1
1354

Живеем в общество, което обича да забравя

С писателката Нермин Йълдъръм разговаря Оля Стоянова.

По време на Софийския международен литературен фестивал

Нермин Йълдъръм е родена през 1980 г. в Бурса, Турция. Завършва журналистика, работи като репортер и редактор в различни вестници и списания, а от 2010 г. вече живее между Истанбул и Барселона. Автор е на четири романа, които излизат за пет години. У нас в рамките на няколко месеца на български език излязоха два от тях – „Сънувани тайни в Истанбул“ (превод Жана Желязкова) и „Уроци за забрава“ (превод Диана Петкова Кая), и двете заглавия на издателство „Рива“. Нермин Йълдъръм беше гост на Софийския международен литературен фестивал през декември 2016 г.

Творческата ви биография включва издаването на четири романа в рамките на пет години. Любопитно е дали някога сте работили и в други жанрове?

Първата ми книга се появи, когато бях на девет години, но вече бях станала на трийсет, когато излезе първият ми роман. Аз пиша от малка, имах много изписани тефтери и тетрадки с разкази и стихове и един ден чичо ми просто ми каза – дай да изберем най-доброто. Избрах най-добрите неща според мен, преписах ги на пишеща машина, той лично изработи корица и един ден ми донесе трийсет бройки от книгата и каза – ето, това е първата ти книга. По-късно тя стана истински бестселър сред моите приятели и роднини. Но за съжаление литературните среди така и не разбраха за нея. Шегата настрана, но истината е, че тази първа книга ми даде страшна мотивация и чичо ми до ден днешен се шегува с мен като казва – аз съм първият ти издател. Възползвам се от въпроса ви, за да ви кажа, че ако около вас има деца, които искат да пишат, подобен жест може да промени живота им.

Колкото до другите жанрове, за мен поезията е много високо изкуство и това, което аз предавам чрез петстотин страници в моите романи, добрият поет ще успее да го предаде просто с няколко строфи. Но продължавам връзката си с поезията, като използвам поетичен език в моите романи.

А журналистиката? Вярвате ли в силата на документалното писане? Или журналистиката е просто път към литературата?

Когато кандидатствах в университета, все още нямаше специалност творческо писане и ми се стори, че журналистиката е специалността, която е най-близко до писането. И когато на приемния изпит някой от членовете на комисията ме попита защо кандидатствам при тях, отговорих, че искам да стана писател. Те ми обясниха, че не съм на правилното място, но в крайна сметка, въпреки че имаше стотици кандидати, аз явно съм била убедителна в желанието си да разказвам истории, защото бях приета.

Кое ви се струва по-голямо предизвикателство днес – да се създава литература или да се пише документалистика, да се разказват истории тук и сега?

Да, това, което казвате, че трябва да се разказват истории тук и сега, е нещо много важно, защото времето променя реализма. Например – ако трябва да разкажем за една война или за някаква трагедия, ако разказът ни протича сега, той ще бъде много различен от разказа, написан за тези събития трийсет години по-късно. Смятам, че и функцията, когато пишем тук и сега, също е различна – едно е да напишем за нещо трийсет години след събитията и друго е да пишем сега, когато хората умират и имаме реални шансове да спасим човешки животи, дори само на двама или трима души. Затова вярвам, че журналистите имат отговорност почти равна на тази, която носят докторите. И сте права, че днес, когато много хора си затварят очите за истината, да бъдеш не само писател, но да бъдеш журналист е занимание, което изисква много смелост. Самата аз в последните години съм се отдала изцяло на литературата, пиша по-малко за рубрики в различни медии. Но когато има теми, които наистина ме вълнуват, тогава отделям време, за да пиша за тях.

Вярвате ли, че медиите имат силата да променят?

Да. Затова и подходът, който съм избрала за себе си и моето писане, е разказвайки личните истории на отделните герои, да представя обществените процеси. Например, преди две години посетих бежански лагер, където имаше йезиди (кюрдска етно-религиозна група), запознах се с едно семейство, с което разговарях. И това семейство се състоеше от четири поколения, най-възрастният от тях беше на повече от сто години, а най-малкото детенце беше на две години. Възрастният мъж разказваше, че преди сто години е избягал от Турция, носен на ръцете на майка си, а сега отново е принуден да бяга, спасявайки живота си. Историята на това семейство ми се строи като историята на тези географски ширини. Разговарях с тях, направих интервюта, можех да направя материал за вестниците, но реших, че тази история изисква по-личен подход и публикувах разказ в едно литературно списание. Много документалисти, след като прочетоха тази моя история в списанието, отидоха в бежанския лагер и заснеха репортажи за това семейство. И така си свърших работата.

