0
693

Живеем в друга страна

Две години от началото на протестите в Русия

акунин9

Живеем в ситуация, в която Владимир Путин нито е всепризнат, нито е уважаван лидер на страната. Значителна част от обществото се отнася негативно към него. Това може лесно да се провери по случващото се в руския интернет. Затова Путин позиционира себе си като президент на „обикновения народ“ и не се опитва да търси диалог с населението на столицата.

Втората годишнина от началото на масовите протести в Русия премина тихо. В Москва се събраха няколко активисти, за да си спомнят първата акция на „Чистие пруди“ на 5 декември 2011 г. – веднага след изборите за Държавната дума, които по данни на опозицията и много наблюдатели бяха съпроводени от множество фалшификации. Годишнината от първия многохиляден митинг на площад Болотни в центъра на Москва, проведен на 10 декември, пък съвсем не беше отбелязана. През тези две години станаха немалко промени, но вероятно не и тези, които очакваха участниците в протестите – властите отвърнаха с преследване на активистите, с ожесточена реторика. Много от хората, които излязоха на площад Болотни и на проспект „Сахаров“, са разочаровани. Появата на яркия опозиционен лидер Алексей Навални, който през есента участва в изборите за кмет на Москва, също не ентусиазира участниците в протестите преди две години. Неговата подкрепа за „Руски марш“ бе възприета резервирано от хората с либерални и прозападни ценности. Валентин Баришников от радио „Свобода“ разговаря с писателя Григорий Чхарташвили, известен като Борис Акунин и активен участник в тези събития – за равносметката за тези две години, за разочарованията и Алексей Навални.

С вас разговаряхме преди две години – тогава ви помолих да намерите някаква историческа аналогия на започващите протести. Вие не намерихте приемлива аналогия. И сега ли е така?

Все още мисля, че няма точна историческа аналогия на това, което се случва у нас сега, че всякакви сходства, например сходството със ситуацията в началото на XX век, ще бъдат неточни и ще ни отведат в погрешна посока. Струва ми се, че трябва да осмислим това, което се случва сега, а не да се опитваме да търсим някакви паралели.

Да започнем това осмисляне с разговора за разочарованието – хората, които излязоха преди две години на площад Болотни и на проспект „Сахаров“, са разочаровани. Имат ли те надежда, че ще видят как побеждава тяхното дело?

Не принадлежа към тази част от излизащите на площада хора, които са разочаровани, убити, депресирани и т.н. Нека се опитаме да разберем какво се промени за последните две години в нашата страна. Да вземем ситуацията в навечерието на декември 2011 г. Тогава, едва ли не пред очите на цялото народонаселение в Русия, Владимир Путин фактически обяви, че става пожизнен управник на страната. Като в игра на пинг-понг той взе топката от Медведев и заяви, че ще управлява още два мандата, след което е лесно да си представим още един пинг-понг и така до посиняване. От една страна перспектива за пожизнено авторитарно управление. От друга страна обаче хората не реагираха по никакъв начин. Нямаше особено възмущение. Изглежда, че това устройваше всички. След това последваха изборите за Държавната дума – както и по-рано те бяха проведени абсолютно нечестно, по-скоро профанация на избори. Внезапно се оказа, че повече не може така, че не могат да се отнасят така с народа на нашата страна, с нейното население. От тогава изминаха две години. Живеем в ситуация, в която Владимир Путин нито е всепризнат, нито е уважаван лидер на страната. Значителна част от обществото – не просто част, а активната прослойка на обществото, която именно решава всичко в страната – в своето мнозинство се отнася негативно към Владимир Путин. Това може лесно да се провери по случващото се в руския интернет, защото 99% от активната част на обществото, от хората, които се интересуват от обществения живот, ползват интернет. А там, за разлика от телевизионното пространство, Владимир Путин е непопулярен, каквото и да прави той предизвиква насмешка, предизвиква негативна реакция. Всъщност той се примири с това. Какво наблюдаваме? Путин отдавна позиционира себе си като т. нар. президент на „обикновения народ“. Не знам как си е измислил този „обикновен народ“, но това е неговата база. Той вече не се опитва да търси диалог, не се опитва да гради мостове – например с населението на столицата, което явно не го обича и е в състояние на постоянно раздразнение. Ето каква е ситуацията през декември 2013 г. Според мен ние живеем в съвършено различна страна в сравнение с това, което беше преди две години.

