето и пое дипломатичния жест – беше събрана цялата световна медия.
Весела: Без това „Чичо Тони…“ нямаше как да се реализира, защото нямахме подкрепа от друго място, а архивът е много скъп.
Мина: По същия начин стана във Франция – когато представяхме „Звярът е още жив”. Севда Шишманова беше с Камен Балкански и двамата гледаха, мина пак много бомбастично. Тогава пак се обърнаха към представителя на БНТ: „Вие какво ще кажете?“. А тя: „Аз страстно подкрепям този проект“. След това нямаше как, удържа си на думата. Но пак беше параграф 22, защото ние, слизайки от сцената, казахме: „Севда, хайде да почваме!“. А тя: „Знаете ли какво, хайде първо намерете от другаде пари“. „А от другаде-то, казаха да намерим първо от вас“. Но тя доста се бори да ни вкара пак като копродукция през конкурс.
Весела: Ами да, защото ние бяхме кандидатствали за копродукция, но много е тежка там борбата.
Какво ви насочи към документалното кино?
Мина: Тя е виновна. Има много опит в игралното и знае как нещата отиват във фалш. Документалното кино носи естественост, няма как да не е достоверно, по-трудно може да се измисля. Весела много се дразни от изкуствена игра.
Весела: Напоследък игралното ми е много безинтересно. Не ми носи нищо. Никаква информация. Проблемите не ме вълнуват. А игралното няма как да не се ангажира с нещо. Не може да е само една любовна история или просто някаква семейна трагедия…
Мина: Да си го кажем, по-лесно е като процес от документалното, но е по-трудно да уловиш автентичността на темата.
Но ако се върна към участията ти в киното, Весела, винаги си играла ангажирани роли. Филмите са актуални години, след като са направени.
Весела: Аз имам много такива филми. Ето „Лист обрулен“ би трябвало да има политическа ангажираност, „Откраднати очи“ …
Мина: … пак има силна социална обвързаност, защото там си глухонямото момиче.
Весела: Много се радвам, че животът ми се насочи в такава посока – да кажеш нещо на обществото чрез своя работа, а не само чрез актьорска игра.
А защо „се насочи“? Насочила си го ти.
Весела: Да, аз съм си го насочила, защото не ми е достатъчно само да изпълнявам някаква роля. Харесва ми да режисирам, да продуцирам. Много ме привлича организацията. Обичам да бутам някакви неща, докрай да ги реализирам.
Мина: Много е добра при това.
Весела: Но е тежка работа, голямо търчане. България е единствената страна с некритично документално кино. Чехи, унгарци, турци, гърци, босненци ни питат: „Защо вашето кино не е критично?“. Например в Турция се създава фонд само за филми, които не са подкрепени от правителството, за филми, които са критични към правителството. Отделно има независим фонд.
Тук не се ли намесва и фактът, че нямаме търпимост към другото мнение?
Весела: Според мене имаме много закостеняло мислене, тесногръдие, комунистическа тъпота.
Мина: Мисля, понеже съм живяла и в чужбина, че сме много готини българите. Доста сме толерантни, не сме и чак толкова расисти. Имаме страхотни качества. Избиха интелигенцията, това е факт. Имало е генетична чистка.
Защо не направите филм за Горянското движение?
Весела: Много е трудно да се проследи цялостно, пръснато е. Няма секция на ДС, която да се занимава, и е толкова разпръснато, че човек трябва да прочете всички досиета, за да извади най-същественото.
Мина: Стана ми жал за тези хора, горяните, защото групата на дядо ми, която проследих (те са няколко групи), много гадно ги хващат – с ченгета. Не знае, че брат му го долага. Другото е с ятаците.
Всичко ли във филма ви „Звярът е още жив“ е достоверно?
Мина: Всичко е достоверно.
А как стигнахте до този материал?
Весела: От досието много излезе. Покрай „Чичо Тони…“ и покрай други проучвания – имаме друг филм за човек от Белене. Четохме много досиета и си изградихме картинката, питали сме доста хора. Взехме интервюта с пострадали, които не влязоха във филма, защото стилистично не се връзваше, но и това е информация.
Мина: Като ми стовариха досието – огромно. Преди това не знаехме дали не е от изгорените (на по-важните хора досиетата са разчистени, те са по-тънки папчици). А това – писано, писано, там и цялата пазарджишка група под разработка „Звяр“. Много интелигентни хора: земеделци, лекари, адвокати. Хората с досиета много ни помогнаха, ускориха процеса – всеки, който има роднина, може да си отвори досието, както собственото, така и на семейството.
Весела: Да си изоставят семействата и децата и да тръгнат – явно са били много борбени. Ние не познаваме това време, защото 70 години яко са ни млатили по главите.
Мина: Моят дядо колко се е перчил, слушам го и се чудя какво си е въобразявал? Аз никога не бих дръзнала така да се обаждам, както той го е правил, псувал ги е, казвал им е, че са прости. За тези интелигентни хора, жал ти става. Четеш досието като криминале. Отивам, изчитам малко: сега какво ще стане със Спас, с друг, как ще ги хванат? И виждаш – братовчедка му каза това, на следващата страница пък – брат му ни заведе на еди-кой си мост, където имахме ставка, ние го хванахме, опушкахме го, айде тоя замина. Имаше дори едно хващане във влак. Закачат агента за последния, който им се е измъкнал, агентът сяда с него във влака, в един момент влакът спира, оня заключва купето, тия влизат и го опушкват. Много гадно. А е бил най-довереният му човек.