И в двата романа, преведени на български език – „Сънувани тайни в Истанбул“ и „Уроци за забрава“ – Истанбул присъства много ярко. Когато човек живее вътре, успява ли да усети как градът се променя или за това е нужен погледът отстрани?

Всъщност от няколко години вече домът ми се намира в Барселона, но аз много често пътувам. Поне веднъж на три месеца се прибирам в Истанбул и забелязвам една доста агресивна промяна. Човекът е егоистично същество, той би искал, когато се върне в града или дори при любимите си хора, нищо да не се е променило, всичко да си бъде пак същото, да го чака. Но ако градът, който съм оставила, се влюбеше в някой друг, нямаше да ми е толкова болно, колкото сега, когато имам чувството, че градът е разрушен, сякаш го губим.

Защо?

Защото човек обикновено иска добро и за себе си, и за страната си. Има един известен булевард в Истанбул – Истиклял, преди ходех много често там, защото на него са театрите, кината, книжарниците. А сега вече ги няма на този булевард. Което означава, че когато един град се променя, се променя и животът на неговите жители. И не смятам, че промяната, за която говоря, ще направи живота ни по-добър. Не бих възразила, когато се върна на Истиклял, да видя, че до старите книжарници има нови. Тогава няма да имам нищо против. Обещавам да не се обидя, ако това се случи.

В книгите си изследвате процесите на забрава, а в романа „Уроци за забрава“ героинята ви дори отива в т.нар. Център за заличаване на миналото. Защо паметта е толкова важна за вас?

Паметта е в основата, в скелета на нещата, които пиша. Ние живеем в едно общество, което много обича да забравя. И тъй като то много бързо забравя, непрекъснато повтаря отново и отново грешките си. Това, от което се страхувам, че нещата, които помним днес, няма да си спомняме утре, а така нищо няма да се промени. Защото човек трябва да си спомня за нещата, които е загубил, за да ги има отново.

Българската писателка Здравка Евтимова казва, че тук може и трудно да се живее, но България е като Клондайк за писателя, защото пред очите му много лесно попадат сюжети за разказване. Трудните времена дават богат материал за писане. Така ли е и в Турция?

Да, съгласна съм с това. Ще ви разкажа една история за един много интересен и обичан турски автор Азиз Несин[1], който пише сатирични и абсурдни разкази. Един ден негов невероятно запален почитател от Бразилия, или някъде другаде от чужбина, му пише писмо и го пита как му се удават тези невероятни истории, каква е тази фантазия. По-късно същият този възторжен читател има възможност да прекара известно време в Турция и преди да си тръгне от страната, се среща с писателя и му заявява: „ Да, не пишете лошо, но всъщност вие само описвате това, което се случва около вас“. Аз съм сигурна, че има много истории за разказване, въпросът е дали имаме силата да ги разкажем.

За кураж ли говорим само?

Не само. Винаги стои един такъв въпрос за границите – ако един фотограф е изправен пред дилемата по време на война или друго бедствие да снима едно умиращо дете, или да отиде да го спаси. Ако тръгне да го спасява, ще спаси едно дете, но ако тръгне да го снима, ще спаси живота на много други деца, които може би ще загинат по същия начин.

Имам усещането, че говорите за онази известна фотография, направена по време на глада в Судан, когато фотографът улавя едно умиращо дете и лешояда, който търпеливо стои на няколко метра от него и го чака. Фотографът не помага на детето, той прави снимката, печели „Пулицър“ за този кадър, но малко по-късно се самоубива.