Характерно за тези протести бе отхвърлянето на политиката. В резултат не беше създаден никакъв политически проект с изключение на Алексей Навални, който се прояви като силна политическа фигура. Но след неотдавнашните кметски избори в Москва се оказа, че значителна част от либерално мислещите хора го отхвърлят. Така че тази тясна група се оказа без политически представители. 

Това е вярно, само че тази група не е тясна, както показаха и изборите за кмет на Москва. Това са много хора. Това е голяма част от населението и повтарям – това е активната част от обществото, от която ще зависи всичко в случай на политически конфликт и противопоставяне. Вярно е обаче, че политическият компонент на протестното движение се оказа недобър. За тези две години политическото крило на протестиращата опозиция така и не успя да се организира и да създаде някакъв влиятелен орган на управление. Преди една година видяхме неуспешния опит да се създаде Координационен съвет. Опит номер две – обединението на опозицията около Алексей Навални тази есен – по мое мнение също се оказа несполучлив. Вината за това според мен е на самия Алексей Навални  – нямам предвид идеологическите различия, говоря за чисто прагматични и стратегически неща. Той се опита да създаде твърде широка коалиция и да обедини в едно движение сили и групи, които по принцип не могат да съществуват заедно, става дума за либералите и националистите. Трябваше опитът с Координационния съвет вече да е доказал това, но – не. Мисля, че именно поради това през септември, след успеха на неговата кметска предизборна кампания, всички очакваха, че на базата на тази енергия той ще създаде политическо движение. Той не създаде такова, защото навярно това бе практически невъзможно. Твърде широк бе обхватът на подкрепата, която той реши, че му е необходима. Не става така. Каква е ситуацията у нас? Обществено недоволство – особено в големите градове и най-вече в столицата. Раздразнението и недоволството обаче са фонови. Това е общото настроение в обществото. В същото време до ден днешен това протестно движение няма някакво ръководство, нито лидерска група. Това означава, че се удължава времето, през което днешната управляваща група ще се задържи на власт. За мен, разбира се, е много странен начинът, по който се държи Владимир Путин в тази ситуация. За него сега би било много удобно и лесно да възстанови в някаква степен баланса, като направи няколко хуманитарни жеста, от които самият той не би пострадал. Вместо това той предизвиква още по-голямо изостряне и ожесточение на ситуацията. Очевидно е, че по този начин еволюционният път става все по-малко вероятен за Русия. В крайна сметка всичко това явно ще завърши с някакъв взрив.

Преди няколко дни разговарях с политоложката Мария Липман. В анализа си след втората годишнина от протестите тя казва, че потенциалът за активизиране на руското общество не стъпва на либералните пътища и либералните ценности, тъй като в Русия те са непопулярни. В тази връзка съм чувал доста категоричното твърдение, че в Русия творческата интелигенция с либерални възгледи е под обсада, че в известен смисъл тя е опозиция на огромната част от страната, чието население има съвсем други ценности. До неотдавна режимът на Путин, така да се каже, я пазеше, като я защитаваше от това огромно пространство с други ценности. Сега, от една страна, Навални, който търси политическа база, тръгва в обратна посока, а режимът на Путин се насочва към социалния консерватизъм, започва да се намесва в личния живот на гражданите, а това означава все повече и повече твърди и ортодоксални възгледи. Така хората с либерални възгледи остават абсолютно изолирани. Така ли е?