Весела: Властта се е изплашила, защото Горянското движение било много масово. Наистина можем да се гордеем с това. Ето, ние дадохме на Европа едно първо и най-продължително антикомунистическо движение.
Мина: Лошото е, че чехите и унгарците не ни вярват вече.
Весела: Били са много силни – 1955-56 г., когато са ги разгромили окончателно, 100 човека са задържали 11-хилядна армия. Ние затова ги показваме, защото никой не може да разбере всъщност какво е гадното на ДС. Ако не покажем Александров или Газдов, дори не можеш да си представиш гадорията на тези хора. Но го има и моментът – разбунтуваният днешен млад човек, когото не можеш да удържиш – тропа по масата и казва: „Тая страна е пълна с комуняги навсякъде, не ги ща!. Съжалявам много, но това е шибаняшка държава и аз не искам да живея в нея. Край!“. Аз искам да е силно. Може да е назидателно, но тя (героинята – б.р.) тропа. И дядото казва: „Не се гневи толкова“.
Мина: Фикционално е решена актьорската игра на двамата – дядото и внучката му. Имахме помощ от известен финландски телевизионен редактор, шеф на документален сектор, който също хареса, че дядото е благ, а тя бойна: „Търсенето на този контраст е важен, дръжте го“.
Весела: И още, че по лаконичен начин се казват много неща. Няма излишни обяснения във филма.
Мина: За българите може и да е пресолено, но за външната публика трябва да се натисне малко.
Има го и житейският елемент – дядото, който се е борил, но е и агент…
Весела: Това е хубавото, животът е точно толкова пъстър. Но в един момент и дядото я напада: „Какво направихте вие, разхождате се по улиците. Ние бяхме по Балкана, вашето послание какво е?“ Да, в крайна сметка, бяхме по улиците и нищо не постигнахме. Това не е миличък диалог, а направо си е ожесточен. Не можеш да правиш филм и да нямаш позиция, да си уж „обективен“. На премиерата един човек ми каза: „Като гледах вашия филм, си мислех – вие имате диалог с хората в миналото, съмнява ме обаче, че всеки от тези на улицата е водил или води такъв диалог“. А Мина ме е спирала.
Мина: Аз съм за ярката позиция и съжалявам, че не мога да бъда като нея.
Мина, някъде казваше, че сценарият не е най-важното, а кое може да е по-важно тогава?
Мина: Идеята е, че дори от хубав сценарий може да стане лош филм. Сценарият е спойката, обаче има и една магия, която сработва в екипа. Магията се получава или не се получава. Защото наблюдавахме няколко много добри сценарии, от които не станаха добри филми.
Как избирате заглавията? Целенасочени ли са и какво търсите да има в тях?
Мина: Целенасочени са, защото те носят много енергия. Ходили сме по доста форуми и фестивали, филмът – хубав, обаче не можеш да си спомниш заглавието му, за него спира да се говори. Хубав пример е „Последната линейка на София“, по цяла Европа винаги се говореше за „линейката на София“. Няма как този филм да не е печеливш.
Весела: Много е важно заглавието да ти заговори, да има конкретика. Като чуеш някакво заглавие, в главата да ти изникне картина за какво е филмът. Например „Звярът е още жив“ веднага ти казва нещо, това е нещо страшно, че още не е свършило, все още живее… Както „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“ също ти заговорва веднага.
Но не е ли твърде разказвателно?
Весела: Не, защото то е като „Грозни, мръсни, зли“ на Еторе Скола – триединство. Има много такива световни примери. Не можеше да е само „Чичо Тони“. Мисля, че като гледате „Звярът е още жив“, и разбирате смисъла – ние можем да бъдем зверове и можем да тръгнем по планините и сега, ако имаме същата смелост и дързост и се върнем към прадедите си, и можем да бъдем толкова смели, колкото те са били. По-скоро онези, които са ги нарекли „звяр“, те да внимават в картинката.
Ходите по международни фестивали за документално кино, какви проблеми стават обект в показваните там филми?
Мина: Интересуват ги главно темите „Комън уелт” (общото благо), приблизително всичко, което е извън Европа. Защото Европа се смята за мирна територия, без проблеми. Наводнения, природни бедствия, Филипините, Малайзия, Африка, но не и Европа. Източна Европа пък съвсем, а за България? – все едно е Тамбукту. Това е задният двор и те не го познават. Познават по-добре Тайланд, Виетнам. България не е никакъв факт, а и никакъв интерес няма към нея. Това е нашето впечатление.
Весела: Голямата насоченост в момента е към Латинска Америка. Никаква заинтересованост какво се случва в нашите страни. Те казват: „Добре че вие, активисти, се появявате, за да разберем какво става във вашата страна“. Ами… ние чоплим един комунизъм, дето не можахме да се справим с него. Те казват: „А ние нищо не знаем“.
Мина: Весела спечели награда в Лондон с проект на други режисьори – „Тичай“, който започна така: ако аз съм италианка, вие веднага ще разберете.
Още по темата: „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“