Настръхнах от тази история, която ми разказвате. Да, това е етичен въпрос, който стои и пред писателя, макар и в не толкова голяма степен. Литературата е едно естетизирано изкуство, но не е много лесно да предадеш естетически някои събития. Въпросът е какво правех аз, докато хората умираха. Сещам се за Достоевски, например, когато отива да прибере починалото си дете, събира нещата и в този момент му хрумва нещо, получава някакво вдъхновение и в следващият момент се усеща, че пише роман. Като писатели нашата работа е да пишем, защото само написаното може и да промени нечия съдба, но понякога се вдъхновяваме от толкова страшни неща, че равносметката е малко плашеща. Това е нещо свързано със съвестта. Понякога виждам много страшни неща, но се въздържам да ги опиша, защото са наистина плашещи. Мисля, че това е онази граница, която разделя работата ми като журналист от работата ми като писател.

Чувствате ли принадлежност към някой литературен кръг, към определени автори или поколение писатели? Или напротив – вярвате, че писателят е самотен играч?

Струва ми се много смешно, когато писателите започнат да дефинират себе си и да говорят много високопарно за работата, която вършат, и да описват как вдъхновението ги е посетило така, както са си седели до прозореца. Както и клишето, че писателят се храни от самотата и трябва да бъде сам. Също така ми се струва много глупаво и смешно, ако се мъчиш да пробиеш в някакви литературни среди и затова всеки ден ходиш на коктейли и представяния… Вярвам, че това какъв път ще следвате в собственото си творчество, е свързано с това какъв човек сте. И това е индивидуално предпочитание за всеки писател. Иначе самотата много лесно се получава. Ето сега, след София, имам още няколко пътувания и след това ще се прибера, ще затворя вратата и около три месеца ще бъда насаме със себе си, защото трябва да завърша новия си роман. Иначе има смисъл в международните проекти, които ни дават възможност от време на време да се срещнем с други автори, не заради друго, а защото откриваме колко много си приличаме. Има една-единствена дума, в която вярвам, и това е солидарността.

На какво ви научи писането? На търпение? На по-добро вглеждане в другите?

Знам с какво ме промени писането на журналистически текстове. Научих се да питам. Да задавам въпроси. Не само когато работя, но когато водя непринудени разговори, се научих да задавам точните въпроси. Имам приятел, който ми казва в такива случаи, че се държа като психолог. Не го правя нарочно, но журналистиката ме научи как да търся информацията и да разбирам за какво иде реч. А писането на литературата ме направи много недисциплинирана. Но мога и да ви разкажа нещо смешно. Заради книгите си съм била на различни места – Кьолн, Манчестър, Корея, Китай, ето сега София. Но разбрах, че за да пишете, вие няма нужда да ходите някъде другаде, защото писането само по себе си е пътуване. В първия роман, който написах, героят непрекъснато пътуваше за разлика от мен. Това, което исках да правя, го претворявах в героите си. И един доста по-опитен писател ми каза, че толкова добре съм описала Париж, сякаш съм го обиколила много пъти, а аз въобще не бях стъпвала в Париж. Оказа се, че можеш да пишеш за един град, ако го усещаш, ако можеш да почувстваш атмосферата му, но можеш и да пишеш, опирайки се на онова конкретно нещо, което си преживял там. Защото в следващите ми романи героите обитаваха места, които аз много добре познавах. Например – в третия ми роман, който още не е преведен на български език, един от героите обикаля местата, където се случват ключови събития през Втората световна война – Варшава, Краков. Преди да напиша тази история, аз отидох на тези места, обиколих ги. Оказа се, че двата подхода са различни, но и двата работят.

А сега конкретно на въпроса – всички неща, които разказвам, неминуемо отразяват и обществените процеси, затова всички те неизбежно са трагични. Когато четете подобна трагична история, вие сте под нейно влияние поне два дни. Но когато я пишете, понеже изпитвате емпатия и я пишете дълго, въздействието й върху писателя трае години. Затова понякога много добре ми се отразява да пиша комедии.

 

[1] Азис Несин (1915–1995), един от най-популярните турски писатели, освен това поет, журналист и сценарист, има над 100 книги, някои преведени на 40 езика. Заради позицията си на критик и сатирик неведнъж се е сблъсквал с цензурата и е изправян пред съда в над 200 процеса.

1 коментар

  1. горките хора, гледат как потъва техния хубав свят в калта на религиозния болшевизъм на неграмотното мнозинство. Един тъжен пример за крехкосата на цивилизования свят и безпомощтността на демокрацията.