Не съм съгласен с нищо от това. Първо, според мен не трябва да говорим за творческата интелигенция, която е малка и която така или иначе няма желание да се занимава с политика. Това не е нейното поле на дейност. Трябва да говорим за руската средна класа, която е концентрирана в столицата и в големите градове и там тя е мнозинство. Най-комфортната и естествена форма за съществуване на средната класа е демокрацията, тоест нормални избори и нормална свободна преса. Това е обективният път и няма как да се измъкнеш от него. Що се отнася до твърдението, че по-голямата част от населението на Русия се отнася критично към либералните ценности – мисля, че това не е вярно. В политически смисъл имат значение само тези хора, които се интересуват от политиката. Това е аксиома. Онези, които не се интересуват от политика, които се вълнуват само от своите семейни проблеми, няма да излязат на улицата. Те няма да излязат на демонстрации и протестни акции, докато в страната не започне сериозна икономическа криза. Нека не забравяме, че Русия като всяка страна с имперски произход, решава основните си проблеми в столицата с ръцете на столичното население. Тук винаги е било така. Така е било през 1917 г., така беше през 1991 г. и очевидно така ще бъде отново. Погледнете какво се случва в Киев. В крайна сметка по-голямата част от населението на Украйна е пасивно. Достатъчно е обаче това, че столичното население е активно, то е възбудено, в афект е и режимът на Янукович се тресе и току-виж падне. Що се отнася до дрейфа на Навални към национализма – моля за извинение заради азбучната истина, но според мен всяка политика трябва да е етична. Не говоря за Навални, говоря по принцип. Не е добър политик този, който е готов да използва неизменните инстинкти на тълпата и населението. Не е добре да си имаме работа с него. Надявам се все пак, че случаят с Алексей не е такъв. Ако ли не, ще e съвсем зле.

Чувствате ли се у дома в Москва?

Имам усещането, че повечето хора в Москва споделят сходни на моите възгледи, че това не е градът на Путин, че това е нашият град. Ако в Москва бъдат проведени съвършено свободни избори, с равен достъп на кандидатите до ефир, с медии без административно затягане, аз съм напълно уверен, че ще победят демократичните сили.

Споменахте 1917 г. Тогава средната класа, образованата част на обществото, приветства Февруарската революция и превратът на болшевиките се оказва за мнозина нещо ново и прогресивно. За много от тях всичко завършва плачевно. Не ни ли напомня това на случващото се сега?

Струва ми се, че тази аналогия е повърхностна. През 1917 г. страната е била различна. Тя е била в съвършено различна сутиация. Първо, тя е била в положение на тежка война, нека не забравяме това. Второ, става дума за страна, в която по-голямата част от населението е била неграмотна или почти неграмотна. Тези идеалисти, които са създали Временното правителство и са се опитали да насочат Русия по европейския път на развитие, са представлявали нищожна част от населението. В днешна Русия средната класа – дори и все още да не е станала, ще се превърне в най-представителната прослойка на обществото. Това означава, че днес, 100 години по-късно, ние действително живеем в съвсем различна страна.

Борис Акунин е творческият псевдоним на писателя, преводач, литературен критик и японист Григорий Чхартишвили. Работил е като заместник-главен редактор на списание „Иностранния литература”, главен редактор на двайсеттомната „Антология на японската литература”, председател на мегапроекта „Пушкинска библиотека”. През 1998 г. започва реализацията на своя литературен проект “Приключенията на Ераст Фандорин”. За кратко време поредицата прави Акунин един от най-четените автори в Русия. Следват поредиците „Приключенията на сестра Пелагия” и „Приключенията на магистъра”. Критиката нарича произведенията му „масова литература за интелектуалци” и „интелектуални бестселъри”. През 2000 г. е обявен за писател на годината в Русия, тиражите на книгите му там надхвърлят 10 милиона екземпляра. Произведенията му са преведени на български, английски, немски, френски, италиански, японски и други езици.

Интервюто е публикувано в сайта на радио „Свобода“.

Превод от руски: Димитрина Чернева.